ЗА "ИТАЛИАНСКИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ" НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

"Италия" е не само трайна и вълнуваща тема в изследователските интереси на Бойка Илиева, "Италия" е и текст, роден от възторга, преклонението, фасцинацията на "окото и ума" на българина от страната на Данте и Петрарка, на Лаура и Беатриче, на любовта, красотата и мъдростта.

След като е дискутирала и анализирала рецепцията на италианската литература през епохата на Възраждането ("Италия в културата на Българското възраждане. Преводи и литературни влияния", 2012), авторката продължава изследователския процес и по-нататък във времето. Стремежът ѝ е да проследи мястото на италианската литература и култура в следосвобожденските духовни стремежи на българите - "Вдъхновението Италия. Литературни контексти 1878-1918". Акцентите в изследването са върху рецептивните хоризонти, дискусионните зони, типологичните връзки, компаративистичните художествено-критически сюжети, инспирирани от диалога между българската и италианската култура, както и върху мястото на жените писателки в българската и италианската литература. В тази посока са издирени, идентифицирани, интерпретирани заглавия, имена, процеси в твърде широк спектър - от етапни и върхови явления в родната и чуждите литератури до такива от "покрайнините на канона". Често пъти интересите на авторката надхвърлят тясната литературоведска експертност и се отнасят към актуални въпроси от полето на социологията, антропологията, културологията.

Още уводните бележки заедно с корицата разгръщат любопитен, почти необговарян в литературоведската ни наука сюжет. Историята на обезглавената римска девойка Беатриче Ченчи вълнува българския възрожденски читател чрез преведения роман на Франческо Гуераци "Беатриче Ченчи", но Бойка Илиева открива българска следа и в полето на изобразителното изкуство. Портретът на девойката, направен преди екзекуцията ѝ от Гуидо Рени, провокира редица представители на европейското изкуство. Сред тях е и българският художник Димитър Добрович, завършил Художествената академия "Св. Лука" в Рим, който прави копие на добилата популярност картина и го представя на изложбата си в София. И Конст. Величков, от своя страна, пребивавайки във вечния град, остава покорен от "нежната, почти ангелска хубост" (Илиева 2019: 7) на девойката, през която прозира "трагичният ѝ роман" (Илиева 2019: 7). Българският писател и художник също ще направи свое копие на прочутата картина. Трите варианта, всеки със собствения си авторски почерк, ни гледат от корицата на "Вдъхновението Италия".

Обръщам внимание на това първо попадение на изследването, тъй като то е показателно за по-нататъшното изложение, наситено с множество новооткрити или пренаредени факти, с интригуващо композирани истории, с продуктивни изследователски сюжети.

Целите на труда са коректно формулирани спрямо проучвателните нагласи и формиралия се през годините издирвачески научен профил на авторката. В активно изследователско обръщение са въвлечени разнородни текстове - художествени творби, периодични издания, преводи, архивни единици, пощенски картички, епистоларни споделяния, мемоарни слова, христоматии, антологични сборници, които заедно изграждат плътния пълноводен контекст на "българо-италианските литературни връзки".

* * *

Първа глава е опит за обзор на следосвобожденските обществено-политически, социокултурни предпоставки, на възприемателските нагласи спрямо ядрото от имена на италианската класика, но и спрямо модни за времето, добили широка европейска популярност автори и произведения. Интересни са наблюденията върху критериите за селекция и механизмите за подбор на репертоара от италиански творчески персони и заглавия. Находчива в тази посока е класификаторската формула за превежданите автори - "класици, нобелисти, фаворити".

Проблемът за класиката, за образцовостта на определени автори и творби е същностен за всяка една култура. Той е централен за целия комплекс от оценъчни мерки на критическата и преводаческата институция. Въпросите за идеалите, критериите, аршините, с които се определя един творец като класик и една творба като шедьовър няма как да не вълнуват новоконституиращата се следосвобожденска култура. Нашите преводачи, сред които и бъдещи класици, са наясно, че българският духовен развой болезнено се нуждае от ценностно обособяване на художествено най-значимото в световната литература, в хуманистичната традиция. Мнозина от тях са строители на младата българска държава, респективно на нейната култура. Репертоарът от класически творби, сюжети, мотиви е крайно необходим за тепърва легитимиращата се национална литература с нейната физиономичност, но и съизмеримост с европейската.

