РАЗГРАНИЧИТЕЛНО ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ
(Програма)

Български език и литература, 2006, бр. 6

Уважаеми читатели,

Предоставяме на вашето внимание нова литературоведска програма, изготвена от група български литературоведи от различни възрасти и с различно служебно положение. Програмата съдържа дискусионни въпроси, които очакваме, че ще породят вашите възражения или одобрения.

Предлагаме на българското общество, литературоведско и нелитературоведско, да започнем работа върху нова литературоведска концепция. Наричаме я разграничително литературознание.

През 20. век в литературознанието се очертаха две главни линии. Едната търси в литературата самостоятелно литературното ("литературността", както казват някои), а в литературознанието - възможно най-голямата му независимост от други познавателни полета (философия, психология, социология и пр.). Често го наричат затворено литературознание. Неговият интелектуален и социален връх е през първата половина и около средата на века. През втората половина на века стари и нови противодействащи му сили вземат превес в социалния живот на литературознанието. Тази линия ще наречем разширително литературознание. При цялото му разнообразие и разногласие обединява го идеята, че трябва да се отслабят или изобщо да се свалят разграничителните линии между литература и литературознание, между литература и нелитература, между литературознание и други познавателни полета. Тази идея вървеше съвместно с емпирични наблюдения и теоретични обобщения, че литературознанието и неговият предмет, литературата, са на отмиране.

Случващото се в наши дни ни кара да мислим, че ако нещо е на отмиране, - наблягаме, социално отмиране - това е разширителното литературознание. Съпротивата срещу нещо се усилва, идеите му биват взимани на подбив, а приказките, че всичко, включително и вестникарска статия, може да се възприеме като литература, че няма нищо извън текста, че литературата е бездънно непознаваема или че разликата между литература и литературознание е, цитираме, "измамна" - тези приказки са вече в отдел "Куриозитети" в историята на литературознанието. (Впрочем отдел пълен и препълнен.)

Промените в литературознанието са непрекъснати, част от тях трудно забележими в своето време, други отчетливи, резки, шумни, самоосъзнаващи се и назоваващи се - и настъпателно обновителски. Във втория случай скрит или по-често открит и силен звучи гласът: "Стига! Така повече не бива. Дошло е време за промяна".

"Дошло е време за промяна", казваме и ние. Разширителното литературознание превали върха на интелектуалния и социалния си възход. Дошло е време някоя концепция, осъзнала себе си и заявила пред обществото програмата си, да предложи на обществото нещо различно.

Предлагаме я, предлагаме и названието й - разграничително литературознание - с надежда, че колкото и да е смътно, то ще подсказва нещо за нейната природа.

Новопредлаганата концепция вероятно ще следва развойния път на много от предишните. В една посока от работата си тя ще се представя и самотълкува (дано не се и самохвали), и то не само в жанра, непроучен засега, литературоведска програма, разновидност на който е и настоящият текст, но и в обстойни, разгърнати теоретични съчинения. Ще се наложи и да се защищава - всичко в литературознанието е уязвимо.

Защитата неизбежно е свързана с нападение, с полемика. Не изглежда много привлекателно, но е наистина неизбежно. Нашите главни полемични прицели ще бъдат затвореното и разширителното литературознание.

В тясна връзка с първата посока концепцията ще се опитва да дава свои отговори на въпроса що е литература и литературознание. И това, с което ще започне, е убеждението, че колкото и да са се променили и да се променят заедно с обстоятелствата, литературата, включително и българската, и литературознанието продължават да съществуват като необходимост и че ще надживеят всички, които днес вещаят техния край - така, както надживяха множеството твърдения в подобен смисъл през изминалите векове и хилядолетия.

На четвърто, но не и на последно място идва анализационната работа върху отделни литературни произведения и групи произведения. Някои концепции започват с анализи, които се възприемат като показни, демонстриращи идеите и възможностите на концепцията. Предпочитат се произведения известни по света или поне в своя литературен регион. Като пробен камък за възможностите и ограниченията на разграничителното литературознание не може ли да използваме романа "Под игото"? Ако опитът излезе успешен, ще продължим да работим върху други произведения с далечната амбиция да напишем история на българската литература от гледище на разграничителното литературознание. Подобаващо внимание ще бъде посветено и на произведения от чуждите литератури.

Според предлаганата концепция литературата е двусъставна. Тя е съчетание от литературните механизми за пораждане на значения и връзките й с текстовия и нетекстовия свят, който я заобикаля. В принципно равна степен ни интересуват и двете страни, преминаването и разграничаването между тях. През 20. век някои концепции наблегнаха върху първата съставка, много други на втората, а ние ще се опитваме да видим литературата като много сложно и трудно разграничимо - и все пак разграничимо - съчетание между двете съставки.

