ХАЙКУ - ПОЗНАТИЯТ НЕПОЗНАТ СВЯТ
Среща с д-р Висенте Ая в София

Конференция на д-р Висенте Ая в София, 12.11.2010 г.
Място и час на провеждане: "Славянско дружество", в 18,00 часа
Превод от испански и запис на срещата: Константин Димитров

 

Г-н Братислав Иванов:

Добър вечер на всички!

Имам честта да открия тази среща с един от най-добрите познавачи на хайку в Европа, може би най-добрият, според моето скромно мнение. Тази вечер наш гост е професор Висенте Ая. Не по-малко удоволствие за мен е да представя и преводача от испански език, г-н Константин Димитров. Без да се разпростирам, бих казал, че това е един мислещ човек, който се старае да вникне в тайните на хайку поет, писател, преводач... както казах, един мислещ човек, което за мен е най-високият възможен комплимент.

А сега бих искал да добавя няколко думи за нашия испански гост, който от много време насам работи по въпросите на хайку поезията, и то не като любител, а като истински познавач. Той познава както езика, така и душевността на японците - условие, без което трудно може да бъде разбрана една толкова далечна култура, каквато е японската.

Както в България, така и в Европа широко битува опростенческото гледище, че хайку и дзен са едно и също нещо. Ако разсъждаваме по този начин, ние всъщност прекратяваме разговора за хайку още преди да сме го започнали, защото го препращаме в полето на дзен. Не бих могъл да не отбележа също така, че с тази фраза, която претендира да обясни всичко, като в действителност не казва нищо, ние се опитваме да обясним непознатото с още по-непознато, защото, ако не знаем добре какво е хайку, още по-малко знаем какво е дзен. Бих си позволил да цитирам големия познавач на дзен Дайсецу Судзуки, който казва, че хайку си е хайку, а дзен си е дзен. Хайку си има свое поле на изява и това е полето на поезията. Именно към тази гледна точка ми се струва, че се придържа нашият уважаван гост. Разбира се, всички, които тръгват по този път, са наясно, че е път дълъг и труден; че това е пътят на познанието. А познанието предполага междукултурните пространства да се преодоляват чрез овладяване на езика, културата и душевността на съответния народ.

Всякакви опростенчески представи за някакво бързо овладяване, едва ли не чрез пряко възприемане, чрез прозрение, са трудно разбираеми за мен, защото, позволете ми да отбележа, аз не съм чул по методите на медитацията например някой да е научил японски език. Всеки път трябва да бъде извървян. Простете ме за баналната фраза, но в науката няма преки пътища. И точно заради това, аз съм особено щастлив, че тази вечер на нас ни гостува човек безспорно ерудиран, изминал един дълъг път, безспорно говорещ не просто за хайку, а разбиращ това, за което говори, нещо, което не може да се каже за всекиго.

Дори накратко ако спомена книгите на нашия гост, вие ще получите представа за широчината и дълбочината на неговите интереси: "Вътрешното пространство в хайку", "Сърцето на хайку и изразяването на свещеното", "Хайку като духовен път", "Хайку на магическия полет" и много други книги и изследвания. Искам също така да отбележа (и това е за любителите да свеждат всичко до дзен), че Висенте Ая сенсей познава отлично дзен будизма. В момента той работи в един храм на дзен направлението обаку. Това е едно по-малко познато у нас направление; у нас се говори повече (доколкото изобщо се говори, разбира се) за риндзай и за сото дзен. Така че ние имаме пред себе си един познавач на езика, на културата и на душевността на японците. И последно, искам да подчертая, че фундамент на японската култура е шинто, докато дзен представлява едно направление в будизма, а будизмът, колкото и дълбоко да е проникнал в Япония, все пак си остава един привнесен елемент. И след като казах всичко това, и надявайки се да не съм досадил особено, давам думата на нашия преводач от испански Константин Димитров.

Константин Димитров:

На мен, естествено, не ми съответства да хвърлям теоретичен поглед върху същността на хайку; по-скоро ми съответства да пиша и да превеждам. Ето по такъв мъдър начин са разпределени нещата между хората.

Книгите, които представяме днес, са, ако ми позволите метафората, плод на една сбъдната мечта.

Работя в областта на хайку от много години и житейските превратности ме отведоха в Испания, където прекарах немалка част от живота си. Там имах щастието да се запозная с професор Висенте Ая и така, с течение на времето и особено през последната година, той има решаващо влияние върху това моята работа с хайку. Казвам решаващо, защото той е човек, който казва нещата направо, без заобикалки, и това е истинска благословия за всеки, който е поел сериозно по пътя на хайку, а не очаква само хвалебствия.