Отново ще подчертая инвентивността на предложената класификация на "категориите" превеждани автори от Италия - класици (Данте, Петрарка, Бокачо, Ариосто, Торквато Тасо, Джакомо Леопарди и др.), нобелисти (Джозуе Кардучи, Грация Деледа), фаворити (Габриеле Д'Анунцио, Ада Негри, Едмондо де Амичис, Матилде Серао). Разбира се, въпросната таксономия е пряко съотнесена с нуждите на една модернизираща се и еманципираща се култура, както и с новоутвърждаващия се образователен литературен канон. Също така с рецептивните нагласи и все още утилитарните естетически хоризонти на читателската аудитория. Така или иначе издания като "Художник", "Художествена култура", "Съвременна илюстрация" и др. балансират между каноничността и антинормативността, между традиционното и авангардното, между ерудитското и популярното. Те успяват да приближат шедьоврите на световното изкуство до българските ценители и така да култивират художествено-естетическите им вкусове и предпочитания.

Подобаващо внимание в първата част е отделено на сложната рецепция на ренесансовия писател Бокачо, съответно на предпазливостта на българските преводачи по отношение на неговото представяне в пълнота. Между 1890 г., когато започват спорадично да се появяват преводи на някои от новелите на "Декамерон" в периодиката, и 1908 г., когато за първи път ренесансовата книга е издадена на български език в пълния си обем, минават почти две десетилетия. Време на бавно, но последователно "вкарване" на италианския шедьовър в пълноценно естетическо обращение. Също така време на постепенно узряване и еманципиране на българската култура спрямо патриархалните стереотипи и дидактично-педагогическите конвенции.

Знаем, че критиката е естетическото самосъзнание на една литература, тя е свръхотговорна интелектуална дейност, етап от налагането на творбата, на нейния смисъл и стойност. Преводаческата и критико-оценъчната позиция спрямо "Декамерон" са показателни за трудната, но и все по-уверена модернизация на българската културна общественост.

Класиците са предимно в христоматиите, те стават задължителни, но не и предпочитани за българската публика, която харесва по-леки и достъпни четива. По-другояче стоят нещата с нобелистите Джозуе Кардучи и Грация Деледа. Съвсем навременно авторката представя кратък портретиращ щрих за първия италиански нобелист, като са маркирани и всички отзиви, рецензии, преводи, "литературни силуети", публикувани в тогавашната периодика. Сред преводачите на текстове на политически ангажирания писател или автори на проблемно-профилиращи етюди, посветени на неговата фигура, се открояват П. К. Яворов, Сим. Радев. Може би не е пропуснато нито едно издание, нито едно име, нито една публикация, популяризиращи италианския Нобелов лауреат. И в тази посока искам да подчертая, че първата част на "Вдъхновението Италия" е изградена в най-добрите традиции на позитивистично-реконструктивистките историографски изследвания.

В "графата фаворити" попадат автори като Ада Негри и Габриеле Д'Анунцио. Колкото и да са противоположни като естетически търсения и социални позиции, и двамата се радват на широк читателски интерес. Б. Илиева типологически успоредява профилите на двамата, извеждайки основните характеристики на почерците им. Ада Негри е поетеса на четвъртото съсловие, на социално заострените поетически визии, на опростения изказ и дълбоката искреност. И обратно, Д'Анунцио е аристократът, декадентът, изтънченият естет. Важното е, че и двете художествени линии намират отзвук в предпочитанията на българската публика.

Сред задълбочените ескизи в книгата е "Италианската литература на страниците на българските училищни христоматии". С право христоматиите са разгледани като представителни сборници от литературни образци, като каноноформиращ инструмент и по отношение на "най-важните писатели на образованите народи" (Илиева 2019: 41). Трябва да се отбележи, че Б. Илиева подробно изследва структурно-композиционните и съдържателно-тематичните особености на 15 христоматии, в 9 от които е застъпена италианската литература. Тя откроява най-богатите откъм текстове и най-добросъвестните като систематизация.

