МАНИФЕСТ
НА ДРУЖЕСТВОТО ЗА БОРБА ПРОТИВ ПОЕТИТЕ

Хвърлим ли поглед през историята назад, ще видим, че понятието "поет" (частно) и "артист" (общо) всякога е доминирало над психиката на "обикновения" човек. Един император дори се обезсмърти не с друго, а с това, че се наведе да поднесе четката, изтървана от един живописец. Във всяко време една група хора са се обособявали като избраници над другите, срещу правото си (sic!) да се занимават изключително с римуването на гладки мисли или с чертане на голи тела и дървета. Поетът (на словото, боите и пр.) е символ на историята до наше време. История на господството на традиционните абсолюти. Зевс, жрецът, поетът, цезарят са митично въплъщение на неясния тормоз на Непознатото. Зевс беше узурпирал тайната на живота и смъртта, жрецът посредничеше за милостта на Зевса, цезарят раздаваше земните блага на гръмовержеца, а поетът се мъчеше да хвърли мост между малкото пламъче вътре в човека и безбрежния океан на Неизвестното. Е, добре, Олимп е разтърсен от новия Прометей на научното познание, жреческият жертвеник е пренесен в сърцето, многогранннте корени на народните маси се събуждат от страхлив сън - мечтателното изстъпление е прогонено от трезвото интуитивно обхващане на жизнените истини. И Зевс, и Жрецът, и Цезарят, и Поетът са мъртви. Защото са изгубили смисъл за нашето позитивно и активно време, в което се издига върховната ценност на живота - Човекът.

За ония, които са слепи за тая истина, основаваме "Дружество за борба против поетите". Три основания зоват настойчиво това дружество към живот: метафизични, социални, естетични.

1. Ние смятаме, че до днешно време човечеството доброволно се е отдавало на една измама по отношение на една висша духовна същност. То е било готово да мисли - по унаследявана привичка, че с една книга стихове, с една маслена картина или с един концерт може да се осигури някакво висше духовно постижение.

2. На "издаденото", отпечатаното изкуство ние противопоставяме първичната ценност на вътрешното оригинално и истинско изкуство. Всеки човек е творец, доколкото трябва да представя един здрав инструмент за улавяне на жизнената тайна. Няма друга хармония, друга красота в света, освен хармонията на великите и общи природни закони.

Две от най-висшите човешки прояви - науката и изкуството, претендират да откриват и посочват на човека тъкмо тия жизнени основи. Науката наистина върши това обективно, съвестно, човечно. Новата наука - след превземането на философията - върви към синтез: натурфилософия. Изкуството обаче взема наготово от постиженията на мисълта и под претекст да ги поставя във фокуса на живота - личността - ги наводнява с емоционални своеволия. Науката работи да разбули мъглата около Непознатото, а изкуството хвърля някакъв личен воал върху истината, с никак неоправданата цел да се предизвикат емоционални вълнения. Това своеобразно осветление, под което всеки творец упълномощава зрителя да вижда действителността, се нарича "стил".

3. Човек не би изгубил никак, ако творецът - пълномощникът, - беше наистина едно "ясновидско" оръдие на познание. Но ние забелязваме, че обикновено колкото повече едно изкуство е угнетено от личния поглед на твореца, толкова за по-съвършено се провъзгласява то. Забелязва се, че поетите обикновено се комплектуват между най-непросветените и непосветени хора. Забележително е, че поетите се боят и избягват от широкото интелектуално просветление пред опасността да не "загрубеят" във визионерството. Силно интелектуалните творци са създавали обикновено гротескно изкуство.

4. Ние не сме принципиално против съществуването на тая човешка дейност - изкуството. Ние искаме само да посочим, че изключителното запълване на битието със стихоплетство или свирене на пиано е похабяване на живота. Делото на човека е едно вътрешно творческо изграждане и професионалното изкуство има само третостепенна роля. Вместо религията на декоративното съзерцание у досегашния човек, ние издигаме днес новия и велик смисъл на активната вътрешна красота. Досегашният творец стои вън от света и го съзерцава през зелени, червени, жълти очила. Ние искаме да извикаме към живот нова раса, която да плюе на измамата, иа илюзиите и измислиците, за да влезе смело в сърцето на самия живот и оттам да загребе победно парливата истина. Ние искаме живот, а не мечтателство.