След завръщането си в България преди две години, продължих да пиша на испански, но естествено, с още по-голяма сила си дадох сметка за заряда, който има хайку да бъде общ трансцендентен знаменател за цялото човечество. Тоест, ако човек проникне в дълбочината на тези три наглед незначителни стиха, би осъзнал, поетически казано, значението на водата за човека. Ето защо, предложих на г-н Ая да направя превод на някое негово кратко изследване, с цел да бъде опознат в България и да започнем строежа на един мост между двете части на човечеството в двата края на континента. Той ми изпрати един от предговорите си и аз го преведох, но след това си казах: "Превел съм почти половината от книгата, защо да не я завърша". И така, завърших книгата и я отнесох на издателя на "Изток-Запад", г-н Козарев, прекрасен човек, с когото се познаваме много добре. Той се оказа много заинтересован от идеята и двамата решихме да се хвърлим в това приключение. За наша изненада, благодарение на посредничеството на д-р Ая, испанското издателство "Маремото" се отказа от правата си върху първата книга, а самият д-р Ая от авторския хонорар върху втората. Това направи възможно издаването на двете книги наведнъж, като по този начин намери завършек този прекрасен замисъл, започнал от превода само на един кратък увод. Между двете книги има дълбока връзка и от едната се преминава съвсем естествено към другата.

От този момент нататък започна една борба; борба едновременно горчива и сладка, която мнозина от вас познават много добре. Както знаете, хайку изисква една крайно внимателно отношение към естетиката на книгата. Първо, трябва да се избере хартията, след това шрифта, да се разположи добре текстът върху страницата... Хайку изисква около текста да има достатъчно пространство. Избират се цветовете, илюстрациите, изготвя се корицата и т.н. Пред очите ни този плод растеше и зрееше. Вие ще кажете доколко задоволителен е резултатът.

Чувствам се изключително щастлив и мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че тази вечер е един, да го наречем, километричен камък по пътя на познанието и развитието на хайку в България.

Много благодаря.

Д-р Висенте Ая:

Бих искал да благодаря за любезните думи на моите колеги, за усилието, положено от издателството и за умението и ефикасността, с които г-н Димитров изпълни задачата си. Бих искал също така да благодаря за вашето присъствие тук тази вечер, в която всъщност не сме се събрали да говорим нито за мен, нито за преводача, нито за издателството, а само и единствено за хайку:

1. Какво е хайку?

Хайку е моментно отражение на действителността. То е това, което на японски се нарича "дух на шасей". "Шасей" означава “да отразиш онова, на което си свидетел". Хайку не преобразява света; то ни поставя в допир със света, отвежда ни до него, въвежда ни в него. Не обяснява действителността, нито я украсява, а я разкрива. Защото изхожда от предпоставката, че светът е съвършен. Светът такъв, какъвто е със своите хубави и не толкова хубави създания. В сравнение с танка, която избира красивите предмети, които заслужават да влязат в литературния свят - цъфналата слива, славеят, луната и т.н., за хайку няма нищо, което да не заслужава да се превърне в поезия. Всеки предмет е поетичен, всяка действителност заслужава да бъде вписана в колективната памет; всичко заслужава да бъде заснето, освен... самият фотограф. Този подход е строг, но истинен. Ето защо писането на хайку е Път; едно възпитаване на аз-а, тъй като то е процес на събуждане на чувствата, на изостряне на вниманието, на възпитаване в естественост, истинност и търпение, на необвързване, на унищожаване на суетата... Учителите по хайку ни показват, че поетът трябва да изчезне от своята поезия, за да може стиховете му да схванат живата и чиста същност на действителността.

2. Първото изискване към един добър поет на хайку е желанието да възвърне своята невинност.

Първото, което трябва да направи един истински хайджин, е да потърси невинността в себе си самия сам или прибягвайки до помощ. Хайку на Сантока, на Хосаи може да ни помогне да я открием, хайку, написано от деца, също може да ни помогне да я открием. Хайку - това не са само думи. Особено важен е чистият поглед за нещата, умението да стоиш, без да очакваш каквото и да било, и това е особено важно; да не съдиш човешкия род също е много важно. В хайку всичко е необходимо. Които от нас са съжителствали с деца, сами са се уверили как те ни учат да избираме изсред безброй поетически обекти онези, които са наглед най-обикновени и най-лесно може да останат незабелязани. Става дума да премахнем пречките между нашите представи и онова, което е извън нас и което наричаме "свят".

Веднъж чух един дзен учител по рисуване да казва: "Ако можехме изведнъж да открием какво ни окръжава, щяхме направо да "изгърмим". Ето защо ни се дава възможността да преминем през един процес, един път на "огромняване", път на усилване способността ни да чувстваме. Да чувстваме повече, да чувстваме повече външното и по-малко това, което сме сега.

Ето защо древното хайку бе изоставено като нещо отблъскващо, защото то беше единствено предлог да говорим за себе си и за нашия, човешкия свят. От Башо насам бе изкоренена тази човешка склонност да се прехвърлят елементите на човешкия свят върху природата и престана писането на хайку, което злоупотребява с природата и в което луната бе оприличавана на ветрило без дръжка, облакът беше змия, поглъщаща луната, а вятърът гребен, минаващ по русите кори на житата...

Ето защо не се приемат или не се гледа с добро око на любовното, философското и прозелитското хайку - не защото в любовта, в мисълта или в религията има нещо лошо само по себе си, а защото те са онова, което вече сме, което знаем или чувстваме, което мислим или в което вярваме. А трябва да излезем оттам към света, трябва да престанем да слушаме вътрешните си трептения и да оставим да влезе в нас идещото отвън.