Сред приносните моменти в настоящото изследване е опитът за идентификация на някои премълчани самоличности на активните преводачи в съответния период. Приветствам направения текстологично-стиховедски сравнителен анализ на различни преводни варианти. Тук авторката изпъква като компетентен литературен археолог и архивист, но и текстолог, идентифициращ авторството на текстове и преводи. На пръв поглед изводите идват от само себе си, но всъщност зад тях стоят скрупульозни проучвания на жизнетворческия път на нашите писатели и преводачи, на поетиката на тяхното наследство, на естетическите им предпочитания и т.н.

Интересна гледна точка за осмислянето на рецепцията на италианската литература у нас представлява очеркът "Женските гласове в преводната италианска литература". Женското писане като характерология на почерците, поетиките, езиковите превъплъщения е тема, вълнуваща Б. Илиева през годините. И ето че направеният разрез на рецепцията на преводната италианска литература през женските гласове изглежда колкото нестандартно, толкова и убедително. Смятам тази част на работата за изключително оригинална и своевременна дори на равнището на чисто информативния пласт.

След сериозен позитивистичен преглед на обществено-културните издания от разглеждания период авторката констатира, че на най-голямо читателско внимание се радват Ада Негри и Матилде Серао. Тук ми се ще да вметна, че голяма част от изследването на Б. Илиева има и научнопопуляризаторски характер - много от страниците информират за живота и творческите посоки на италианските писателки, маркират сюжетите на редица от произведенията им, правят изводи в посока на идейно-тематичните доминанти.

Научнопопуляризаторски функции има и частта "Ролята на жената в социалния проект на Паоло Мантегаца". Б. Илиева неслучайно се насочва към аналитичен коментар на възгледите за мястото на жената в обществото на италианския психолог и антрополог, тъй като те влизат в активен публичен оборот в българското културно поле от онова време. Очаквано е през първите десетилетия на XX в. призивите му за равноправие на двата пола да добият популярност. Б. Илиева коментира от социологическа гледна точка постановките на италианеца и тяхната почва у нас. Би било добре да се анализира тяхната продуктивност спрямо художественото визионерство на българските писатели. Струва ми се например твърде силна връзката между Г.-Стаматовата повествователна концепция за брака в модерния социум като стопанско-икономически сценарий, като социална договореност и обобщенията на Мантегаца, че жената рядко е нравствена и щастлива в брака.

* * *

Средищна и най-увлекателна част в настоящото изследване е "Вдъхновението Италия в българската литература". Срещата с Италия бележи завинаги не само психобиографично българските писатели, но и техните художествено-философски нагласи и почерци. Става дума за стожери на следосвобожденския литературен канон - Ив. Вазов, Конст. Величков, П. П. Славейков, К. Христов.

Имайки предвид съществуващите немалко изследвания на Вазовата стихосбирка "Италия", Б. Илиева уточнява "списъка" от италиански поети, провокирали интереса, предизвикали възхищението или пряко повлияли на Вазовата интерпретация на Италия и "италианското". Сравнявайки някои Вазови произведения с италианските оригинали, най-вече на Стекети, авторката установява твърде голямата прилика между тях. Съвсем уместно е обговорен и сюжетът с апострофите на П. П. Славейков в "На Острова на блажените" спрямо Вазовите поетически опити на италианска тема. Твърдението на Славейков е безпощадно - поетът е превеждал, а не е създавал оригинални произведения в тази стихосбирка.

Бдителни спрямо кражбите в литературата, спрямо "литературната плутовщина", по израза на Б. Пенев, модерните естети не премълчават подобни факти и открито ги дискредитират. Показателно е, че при следващите издания на "Италия" Вазов изключва някои от творбите, за които е набеден, че е "откраднал". С други думи, под натиска на опонентите, народният поет се е самоцензурирал, макар и твърде добре да е съзнавал, че влиянието не е само следване на един образец, че то може да е плод на дълбоко емоционално-психологическо родство и концептуално сходство; че творецът сам избира влиянието, към което да се насочи.

