ДИМИТЪР ЕФЕНДУЛОВ НА 70 ГОДИНИ

Димитър Георгиев Ефендулов е учител с тридесет и седем годишна дан в българското средно образование. Роден е в с. Игнатиево, Варненско. През 1948 г. завършва Софийската духовна семинария "Св. Иван Рилски", а през 1953 г. Историко-филологическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски", специалност "Българска филология". Преподавател е по български език и литература във Вълчи дол, в Добрич и от 1960 г. - във Варна. Превръща се в една от емблематичните фигури в културния ландшафт на морската столица. Званието "Главен учител", степента I клас-квалификация, ордените "Св. св. Кирил и Методий" - III и II степен са само социалните знаци на един всеотдаден на националните образователни практики труд.

Научните му текстове заговарят със свой, симптоматичен, глас в такива издания като сп. "Старобългарска литература", сп. "Български език и литература", сп. "Литературна мисъл", сп. "Полет", алманах "Света гора" - Велико Търново, сп. "Пламък", алманах "Българската мяра", Филологически сборник, посветен на проф. Г. Димов, в. "Литературен форум", "Литературен вестник", в. "КИЛ" и др.

Д. Ефендулов е от онези личности, чиито социални роли и универсалистични културни жестове остават в дълбинните пластове на паметта. Патосът на изследванията му, както и на двете му книги "Българска литература и библейска традиция" (1994) и "Религиозни първообрази в поемата "Септември" на Гео Милев" (1999) е респектиран от фундаменталните митологеми, чрез които нацията се идентифицира във времето - дом, род, традиция, земя, минало, вяра, държава, пантеон... Д. Ефендулов е един от съвременните културни герои, които от амвона на училищната катедра или на по-широкото публично пространство проповядват идеята за съборността на всички равнища в родово-верския живот. Целокупното национално художествено наследство той разчита като единен родов митопоетически текст. Неслучайно изследванията му проблематизират посланията на старобългарската литература, на Възраждането и на съвременността. Като учен херменевт, той "отключва" архетипни образи, сюжети, мотиви, религиозни митологеми и народотворчески паремии, за да ги транспонира в полето на световното митотворчество, християнската антропология, междутекстовите връзки и отношения.

Д. Ефендулов е един от пазителите на родовата култура от псевдомитове и неомитотворци, рушащи сакралните пластове в българското духовно пространство. Свещеническият му произход, семинаристкото и филологическото образование, ерудитските познания в областта на литературата, теологията, културологията свидетелстват, че той не е външен адаптатор или "гост" спрямо една изначална за българската култура традиция, каквато е библейската. Нещо характерологично за методологията му е, че разчита знаците на духа не единствено по пътя на ratio, но и на intuitioпознание, което с "неведоми сили" дешифрира тайните на човешката екзистенция.

Независимо дали става дума за възнесенските ритуали на "Азбучна молитва" и "Проглас към евангелието", за историята страдание и живота страдание на Паисий и Софроний, за Ботевия голготски път към безсмъртието или кръстопътната провиденция на Гео-Милевия щурм в небесата, за литургичното шествие на Йовковите добротворци или Вапцаровите "майчини притчи" - всички те, убедени сме, се превръщат в глобалистични метафори на българското ни мислене за литературата.

Някои от текстовете на Д. Ефендулов предизвикват полемики и дебати у нас и в чужбина, други скандализират в известен смисъл определени среди, трети провокират апотеозни реакции. Така или иначе, тези текстове "викат" гласовете на миналото, срещат и проблематизират послания от различни времена, "съшиват" смислите на родовата приемственост.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© сп. Български език и литература (електронна версия), 2000, № 3-4
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2000, № 6 (7)

Други публикации:
Български език и литература, 2000, № 3-4.