Както онова седемгодишно дете, което пише:

Bâchan no hôgen o kiku         Баба вече говори
kingyôtachi                             с разноцветните рибки
                                              на селски.

3. Духовен път, започващ от сетивата.

Естественият човек няма нужда от път, за да се завърне към чистотата. Той вече живее в чистотата. На него му е присъща изненадата от допира със света. Неговата поезия би имала непосредствеността на първобитния човек и погледа на детето. По-голямата част от удивленията, които се съдържат в тези две книжки са следствие от един процес. Ние имаме нужда от път, за да достигнем до тази невинност при общуването със света. А този път се изгражда, изхождайки от чувствителността. Нека трептим от това, което ни заобикаля, да бъдем чувствителни сечива в ръцете на нашето обкръжение. Крайната цел е да "почувстваме света", това, което японецът нарича "aware":

Inazuma ni                   Заедно с лъчите
koboruru oto               се разнася звук:
take no tsuyu               росата по бамбука.

За хайку поета, да отдадеш живота си на това да чувстваш, е начин да се посветиш на света. Облагородяването на възприятията е единствената посока и смисълът на живота за духовния човек. Няма друг начин за тяхното облагородяване, освен възхищението от красотата и просто от съществуването на всичко в Природата.

Ume ochi kochi            Навред, сливови дървета...
minami subeku             На юг ли да поема,
kita subeku                  или пък на север?

В Япония духовното принадлежи на сетивата. Душата на японеца това е неговата кожа. Така го описва Кобо Абе в "Жената от пясък": "Твърди се, че степента на развитие на една цивилизация се измерва по чистотата на кожата на нейните носители. Ако човек притежава душа, тя без никакво съмнение обитава в неговата кожа.".

Това, което съществува, е това, което се възприема. Ние не сме нито нашите идеи, нито нашите вярвания. Ние сме това, което обитава нашия свят. А в него ние се намираме благодарение на своето тяло.

Всяко нещо се намира на своето място. Ние също ще се намираме на своето място, ако обитаваме света с уважение.

В Япония “свещеното" не е нещо, което се разбира, а нещо, което се чувства. Много е важно да разберем това. Хайджинът в тези поеми ни се представя като някой, изоставен на своите сетива, изоставил се на Природата и благодарен за радостите, които тя му носи. Той може по-скоро да бъде сравнен с отдал се изцяло любовник-самоубиец, отколкото с отрекъл се от света аскет.

4. Хайку това е да чувстваш “Тук и сега".

Башо казваше, че “Хайку е това, което се случва тук и сега". Според всеобщата мистична традиция, "сега" е свещеното време. И ако то не беше такова, тогава свещеното не би съществувало изобщо. Изглежда, че хайджинът не познава нищо друго освен мига, в който се намира благодарение на хайкуто, което пише. Съществува само това, което чувства в момента:

Ware ima koko ni           Аз, сега, тук:
umi no aosa no               синевата на океана
kagiri nashi                     безграничен.

Три ясни неща (Ware ima koko-ni: “Аз, сега, тук..."), които обикновено не се подчертават. Поетът чувства и, благодарение на своите сетива, се закотвя в действителността, постига това да почувства настоящия миг, без да го безпокои нищо друго:

Nishi ka higashi ka          На запад или на юг?
mazu sanae ni mo            Преди всичко звукът на вятъра
kaze no oto                     в ранния ориз.

Да съзерцаваме... Да съзерцаваме означава много повече от това да гледаме внимателно; да съзерцаваш означава да присъстваш, и то да присъстваш изцяло. Само да се гледа не е от полза, да гледаш, това е да бъдеш само зрител. Истинският поет-мистик не е обожател на залези, на пълнолуния, на морето или на цъфнали череши... Всяко отделно нещо е прекалено малко за безкрайното му сърце. Защото истинският хайку поет обожава всичко. Той е възхитен не от предметите сами по себе си, а от невидимата мрежа, която ги свързва помежду им.

5. Става дума да се самоизоставим на себе си самите и на света.

Ware o tsurete                 Съзерцавах онази луна
waga kage kaeru             и сега вървя до сянката си,
tsukimi kana                    на завръщане вкъщи.

Chô kiete                        Изчезна пеперудата
tamashii ware                  и моето сърце
kaeri keri                         се върна в мен.

Веднъж щом като свещеното ни е накарало да изчезнем, след като сме се превърнали в "никой", ние си даваме сметка, че светът винаги е бил там, където е. Светът е онова, което се случва, независимо от съзнанието, което човек има за него.

Shungyô ya                     Пролетна луна.
hito koso shirane             Хората не я забелязват.
kigi no ame                     Дъжд в дърветата.

6. Онова, което хайку премълчава, е повече от онова, което изказва.

Хайку е едно незабравимо значещо нищо, според както го определя Блайт. Това е така. Хайку се занимава и с най-незначителни наглед неща. Това съотнасяне към нищото в началото ни предизвиква, а накрая разрушава и най-непоклатимите ни уверености. Но всъщност никоя дума не казва това, което казва. Ние винаги искаме да вместим в езика повече от това, което езикът може да понесе, и затова той се "счупва". Особено когато е необходимо да изразим онова единственото, което заслужава да бъде изразено, онази наша среща с неизразимото. Един испански поет-мистик пише следното:

Нищо не може да се каже...
Но трябва да се изказва Нищото.