Тук е мястото да се постави важният проблем за влиянието, свързан с темата на коментираната книга. Едно от основните понятия на традиционната компаративистика - влияние - според Св. Игов напоследък се преосмисля, като приемащата страна започва да се разбира като "активна", а не като "пасивна". С други думи, възприемащият се превръща в активен смислотворчески фактор, а не обратно (Велкова-Гайдаржиева 2017: 117). Така че Вазовата "Италия" е една от най-художествено-естетически издържаните рефлексии на българската култура спрямо страната на "великата и необятна творческа мисъл" (Илиева 2019: 90).

Близкият приятел и съратник на народния поет на няколко пъти пребивава в Италия по различни творческо-биографични причини. Срещите на поета, преводача, художника, общественика Величков със страната на слънцето, виното и насладите, но и на средиземноморската мъдрост, намират своя отглас в "разнообразни в жанрово отношение произведения". Сред най-големите приноси на Величков за българската култура несъмнено са преводите на Данте и Петрарка, на Кардучи и Верга.

Относно драмата "Винчензо и Анжелина", писана от Величков преди да замине да живее в Италия, Б. Илиева вклинява в изложението твърде показателен за облика на българската литература коментар на Ив. Шишманов, който мотивира избора на италианска обстановка за сцена на любовната драма така: "Само тая земя може да роди такава идеално любовна двойка, защото само под небето и при луната на тоя земски рай могат се шушна такива сладки думици" (Илиева 2019: 98).

Тук би било добре много по-разгърнато да се коментира проблемът за отсъствието на пълнокръвни любовни сцени в българската художественост, респективно за приноса и значението на италианската литература в това отношение. Не само Ив. Шишманов, но и д-р К. Кръстев и Б. Пенев забелязват, че българският писател не е майстор на любовните сцени. От позициите на европейската си литературно-философска подготвеност те дори обясняват причините за този факт. А те са свързани с народопсихологическите черти и темпераментни нагласи, с дълбоки ментални и поведенчески предразположения. Критици от европейска величина, но и вещи познавачи на етно-психологическите специфики на българите, те поставят важни въпроси, свързани с липсата на художествено-естетически усет за любовните думи, на "култивиран" език, чрез който да се изразява и изповядва любовното. Това са въпроси с фундаментално значение за модерната ни литература и естетика, които е важно да бъдат проблематизирани.

Задълбочени аналитични страници в очерка за "Конст.-Величковата Италия" са отделени на мащабния културноисторически, изкуствоведски, европоцентричен проект "Писма от Рим". Въпреки установения компилативен характер авторката акцентира върху смелото новаторско начинание, което "цели да запълни културни дефицити в следосвобожденската ни действителност", "да впише българина в европейското културно поле, да разгърне полезрението му отвъд собствената му национална участ" (Илиева 2019: 100-101). Различните пластове на творбата обаче - културноерудитски, изкуствоведски, философско-есеистичен, дневниково-епистоларен, фактологично-информативен, интимно-изповеден - представляват праг пред рецептивните нагласи на следосвобожденския читател. Тази интелектуална книга на високата българска култура трудно се вписва в съществуващата дотогава традиция на писмовните и пътеписните четива. Мисля, че трудната жанрова идентификация, полифункционалността на тази освен всичко друго - високо естетска книга - заслужава по-обстойно аналитично вдълбочаване в конструиращите я различни езиково-семантични и културно-философски равнища.

Някакъв особен културопораждащ, "римоцентричен" заряд бележи отношението на българския европеист Пенчо Славейков към Италия. Не само знакова, а духовно-концептуална е цитираната картичка до Боян Пенев от 23 февр. 1912 г.: "Разбира се, че Berlin е за виждане. Но за Подуене има винаги време. Рим е точката на зрение, от където трябва да тръгне да се гледа. За Berlin и Подуене - няма защо да се мърдаме от София... Рим е велика школа за окото и ума. Ела тук по-напред, па тогаз върви по дяволите" (Илиева 2019: 108). Италия (Рим) е така необходимата за нашите модерни интелектуалци височинно-дълбочинна, надвременна point of view.

