РЕЦЕПЦИЯТА НА ПОЕМАТА "СЕПТЕМВРИ" В ХОДА НА ВРЕМЕТО И НЯКОИ ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ ПРОБЛЕМИ НА БИТИЕТО
(Встъпителни думи)

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Настоящото изложение няма претенциите да обхване всичко писано за поета Гео Милев и неговата поема "Септември" във връзка с поставената тема. Задачата е по-скромна: на основата на някои критически глобализации от философски и нравствено-етичен характер да се очертаят в най-общи линии двата основни критически модела за възприемане на поемата от нейното създаване до наши дни, без да се спазва строго някаква историческа хронология.

Първият модел е безалтернативен, идеологемен, подчинен на идеологическия прагматизъм и класовото противостоене - другият е толерантен, свързан с родовото начало, с морално-етичните основи на нацията. И задължително естетически по същество! Защото професионалният критик не може да не бъде етик, хуманист в народностния смисъл на думата. Това очертава и двата типа отношение към свещеното начало в екзистенциалния смисъл на думата и към светините в българската литературна критика - отношения фундаментално противоположни едно на друго, осъществени в критически езици, които не искат да се разберат помежду си. В по-нататъшното изложение тези две тенденции (респ. два модела) условно ще бъдат номинирани като "новопътска" и "златорожка" тенденции при възприемане на литературните феномени.

Единият модел, "златорожският", е унаследен. Той е по възрожденски хармоничен и консолидиращ по същество по посока на универсалните национални проблеми. В конкретно историческите си превъплъщения "неговият език" генерира нов образ на нацията, която в сравнение с недалечната традиция е представена с разклатени философски, морално-етични и естетитечески основи. В разпокъсания от граници, братоубийства и ужаси свят този образ драматично търси най-автентичната си идентификация в общобългарското начало, в националната съборност. В този смисъл "златорожци" са в остър сблъсък с неомитотворческите тенденции в критическата практика на "новопътци", изградени на основата на идеологическия прагматизъм, в чийто корен е разединението и класовото противопоставяне. Това е времето на "интелектуалните кръвосмешения" от първите десетилетия на ХХ век, когато затрептяват тревожните предсказания, прокоби и въпроси със застинал човешки ужас в тях, когато човекът застава на пътя на историята, объркан и отчаян за днешния и утрешен ден. А отчаянието поставя на изпитание вярата в Бога и в човека (Дж. Лукач), вярата в промисъла на Творението, чийто език трябва да бъде разчетен... На споменатия кръстопът застават и "новопътци", но не за да разчетат свръхсмисъла на Битието чрез поезията, а да очертаят за десетилетия напред парадигмата на борческата поезия, която трябва да бъде:

ОТРИЦАТЕЛНА
АНАЛИЗИРАЩА
КРИТИКУВАЩА
РАЗЯЖДАЩА
НЕГОДУВАЩА
РОПТАЕЩА
БУНТОВНА

И още, да бъде насочена срещу

СОБСТВЕНОСТ
РЕЛИГИЯ
СЕМЕЙСТВО
ИЗКУСТВО
ДЪРЖАВА
НАЦИЯ
ПАТРИОТИЗЪМ...

За да бъде не ИДОЛОПОКЛОННИК, а ИКОНОБОРЕЦ! И то на всяка цена: в противен случай нейното убежище е "килерът на историята" (Г. Бакалов). Такъв е езикът на "новопътските" критически текстове, които се представят за вестители на нови, от последна инстанция, истини, без техните автори да съзнават, че стават родители на новите чудовища на цивилизованото варварство. Затова стихията на "уродливи / сакати / космати ... / диви / бесни / гневни" подема жестока разправа с родово-архетипни светини като дом, религия, вяра, държава и нация в институционален и интимно-съкровен аспект. Дали тези "нови зидари" ще имат историческия шанс да решат кардинално, например, проблемите на човешкато неравенство; проблеми, които никой век не може да реши, защото човек ражда физически и духовни дела, но и жестоко ги убива. Защото сам той се оказва съсредоточие на съвършеното и несъвършеното, на небесното и земното, на свещеното и профанното...

Така очертаните два модела във връзка с поставената тема имат своето проявление в целия литературен живот още от началото на века, речи до наши дни. При това всяка от двете страни се стреми да обоснове своите тези на философска и теоретико-естетическа почва при строго спазване на идейния вододел. Това от своя страна води до несводимост на критическите езици при всеки опит да се интерпретира конкретното художествено произведение, защото възгледите за същността на литературата и нейното предназначение, за спецификата на творческия процес и художествения образ, за реализма и класово-партийния характер на литературните произведения се оказаха различни. Оттук и йерархичното стойностно подреждане на литературните феномени и техните автори както в областта на традицията, така и в съвременността - една практика, белязана с печата на идеологическия прагматизъм от страна на "новопътци" и с опита на "златорожци" да отстоят убеждението, че литературата не е субективно отражение на обективната действителност (Т. Павлов), а свещенодействие в храма на словото и откровение - изповед за интимния свят на човека, често пъти разпънат от злобата на деня. И още, литературата не е своеобразна илюстрация на минали и текущи събития, нито пък средство за анализ на окръжаващата ни действителност, а израз на духовната еволюция на човека - творец, който върви от обхватното към необхватното и от обяснимото към непроницаемото. На безалтернативните настоявания за реалистична литература, чиито основни белези са правдивото отражение на действителността при неотклонното спазване на принципа за комунистическата партийност, "златорожци" противопоставят тезата за претворяване на действителността, според която "художникът може да строи от материала на действителността свободно, без да се бои за подобието на образа ..., защото поезията не е само трактор, а изповед... Нейните проникновения в историята, във вековния човешки опит, в основните ни влечения, в природата и пр. могат да бъдат отбелязани с художествени дела, чието изменение е вън от общественото им действие" (Вл. Василев).

Едва ли е потребно във връзка с конкретната задача да бъде направен по-обстоен преглед на философските, естетическите и идейните различия между "новопътци" и "златорожци". Необходимо е обаче да се отбележи, че спорът се води върху фундаментални въпроси от теорията и практиката на литературното творчество като например за автономността на творческата личност, чиято "истина и тайна" е нейният "духовен ритъм" - по думите на Вл. Василев - или за идейно-социалната заостреност на художественото произведение и реалистичните образи в него, които проявяват своята идентичност най-вече в класово-партийната заостреност (Т. Павлов).

При цялата си полифоничност, когато надниква многостранно в художествения свят на поемата "Септември", днешната литературно-критична мисъл не се е освободила от рецидивите на споровете от тридесетте години. В този смисъл при днешната обществена атмосфера съвременната критическа рефлексия, навлязла дълбоко в новаторския поетически свят на творбата, отново е изправена пред дилемата: героическа поема ли е "Септември" и кой е нейният етичен еквивалент?

И още: дали бунтът срещу "смърт, убийство и кръв" може да доведе до благоденствие един народ отново чрез смърт, убийство, кръв?...

Нека предложената тук статия да бъде повод за размишления по поставените (и непоставени!) въпроси.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2001, № 2 (15)

Други публикации:
Димитър Ефендулов. Религиозни първообрази в поемата "Септември" на Гео Милев. Варна: Хирон, 1999.