Ето това е хайку - да изразяваш Нищото. То е изключението в нашето обичайно бърборене и словоблудство. Хайку е онова, което означава, че ние се намираме в света и сме внимателни към него. В своето последно, предсмъртно хайку Иса се опитва да обобщи какво е човешкият живот...

Tarai kara                    Преместваме се от един грънец
tarai ni utsuru               на друг...
chimpunkan                 Колко безмислени думи!

От люлката до ковчега, всичко е "чинпункан". Чинпункан е японско словосъчетание, опитващо се да възпроизведе като ономатопея празния звук на думите, които не означават нищо или не означават нищо за някого. Когато японецът иска да каже на чужденец, опитващ се да говори японски "не те разбирам", може на шега да използва израза "чинпункан", с което като че ли иска да каже: "изглежда, че казваш нещо, но всъщност нищо не казваш". На смъртния си одър Иса признава, че не е разбрал нищо от своя живот, нищо за човешкия живот, нищо за смисъла на толкова думи и толкова стихове. Иса споделя с нас подозрението, че всички сме чужденци, слушащи един език, който не разбираме: това е езикът на света, на природата. За света сме чужденци, говорещи език, който не отговаря на действителността на нещата; език, който сме си измислили, за да се отдели от житейския поток, един език-боклук, от който само от време на време може да бъде сътворено хайку. И който език само от време на време бива разбиран от обитателите на действителния свят. Свят, който ни заобикаля и на всяка крачка ни предизвиква: "О, човече! Кой си ти? Какво означаваш? Какво значат твоите думи? И отговорът на хайку поетът е:

Ima made wa                  Досега
nama-tawagoto               съм говорил само глупости
tsukiyo kana                   Лунна нощ!

Тук става дума за това: да се постигне чрез думите едно дълго мълчание, толкова дълго, колкото е дълъг животът на човека. Може би и това би трябвало да бъде нашият живот: едно мълчание, мълчание от думи... Прокарваме мост от думи между едно мълчание и друго; между мълчанието, което сме били, и мълчанието, което ще бъдем... Наричаме го "нашия живот", въпреки че всъщност в повечето случаи това не е нищо повече от шума, който с течение на времето става все по-силен. До момента, в който имаме щастието да се преклоним пред онова, което ни надхвърля, да бъдем подчинени от тайната, която ни обхваща, от тайната, която представляваме ние самите; когато решим с цялата си сила да превърнем нашето слово в тишина.

Не бих искал да ви отегчавам повече... Прекалено много думи за обясняване на една тъй кратка поезия... Въпреки че всъщност единственото, което бих искал да кажа, е, че всичко (което се движи, цветът на това или онова, една текстура, точния миг, когато се случва нещо, съзерцаването на едно величествено или едва забележимо създание, един звук, чувството, че нещо ни липсва...), че всяко нещо може да ни послужи да изразим Нищото, стига да бъдем достатъчно почтителни към света, когато използваме думите.

Много благодаря.

* * *

Г-н Братислав Иванов:

Нашият гост е готов да отговори на вашите въпроси, така че имате думата.

Въпрос:

Г-н Ая направи блестящ анализ на класическото японско хайку. Въпреки това обаче, както всички останали явления в изкуството, хайку се е развивало от средновековието насам. Почувствах, че г-н Ая априори има силно предпочитание към класическото хайку. Не се съмнявам, че той познава съвременното хайку в Испания, в Португалия, във Франция, в Холандия и т.н. Днес в този жанр се наблюдава отдалечаване, направо да го наречем развитие в сравнение с класическото хайку. С други думи, японското хайку принадлежи на едно общество със силно развито колективно чувство, докато съвременното европейско общество е белязано от раздалечаване между хората. От това следва, че на днешните автор и читател им е необходим друг вид изразяване. Въпросът ми е следният: до каква степен безусловната вярност към класическите правила в хайку не представлява преграда между съвременния човек и това изключително явление, което все повече си пробива път в изкуството. Струва ми се, че това влиза в противоречие с твърдението, че хайку - това е фотография. Естествено е също така да има по-голямо присъствие на философското хайку. Извинете за дългия увод, но просто нямаше как да формулирам въпроса по друг начин.

Д-р Висенте Ая:

Този въпрос е необходим.