Един от безспорните приноси на "Вдъхновението Италия" е, че създава плътна биографично-фактологична контекстуализация на жизнетворческия път на българските класици; че озвучава чрез автентичните гласове на техните съвременници социокултурния пейзаж на тогавашното литературно поле и духовен живот.

В книгата си Б. Илиева отделя място и за един напълно неизвестен поет от "третия ред", представител на българската учителска интелигенция, изучавал живопис във Флоренция - Минчо Ив. Ханджиев, издал стихосбирката "Италиански рози". Направените съпоставки между стихотворството на търновеца и Вазовите "италиански строфи" правят очевиден напълно подражателния характер на сбирката му. Така или иначе, появата почти по едно и също време на книги, инспирирани от Италия и италианското, е показателна за отвореността на следосвобожденския българин към чуждите културни модели, за духовноконструктивната роля на Италия в модернизиращата се българска литература.

Страниците, посветени на К. Христов и Италия, която за поета е "и вдъхновяващ образ, и естетически образец" (Илиева 2019: 117), са сред най-контекстуално наситените в психобиографичен, житейско-творчески, интимно-любовен, художествено-естетически план. Авторката очертава биографично-творческата траектория на обещаващия поет хедонист, белязана от "ботуша в топли води, под древно слънце и безсмъртни легенди" (Илиева 2019: 120).

Тръгвайки от първата стихосбирка на К. Христов "Песни и въздишки" (1896), писана преди, по време на престоя и след завръщането му от Триест, напълно резонно изследователката проследява българската рецепция на тази първа по рода си, предизвикваща културен шок, но и будеща удивление и възторг книга в средите на бавно, но последователно разкрепостяващото се следосвобожденско общество. Това е книга на непоколебимата персоналистична заявеност, на издигнатия самоуверен глас на свободния - физиологически и емоционално - еманципиран субект, дал изява на "най-съкровени мисли и увлечения", на "любовни наслади и вакхическо опиянение" (Илиева 2019: 126). Без свян, без страх от одумки, смело, нахъсано, устремено.

Б. Илиева прави сравнително пълна възстановка на синхронните критико-тълкувателски оценки на тази различна спрямо дългогодишната поетическа традиция книга. Дочуват се гласовете на авторитетни ценители като Ник. Атанасов, Конст. Константинв, Дим. Бабев, Ант. Страшимиров, Цв. Минков. Всички те открояват неординерния, екстравагантен, непукистки, но и изповеден лирически глас на "новия Орфей", на "смелия жрец на удоволствието". Но авторката вплита в изложението и алтернативните, исторически дистанцирани и затова обективно обобщаващи позиции на българското литературознание от началото на XXI в., които ревизират категоричността на предходниците. Искам да кажа, че изследователката не се задоволява с реконструкцията на тогавашната рецепция на младия, взривил литературното поле поет, но успоредява, взаимно чете критико-ценителските модели, формирали се в рамките на цяло едно столетие - между началото на XX и началото на XXI в. - и така още веднъж легитимира, но и дискутира мястото на К. Христов в българския канон.

Във "Вдъхновението Италия" Б. Илиева смислотворчески подбира и пренарежда житейско-биографически и художествено-критически факти, които в своята цялостна организация започват да функционират като увлекателно четиво. Подразделът "Неапол" от частта за К. Христов наподобява например епистоларен роман между пробиващия на литературната сцена поет и неговия ментор, критикът д-р К. Кръстев, превърнал се в институция. Тук не само е свършена пунктуална работа с архивите, но отделните документи са смислово композирани така, че да породят конструирането на множество литературноисторически, обществено-културни, интелигентско-персоналистични сюжети, които авторката не навсякъде е успяла да изгради, тъй като се е поддала на властта на издирвачески-информативния пласт.