Такава двусъставност и двойственост търсим и в знанието за литературата. Определяме литературознанието като пак така сложно и трудно разграничимо съчетание от знания за литературата и за други полета, с които тя е свързана. Разграничението е трудно, но след случилото се през изтеклите няколко десетилетия е желателно, а може би и очаквано.

Разграничително литературознание - още с названието си тази концепция може да бъде заподозряна, че клони към затвореното литературознание. Имаме наум нещо друго. Предлаганата концепция не затваря вратата пред никое познание, което може да каже нещо за литературата. Вратите са отворени - и за философията, социологията, психоанализата, логиката, феминистките теории, изкуствознанието, когнитивистиката, теорията на вероятностите, сексологията, богословието, историята... не, то няма изброяване. Вратите са отворени, но на прага стои въпросът: "Какво можете и какво не можете да кажете за литературата? Какво остава извън вашата компетентност? Какво й противоречи?". Изслушването и съчетаването на положителните и отрицателните отговори обещава да изгради нов смислов образ на литературата и на отделните произведения. Като застава на прага с въпросите, разграничителното литературознание заслужава донякъде името си. Като оставя отворени всички възможни врати, то се оказва и обединително.

Разграничителното литературознание възприема идеи и от затвореното, и от разширителното, взема от тях и сили, за да им се противопостави и оттласне. Надяваме се, че резултатът ще бъде по-малко еклектичен и повече конфликтен.

Литературоведската концепция е задължена - както професионално, така и нравствено - да даде своя отговор на прастария въпрос за познаваемостта на литературата. Свързан с дотук изложените идеи, отговорът ни е: литературата съчетава като принципно равностойни своята познаваемост и непознаваемост. Така е във всяка нейна точка, независимо от размера й. Това е може би един от подтиците да има литература и литературознание.

Разграничителното литературознание отговаря на името си и със своето отношение към въпроса за границите вътре в литературата, тоест за границите между литературните жанрове. Концепцията се нуждае от позабравеното понятие литературен жанр и ще работи активно с него.

По правило литературоведските концепции размишляват и върху себе си, и върху литературознанието изобщо. Волю-неволю ще го правим и ние. Във връзка с това предлагаме да се напише история на българското литературознание. Тук също може да кажем "Време е". Съзнаваме, че трудностите ще започнат още преди замисъла - какви са границите му във времето и смисловото пространство? Очакваме да чуем и насмешливото възклицание: "Българско (с ударение на "българско" литературознание ли? Че имало ли е и има ли нещо такова?". Чуем ли го, готови сме със следния помирителен отговор: "Е, ако не история на българското литературознание, нека бъде история на литературознанието в България". Че в България е имало и има литературознание, не може да отрече и най-големият родолюбец.

Готови сме и на още нещо - да се вслушаме в съмнението, че има българско литературознание именно като българско. То не е без основа. Откак съществува (трудно е да се каже откога) литературознание в България, то винаги е дишало праха на чуждоземни идеи и концепции - и много повече с поклон, отколкото с възражение. Понякога толкова е изоставало зад тях, че не е можело да стигне и до прахоляка. Така отново е и сега. Докато по света съпротивата срещу разширителното литературознание се усилва и се очертават нови идеи и концепции, у нас мнозина продължават да го смятат за последната дума на литературознанието - последната дума като възхвалително клише или в буквалния смисъл. Чудно ли е тогава, че през 20. век България беше една от страните, от която не излезе нито една литературоведска идея и концепция, да не говорим за школа?

Както се вижда, правим разлика между концепция и школа. Разграничителното литературознание може да стане концепция, може да прерасне и в школа, тоест общност от хора, които работят всеки с индивидуалността си за тази концепция. Сбирки, обсъждания, спорове, съвместни публикации, а в мечтаното бъдеще и собствено издание - това са част от проявите на школата. Вратите и тук са отворени - за литературоведи и нелитературоведи, за съмишленици, скептици, отрицатели. Таим опасението, че общностната работа комай не е от силните страни на българските литературоведи. Дано се заблуждаваме. И дано ако от настоящата програма все пак излезе нещо, това да бъде доказателство, че наистина сме се заблуждавали.

Май - октомври 2006 г.

=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2006, № 6
© Електронно списание LiterNet, 25.03.2007, № 3 (88)

Други публикации:
Български език и литература, 2006, № 6.