Хайку е японско изкуство. Това означава, че то има свое определено място, защото има свой собствен облик. Не може да решим да наречем хайку всичко, което ни мине през главата. Казвам това в знак на уважение към културата, която е създала хайку, но също така трябва да кажа, че японците не са единствените, които имат сърце, нито пък единствените, които имат кожа, в смисъла, който влагам в това последното в своето изложение. Ние също имаме и сърце, и кожа. Тогава, как да направим така, че хайку, което пишем, хем да бъде вярно на определено съдържание, хем да пишем хайку, без непременно да сме японци? Разковничето е в думата, с която завърших своето изложение: уважение. Когато неотдавна Марио Бенедети написа две книги, които нарече "Хайку кът", а там откриваме писания като например: "Когато ме погребвате/ моля да не забравите/ моята химикалка", това за японците не е лошо хайку; това за тях е липса на уважение. Оценката на това произведение не се намира в областта на литературата, а на това дали знаеш да се държиш прилично. Невежеството на западния човек по отношение на хайку се изразява в това да не знае, че освен хайку има сенрю и сапай. Те имат същия брой срички, но по същността си са различни. Бенедети пише сапай. Онези хора на Запад, които се мъчат да вкарат в хайку своите собствени мисли или нещо, което им се е сторило забавно, и си казват: "На следващото хайку събрание ще го разкажа", всъщност създават сенрю. Сенрю е чудесен литературен вид, но не е хайку. Годен е за забавление, но не и за духовен път.

Завършвам със следното: когато сме отпили от японското хайку и сме се потопили в тази бездна... имайте предвид, че днес в Япония се пишат един милион много добри хайку на година. Кога ще можем ние, западните хора, да кажем, че сме изследвали тези дълбини? Не познавам нито един човек на Запад - всъщност нито един японец също - който да може да каже, че познава хайку. Тогава нека преди всичко да проявим смирение спрямо онова, което се съдържа в хайку, и попивайки се с него - както дъждът попива в земята - ще видим как нашата чувствителност изплува на повърхността. Но това ще стане само след като сме опознали хайку, а не преди това.

Г-н Братислав Иванов:

Преди да продължим, бих искал да обърна внимание на нашите уважаеми гости върху факта, че Танеда Сантока не може да бъде определен като поет на класическо хайку - нито, ако изхождаме от времето, в което живее, нито от духа на неговите творби. Това е поет, който в голяма степен принадлежи на XX век и, ако става дума за формата, като такъв пише поезия не само в три стиха.

Присъстваща:

Д-р Ая, Вие самият пишете ли хайку?

Д-р Ая:

На мен не ми се удава да пиша хайку. Случва ми се същото като на японците - когато нещо ги впечатли дълбоко, те се чувстват задължени да напишат за това. Само че в моя случай хайкуто, което пиша, е доста слабо и бързо го забравям. Да се пише хайку е много трудно и мен наистина ме удивляват поети като Константин Димитров (и съжалявам, че трябва да кажа това в негово присъствие). Много ме удивлява фактът, че някой може да пише хайку на език, различен от японския. Изглежда ми направо невероятно.

Защо ли? Защото нашите срички не изразяват толкова, колкото японските... Японецът може да изрази много с много малко. Например komorebi: 4 срички. А на испански са 15: "Los rayos del sol se filtran por entre los árboles." (Слънчевите лъчи се процеждат между дърветата - б.пр.). Удивен съм как при толкова дълги думи и понятия като нашите някои от нас могат да схванат действителността толкова добре, колкото и самите японци. Но ето, че това е възможно и резултатът е много добър. Мисля, че мога да сравня, защото в Япония участвам в две литературни дружества. Става така, че понякога много голяма част от хайкуто, което се пише тук, в България, или в Испания, ако бъде преведена на японски, ще бъде невъзможно да бъде отличена от хайку, писано от Бусон или Башо. За мен, и разбира се, за японците, това е цяло чудо.

Въпрос:

Интересно е да си припомним обстоятелството, че испанската поезия, както всички знаем, е една от най-значимите в света. Не мислите ли, че това може да се окаже неподозиран поетически резерв (и то именно защото е поезия, различна от японската), за да може хайку поетът да намери своите, да го наречем, козове, които да му позволят да пише хайку на испански? Само бих искал да спомена един любопитен факт: през 2005 г. в София се проведе Световната конференция на хайку поетите. Направи ми впечатление, че сред японските поети се срещаха твърде крайни становища: някои от тях дори се дразнеха, че неяпонци се захващат да пишат хайку. Дори самият президент, г-н Нацуиши, с много уговорки, разбира се, твърдеше, че хайку е само за японци. Имаше, разбира се, и противоположни мнения, а именно че може да се черпят поетически сили от националната поезия на съответния народ и да се пише хайку, което, от една страна, да отговоря на каноните на класическото хайку (докъдето това е възможно, разбира се), а от друга, да носи очарованието на съответната национална поезия. Имаше и примери (и с това бих искал да завърша) - запознах се с един поет от Петербург, който пишеше много добро хайку, което едновременно с това напомняше за най-добрите примери на руската поезия от времената на Пушкин и Есенин. Всъщност не е ли в това шансът на неяпонците да пишат хайку, защото, независимо от това дали го искат, или не, те трябва да правят открития.