Подробното представяне на писмовното наследство на д-р К. Кръстев с адресат К. Христов е прекрасна възможност върху основата на сериозен анализ и интерпретация и на художествените, и на епистоларните, и на оценъчните текстове - да се съгради сюжет от типа Поетът и Критикът. Многобройните амбициозни настоявания на ценителя, почти всекидневните упътвания и съвети, добронамерената фамилиарност, веселите закачки, но и съвсем целенасочената, концептуално обмислената взискателност спрямо младия творец имат една посока: "Екзотичният колорит на морския град и необузданите южняшки страсти трябва да запалят неспокойната натура на Кирил Христов и да го вдъхновят за нова стихосбирка с изпепеляваща чувственост, която да помете свенливите любовни опити на предшествениците му и да отвори нов хоризонт за българската поезия" (Илиева 2019: 130).

Кореспонденцията на титулования литератор, насочена към К. Христов, може да бъде прочетена като своеобразен конспект на естетическите принципи на модерния индивидуализъм. Кръстев се интересува от дълбоко субективното, от психологически неудържимото, а не от повърхностната веселост и безгрижност. Затова освен настоятелен, често пъти е и назидателен: "Ще искам да ми пратите нещо хубаво, пламенно и лудо, "бясно" (Илиева 2019: 132).

Д-р Кръстев е от критиците, които чертаят нови пътища, изпреварват развоя на самата художествена литература, пророчестват. Той е "херолд на новото време" и именно в тази посока е необходимо да се движат разсъжденията в ескиза, посветен на "връзката" между Поета и Критика. Кръстев винаги е настоявал за психологическа адекватност между вътрешните преживявания и действията, между словата и делата на художествените персонажи. Модерният естет се дразни от всичко фалшиво, повърхностно и елементарно ефектно. Затова той ще бъде повече от поощрителен спрямо интимните волности, спрямо любовните авантюри на младия човек: "Пратих ти тая заран 25 л., колкото да имаш за тютюн и за бира и за ...любов!" (Илиева 2019: 134).

От самото начало на кариерата си Кръстев е модерно (модернистично) мислещ критик. В обещаващия К. Христов той търси автентичността на лирическия глас, пресъздаващ любовните протуберанси, потайните гънки на човешкото сърце. Неслучайно се впуснах в тези пространни размишления. Те са породени от текста на Б. Илиева, който е пълен със започнати, но невинаги довършени литературноисторически разкази и критически сюжети.

Неизменен нюанс от критическия имидж на д-р Кръстев е да наставлява, да напътства с оглед на дългосрочната си визия, на концептуалния си проект за модерна българска литература. Обладан от мащабния културноисторически и естетико-критически хоризонт, "самоназначилият се" покровител си позволява вмешателство дори в съкровено-личното житейско поведение на поета, правейки опит да го разубеди да встъпи в брак, защото евентуалният брак би обрекъл "демоничния" му талант, би обуздал вакханалната му ненаситност, би ограничил полета на тялото и душата.

Страниците, обговарящи втората К.-Христова стихосбирка "Трепети", силно повлияна от средиземноморските страсти, също въвличат гласовете на авторитетни български и чужди ценители. Така е пресъздадена многоаспектната, противоречива рецепция на К.-Христовата книга. Оттук и полюсните оценки, които "Трепети" ще получи във времето - от стихосбирка, излъчила "христоматийни за българската любовна поезия творби" (Илиева 2019: 138), до такава, която прокламира "умствена пустота и гнусно сладострастие" (Илиева 2019: 139). Заслужава особено внимание решението на Б. Илиева аналитично да коментира реакцията на д-р Кръстев след "реализирането на грижливо подготвяния литературен проект" - рецензията за книгата в сп. "Мисъл". Д-р К. Кръстев е критик в движение, както се изразява Св. Игов, той не само синхронно оценява и йерархизира художествените наличности, но и проследява процесуалното развитие на творческите светове, завръща се към коментирани вече автори, подлага ги на различни херменевтични разрези и контекстуализации. Ето защо, "инвестирал" усилия и надежди в таланта на К. Христов, той ще отсъди за стихосбирката му с присъщата си менторска грижовност, но и с обективна строгост. Приветствайки новата чувствителност и жизнерадост в българската поезия, естетическият арбитър няма да скрие опасностите, няма да премълчи заплахите: прекалената "егоистична" затвореност и безразличие към големите човешки идеи биха лишили творчеството му от възвишен подем на духа, биха довели до пресищане.