Ние смятаме, че естетичната специализация на личността, под формата на разно "творчество" и интерпретиране, има не само метафизична, по и социална отговорност. Ние протестираме изобщо против всяка едностранчива специализация на човека. Човек не бива да остане през своя живот нито само стихоплетец, нито само скулптор, нито само свещеник, банкер или инженер. Във всеки случай, всеки социален индивид е длъжен да се отдаде на една "всеобщо утилитарна функция". Ние признаваме, че понякога "творецът" може да има голямо педагогическо значение. Той може да възпита цяло поколение, да бъде ментор на слабите духовно. Но това е въпрос страничен на неговите занятия. Той би могъл с по-голям успех да стане апостол, свещеник, учител, професор, философ. "Творецът" е луксът на живота и слабите духовно по-мъчно могат да минат без него. Художниците не дават нито една нова истина на човечеството - истина, която да не е достояние на философията и науката, но човечеството обича да гледа парадните тържества на изкуството. Художникът, казват, давал нови форми на истината. Истината няма нужда от други форми освен своята пълнота и... освобождаване от формата. От нови форми се нуждае материалната култура на човечеството. Тук ние провъзгласяваме девиза на дадаистите: В живота без поет може, но без столар - не.

Поне числото на поетите трябва да бъде ограничено. Известен кадър от гениални творци за всеки народ, за всеки език, за всяка цивилизация - може да бъде допуснат. Но повсеместното разрастване на тяхното число (увеличението на изкуството) води до отвратително епигонство във форма и мисъл - и до непростително социално дезертиране. Изкуството се изчерпва много лесно - макар че естетите не са склонни да мислят така.

Писателю, бъди човек и гражданин преди всичко и после автор на 10 сбирки или романи!

По тази част нашата борба е насочена по-специално против общия дух на досегашното творчество. Тук се визират особено поетите, чието творчество най-очебийно носи извращенията в първите две точки. Че поетът не се ражда с никаква метафизична и социална "изключителност", говори обстоятелството, че законите на поетичното творчество могат да бъдат усвоени, както всичко друго.

Ние твърдим, че писането на стихове и разкази е една умозрителна работа, която не изисква никаква "висша белязаност". Всеки начетен интелигент, дори средношколник, може - с упражнения и благодарение на асимилацията на конвенционалните поетични елементи и маниери - да сътвори една сносна сбирка. Всеки добър журналист - както един недавнашен голям френски конкурс го потвърди - би могъл да напише какъв да е разказ или роман, и то без недостатъците на писателското "интерпретиране".

Ние се ужасяваме от неизменността на поетичното схващане на действителността. И Сафо, и Петрарка, и Китс, и Яворов са пели за същите неща, еднакво, по същите начини, със същите думи. Поезията на всеки народ представлява превод на тая на другите. Всеки поет е превод на събрата си. Понякога шаблонността на поетичните форми отива до характерни епохални увлечения: употреба на едни н същи прилагателни, рими, възклицания, ритми, фигури, думи; в един общ девиз: социална поезия, трудова поезия, "земна поезия" и пр. Доста е да надникнем в вашата литература, за да илюстрираме това.

Публиката храни особено уважение към стиха: ако най-големият посредственик сполучи да римува една каква да е мисъл - той се издига в нейните очи. Внимателното наблюдение се натъква на един любопитен закон за художественото въздействие. Силата на трансцедентния и морален натиск, който изкуството упражнява върху душата на зрителя, зависи от степента на непросветеността на същия. Обратно, колкото по-богата става една личност, толкова повече изкуството за нея става елемент на проста естетична наслада, удоволствие, забава, спорт. Изкуството е детската игра на премъдрия човек. Ето защо в него нямат място сантименталното, патетично-сериозното, блудкаво-еротичното и всички ония нюанси, под които досега изкуството е цъфтяло. Изкуството, ако съществува, трябва да бъде винаги ново, дръзко, смайващо, примамливо, могъщо. Нищо, разбира се, няма да го спаси от забвението, но поне няма да угнетява уморения човешки поглед.

Ямбол, август 1926 г.

Седалище на Дружеството - Ямбол.

=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.10.2009, № 10 (119

Други публикации:
Кирил Кръстев. Спомени за културния живот между двете световни войни. София: Български писател, 1988, 56-60.