Г-н Братислав Иванов:

За мен е трудно да обсъждам европейското хайку, не защото не го познавам, въпреки че не го познавам достатъчно. Моето лично мнение е, че хайку е еманация на японския дух, на японската култура и на особеностите на японския език. Дори когато превеждаме (и тук бих искал да приведа мнението на Висенте Ая сенсей), истинският превод на хайку не е един от възможните варианти, а всичките наведнъж. Японският език, поне що се отнася до хайку, ни предоставя една много пъстра палитра. При превода това в голяма степен се превръща в черно и бяло или най-много, както се казва днес, в степени на сивото. Ние просто не можем да предадем многопластовостта на японския език. Това е език, който има своите особености, както всеки език, разбира се; но хайку се изгражда върху особеностите на японския език, където много от думите звучат еднакво, има наслагване на значения; една дума може да влезе в различни синтактични структури, което придава на езика многопластовост и го прави практически непреводим. Тази полифоничност е много трудно да бъде предадена чрез средствата на българския език, защото в края на краищата нашата поезия почива на малко по-различни принципи. Тук има по-добри специалисти от мен, които може би няма да са съгласни с такова схващане, но това е поне моето мнение.

Д-р Висенте Ая:

Нека само прибавя нещо към това, което току-що каза Иванов сенсей. Нека не избързваме. Едва сме влезли в допир с хайку, преведено направо от японски - на български, отскоро, на испански, също не толкова отдавна; на френски, като че ли малко от по-рано и т.н. Следователно, нека да си оставим малко време. Спомням си един анекдот: попитали Мао след неговата Културна революция какво мисли за Френската революция. Отговорил: "Още е рано да се дават мнения. Няма да знаем това преди още три или четири века". У Изтока има едно спокойствие, което на нас ни липсва. Едва сме прописали хайку и искаме японците да го приемат като прекрасно и добре направено хайку. Нека си оставим време, за да може хайку да проникне в нашата култура така, както дъждът прониква в земята, и ще видим как ще сътворим нещо прекрасно; а японците без никакво съмнение ще си дадат сметка за това.

Въпрос:

Г-н Ая напълно точно изложи този строг дух на хайку; на онова хайку, което се създава от ХVІІ век насам. Но днес в Япония се пишат хайку непрекъснато. Има ли някакви изменения що се отнася до твърдите изисквания на жанра. Тук не става дума, естествено, за киго, нито за броя срички, а за духа на хайку. Защото животът се променя. Как тогава се отразяват тези промени върху съвременното хайку?

Д-р Висенте Ая:

Зададох същия този въпрос на един хайку сенсей в Япония. Попитах го дали има сблъсък между класическото и съвременното хайку. Отговори ми: "Има някакво напрежение, но то е като буря в чаша вода". Сантока, както каза Иванов сенсей, е най-безспорният пример за това, че човек може да бъде изцяло японец и същевременно да е изоставил киго (сезонната дума), да е изоставил стиха и, което е още по-деликатно, да започне да говори за себе си. Преди казах, че хайку - това е начин за премахването на "аз"-а. Въпреки това обаче, Сантока говори много често за себе си. Това допустимо ли е, или не? Той го прави и резултатът е блестящ. Хайку не е музеен експонат. То е живо и като всяко живо нещо се развива. Единственото, към което призоваваме, е западният човек да съумее да извърви същия път, който са изминали японците. Не ще и дума, че по този път може да сгреши. Но това всъщност е благословия. Японците умеят да грешат и ние трябва да направим като тях: да проявим възможно най-добра воля, същевременно помнейки, че ако се случи да сгрешим, това не е трагедия - стига това де не е станало вследствие на суета, а на стремежа да схванем онова, което е живо, от изгарящо желание да не пропуснем нито една подробност от действителността, разгърнала се пред очите ни.

Г-н Братислав Иванов:

Ще позволите ли да добавя нещо? Нека не забравяме, че хайку в съвременна Япония не представлява еднородно течение и не се развива, следвайки един предварително зададен модел. Вие споменахте конференцията на Световната хайку асоциация, която се състоя тук, но в Япония съществува Асоциация на класическото хайку, която се придържа твърдо към началата на класическото хайку. Също така съществува една друга асоциация, която приема известни отклонения спрямо класическото хайку, като например по отношение на киго, сезонната дума; и ако говорим за промени в хайку, трябва да кажем, че Масаока Шики през ХІХ век започва една революция в хайку, но в края на краищата (и аз бих искал да чуя мнението на Висенте Ая сенсей по този въпрос), не мислите ли, че Масаока Шики, въпреки цялата своя революция, в края на краищата не се превръща в един неокласик? Защото накрая започва да пише точно като класиците, които критикува.

Д-р Висенте Ая:

Логиката на японеца е различна от нашата. Аз бих я нарекъл "опипваща", защото не напредва по права линия. Тъй като отделната личност няма никаква стойност, личните грешки също нямат такава. По този начин животът на японеца и животът на хайку поета е всъщност един постоянен опит, опитване. Всеки японец е част от тази колективна душа, като в същото време остава самия себе си. Разбира се, Иса не е Шики, Шики не е Бусон, Бусон не е Башо, Башо не е Кикаку; всички те са различни, независимо че са част от една съвместна душа - японската. Творчеството на Шики е от огромно значение, но в края на краищата това, което прави той, е да преживее същото, но по различен начин. Вкусва нещата по същия начин, но в различен ред в сравнение с други хайку поети. Ще дам един пример: едно хайку на Шики звучи така: "Fumitsuketa kani no shigai aki no kesa" (цитирам по памет) - "Стъпкана/ рачешка черупка/ в есенната утрин.". Започва със "стъпкана", след това с "труп" (буквално, "shidai", "труп") “рачешки" и най-накрая - "есенна утрин". Същото това хайку би могло да бъде написано по по-класически начин, с хармоничен първи стих, който да позволи навлизането във времепространствената рамка: "Есенна утрин/ стъпкана рачешка/ черупка". Това би бил класическият начин: в началото меко, по средата напрегнато и накрая, отново мек завършек. Но съвременният човек, съвременният поет има друга нагласа. Преди всичко той има нужда да бъде стимулиран и да стимулира читателя. Тогава той променя реда и започва с цялата болка, която е почувствал в сърцето си, без да я отлага или скрива: стъпквам-труп-рак-есен-утрин, но в края на краищата, хайку мигът е същият - както за поета, изразил го по класическия начин, така и за този, който го изразява по съвременен начин. Нищо не се е променило, единствено читателят.