С други думи, след като е посочил, белязал К. Христов като важен субект в модернизиращата се българска литература, Кръстев не само ще провери първоначалните си критически интуиции, но няма да се спре да коригира някои собствени позиции, а също така и ще начертае пътища за бъдещото му развитие. Така, както подобава на един авторитетен ценител и както се полага за един многообещаващ творец.

Главата, проблематизираща творчески оплодяващия, приносен за българската култура диалог на К. Христов с Италия е най-изследователски плътната и убедителната във "Вдъхновението Италия".

Сред инвентивно конструираните разкази в изследването е този за мястото на определени италиански градове в оптиката на българските интелектуалци. Или, как Рим, Венеция и Неапол присъстват в духовните хоризонти на българската култура. Отиването до "земята на изкуствата безсмъртни" за представителите на българската интелигенция и през Възраждането, и след Освобождението е сбъдната мечта. Тази оригинална като изследователско хрумване част предполага задълбочен културно-семиотичен анализ на спецификата на градските пространства, а оттам и литературно-семиотични наблюдения върху това как отделните български творци, според особеностите на почерка, според естетическите предразположения, според моментните психобиографически нагласи възприемат и осмислят италианските перли. Изобщо да се видят емблематичните италиански градове като образотворчески, като културнопораждащи в света на българските духовни идеи.

* * *

Изложението в третата част на "Вдъхновението Италия" - "Интерпретации и съпоставки", съответства на надслова. То е опит за новаторски тълкувания на редица български и италиански творби от различни епохи в съпоставителен дух.

Ново знание разгръща вторият фрагмент в последната част - "Мутафов и Фереро". Става дума за представители съответно на българската и италианската интелигенция и по-точно за влиянието на възгледите на Фереро за "третия пол" или "неомъжената жена" върху българската социологическа, културологична, антропологическа мисъл. Това са изключително любопитни, провокативни и актуални и от днешна гледна точка наблюдения върху психологията на неомъжената жена и феномена на безбрачието. Биологико-природните асоциации, съотнасящи неомъжените жени, т.е. третия пол, с пчелите работници, чиито "чувствени органи са атрофирани", звучат повече от радикално за българската следосвобожденска социокултурна среда.

Заключителните обобщения във "Вдъхновението Италия" са в позитивистичен дух в най-добрия смисъл на думата: въпреки усилията на редица автори и преводачи, следосвобожденската ни култура прави видими и конвертируеми преди всичко представителите на реалистичния тип изкуство. Модернистичните експерименти и провокации не се радват на голям интерес. И все пак, Италия за следосвобожденската ни култура играе безспорно творчески импулсираща, естетически модернизираща, духовно обновяваща роля. Тя възхищава, но и еманципира; разкрепостява, но и култивира. Тя е радост за "окото и ума", но тя е тема и текст. Тя е другата, високата, класически зрялата гледна точка, така необходима за българската литература, за да се огледа, съизмери и самопознае.

Когато прочетох заглавието "Вдъхновението Италия", си помислих: това е тема необятна, многоаспектна, изискваща широки архивистки и ерудитски познания, силен компаративистичен рефлекс и един може би много пристрастен изследователски поглед. Б. Илиева е успяла подобаващо археологически да разкрие емпиричната материя, инвентаризаторски да я организира, систематизаторски да я подреди и увлекателно да я разкаже.

"Вдъхновението Италия" е необходимият трамплин за отскок в дълбоките интерпретативни води на модерната компаративистика.

ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Велкова-Гайдаржиева 2017: Велкова-Гайдаржиева, Антония. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново: УИ "Св. Св. Кирил и Методий", 2017.

Илиева 2019: Илиева, Бойка. Вдъхновението Италия. Литературни контексти 1878-1918. Благоевград: УИ "Неофит Рилски", 2019.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.11.2019, № 11 (240)