Въпрос:

Несъмнено, в центъра на Вашето изложение се намира хайку. Но ние също така сме заинтересовани от сенрю. Бихте ли ни посочили автори, които да пишат много добро сенрю?

Д-р Висенте Ая:

Не познавам такива. Нищо не знам. Това е едно истинско солидно нищо (смее се и почуква масата с кокалчето на пръста си).

Г-н Братислав Иванов:

На заинтересованите по въпроса бих препоръчал големия специалист и познавач на хайку, англичанина Блайт. Той има сборници със сенрю, преведени на английски. Който желае, може да ги потърси и да се образова в това отношение.

Въпрос:

Д-р Ая, съществува ли някаква класификация в хайку?

Д-р Висенте Ая:

За мен, да. Японците не биха признали това, Блайт също. Разбира се, аз не съм никой, че да не се съгласявам с Блайт, но в края на краищата не съм съгласен с него. Има различни регистри и тоналности в хайку: например състрадателните хайку по повод нечия болка.

Бременна в осмия месец,
а още събира ориз
селянката.

В друг случай Башо вижда едно изоставено дете и пише следното:

Покрито със сняг,
върви насред вятъра
изоставеното дете.

Дотук говорих за хайку със състрадателен тон, но има хайку, които са смешни, без да бъдат сенрю. Както например това, което Иса пише на път за Мацушима, едно прекрасно място в Япония, когато усеща да го лази една въшка. Тогава пише:

Е, добре,
ще те заведа до Мацушима,
но после да си ходиш!

Не знам какво мисли г-н Иванов по този въпрос.

Г-н Братислав Иванов:

Различните автори пишат различни видове хайку. Според това, което знам, съвременните японци, които се интересуват от класическото хайку, са възхитени от Кобаяши Иса, поета на състраданието. Той се отъждествява с всяко живо същество и страда заедно с него, докато с Бусон нещата стоят малко по-различно. Всеки хайку поет има своя палитра и ние не бива да мислим, че щом са класици, те пишат еднакво.

Д-р Висенте Ая:

Освен това, у един и същи поет се наблюдават различни видове хайку. Досега говорих за състрадание, за смешното хайку, но например има едни видове хайку, в които се говори за шокиращи неща като сополи, за изхождане по малка и голяма нужда и т.н. Това е така нареченото хайку на грозното. Например Сантока пише следното хайку:

Бавно капят листите...
Прекрасно място
да се изходиш на открито!

Обърнете внимание: това не е какво и да е хайку. Започва с листопада. Японецът е почувствал хармония с тази сцена и изведнъж... (прави жест на удар с юмрук в корема) - да се изходиш на открито! Това е било като юмрук по тогавашната японска култура.

Или пък, хрумва ми едно друго хайку на състраданието. Синът на една жена е починал току-що и тя пише хайку, напълно различно от горното; или пък от хайку за изоставеното дете на Башо, или другото, за бълхата, на Иса. Защото жената изповядва своята болка. Спомням си, детето често ходело на лов за водни кончета и винаги закъснявало за обяд, но в деня на смъртта си то не се завръща. Тогава майката пише:

Днес
докъде ли е стигнал моят мил
ловец на водни кончета?

Това са различни хайку, но всички те са хайку, защото притежават онази особена простота, онова отсъствие на претенциозност, което определя хайку; за разлика от сенрю или сапай.

Знаете ли, че има хайку без сезонна дума, и че то съществува още от самото начало на жанра? Нарича се "мукиго хайку", или просто "муки". Сантока показва, че разпределението на 5-7-5 срички също не е задължително. Тогава кое е онова, което определя кое е хайку и кое не? Отговорът е: "хайми", привкусът на хайку. Хайку е нещо, което може да се вкуси и в истинското хайку действителността има особен привкус.

В този ред на мисли поместените в двете книги хайку са неповторими, защото отговарят на това "хайми", за което говорех. Те са съвременни, но това не ги прави по-малко истински от хайку на ранните поети като Оницура и Башо. Например следното хайку на Сейши:

(Прочита го първо на японски)

Преди да издъхне, дроздът
разпери крила
за последен път.

Въпрос:

Уча японски и забелязах, че в подборката хайку има думи, които са, бих казала, класически. Бих искала да знам дали съвременното хайку се пише със стари или със съвременни думи.

Д-р Висенте Ая:

Всеки пише според характера си. Третият автор в книгата, Сейши, използва думи, ако може така да се каже, китайски, но по-добре е да ги наречем "изтънчени". Сантока пък отправя предизвикателство към самия себе си с разговорни изрази. Наблюдава се едно развитие: ранният Сантока е по-изтънчен, а последният прилича на пишещо дете. Дори вече не иска да използва йероглифи. Всеки пише според природата си, но това, което трябва да знаем със сигурност, е, че японското хайку не принадлежи на интелектуалците. То принадлежи на всички. По едно време живеех в къщата на една жена, която изкарваше прехраната си, продавайки риба на площада. Един ден се връща и ми казва: "Ти, дето винаги търсиш хайку - ето, и аз написах едно". "Така ли? Я да го видим", казах с насмешка. А тя ме пита: "Знаеш ли какво е kurinomi? Това е таралежчето, обвиващо кестените". И ето какво ми прочете тази добра жена:

Отваря се куриномито
и есента става
по-дълбока.

(одобрително оживление в залата)

В този същия ден разбрах, че хайку принадлежи на всички японци. То е изразът на японската душа, говореща с хиляди гласове.

Въпрос:

Бих искал да узная мнението ви за така наречения "миг на удивление".

Д-р Висенте Ая:

Мигът на удивление или е миг на вътрешен обрат, или е недостатъчен. И това се забелязва веднага. Например има едно хайку на иначе великия Бусон, което звучи по следния начин:

(казва го на японски)

Пресичам реката
със сандали в ръка.
Какво щастие!

Това не е достатъчно. Тук няма обрат. Хайку - това не е да кажеш: "Ах, колко е интересно това!" То е "Sore wa Sore wa" (непреводим израз на крайно удивление - б.пр.). Сещам се за едно хайку, в което буквално се казва следното:

(казва го на японски)

А-а-а-а-а-а-х!
Вишневият цвят
на хълма Йошино!

Поетът не казва нищо определено за сцената, която съзерцава. Само повтаря, като в някакво опиянение, "Sore wa"!

Г-н Братислав Иванов:

Йошино е известна планина в близост до старата столица, където от древни времена японците отиват, за да съзерцават цъфналите вишни. Да си спомним онова, което казва Башо, че ще отиде да покаже сакурата в Йошино на старата си шапка. По-късно Бусон ще напише пародия върху неговото хайку... С две думи, японците отъждествяват планината Йошино с цъфналите вишни.

Д-р Висенте Ая:

Хайку се пише много трудно, и то ако е имало един истински вътрешен обрат в човека. Тук думите не са толкова важни, стига да предават това "aware", което е било почувствано. Спомням си хайку на едно шестгодишно дете, което пише:

Насред
тъмното на тревичките:
"Чи, чи, чи, чи, чи, чи."

...тоест повтаря звука на щурците. Ето защо аз многократно съм повтарял, че хайку - това не е литература; то е... нещо различно, което прилича повече на фотографията, отколкото на литературата. Не съдържа поетически образи и метафори; не съдържа игри на думи и приема пословици, ономатопеи и т.н... Ясно е, че тук целта е не да се пише красиво, а да бъдеш верен на действителността, която си преживял. Ето защо мисля, че хайджинът е по-скоро вид нотариус на действителността, отколкото литератор.

* * *

Следва прочит на шест хайку от антологията. Първо г-н Иванов чете на японски, след това д-р Ая на испански и накрая г-н Димитров - на български.

1.

Mugi maite shimai kaze fuku hibakari

Sólo días de viento
después que acabé de sembrar
la cebada

Само ветровити дни,
откакто засях
ръжта.

Г-н Братислав Иванов:

Един коментар, ако ми позволите. "Mugi" е една много сложна дума на японски, защото ръжта и пшеницата са непознати растения в Япония. Ръж, овес и пшеница, за японците те всички са "mugi".

2.

Kaeri wahitori no tsuki ga aru ippon michi

De vuelta
hay luna para un solo hombre
y un camino.

На завръщане
луната е една, за един човек
и за една пътека.

3.

Akikaze aruite mo aruite mo

Viento de otoño.
Da igual cuánto camine.

Есенен вятър.
Все едно е накъде ще вървя.

4.

Ôyuki ga osu zendô no yukigakoi

La gran nevada.
Los setos del templo zen
comienzan a ceder.

Силен снегопад.
Покривите на дзен храма
започват да поддават.

5.

Yama no oku kara mayu oute kita

Ha venido cargando
con su cesto de capullos
desde lo profundo de las montañas.

Дошъл е натоварен
с кошница буби
от дебрите планински.

6.

Sore wa watakushi no kao datta kagami tsumetaku

Еso era mi cara.
El espejo cada vez
más frío.

Това беше моето лице.
Бавно изстива
огледалото.

Д-р Висенте Ая:

Много благодаря за вашето внимание.

Г-н Братислав Иванов:

Благодаря на всички вас, но разбира се, най-много благодаря на д-р Ая за това, което ни разказа, много от което за мен самия беше непознато.

(Силни ръкопляскания)

=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2010, № 12 (133)