ИЗЧЕЗВАТ ЛИ МАЙСТОРИТЕ?
Разговор за две документални книги на Георги Гроздев

Обсъждане на документалните книги на Георги Гроздев "Изчезващ вид. Срещи с майстори" - за Генчо Стоев, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Георги Мишев, както и "Жълт кълвач. Още срещи с майстори” - за Иван Теофилов, Христо Бойчев, Юлия Огнянова, Исак Паси, Георги Чапкънов, Стоян Цанев. Премиерата се състоя на 27 април 2012 в книжарница "Хеликон" в София, на бул. "Цар Освободител".

Водещ е доц. Пламен Дойнов от департамент "Нова българистика” на Нов български университет. Участие в обсъждането вземат Яница Радева, критик и поет, Пламен Дойнов, поет, драматург и литературен историк, Атанас Свиленов, критик, Иван Теофилов, поет, Георги Мишев, писател, проф. Светлана Стойчева, критик и литературен историк, Деян Енев, писател.

Пламен Дойнов: Добре дошли на представянето на книгите на Георги Гроздев "Изчезващ вид. Срещи с майстори" и "Жълт кълвач. Още срещи с майстори". На мен и на Яница Радева ни се паднаха честта и удоволствието да представим тези две книги. Бих искал да ги поставя в ракурса на цялостното присъствие на Георги Гроздев в българската литература и култура, особено видимо от 90-те години на ХХ век до днес.

Онези, които познават останалото творчество на Георги Гроздев, но пък им убягва цялостната негова личност, могат да се изненадат, че се появяват точно тези две книги. Но всъщност към автора на романите "Плячка" и "Непотребния" по естествен начин се прибавят два нови щриха, които се оказват важни за възприемане на литературната личност на Георги Гроздев. Известно е, че той не е само основател, собственик и управител на издателство "Балкани", но и главен редактор на списание "Литературни Балкани". През 2011 г. издателството отбеляза 20 години от основаването си. С всички свои начинания Георги Гроздев се стреми да създава общност от писатели, които са съпричастни към едно специфично дело - създаването на диалогична среда, както вътре в българската литература, така и между българската литература и останалите балкански литератури.

Нека отбележим: двете книги имат диалогична структура и именно през тази призма би следвало да ги възприемаме. Тоест, да не гледаме на тях като на еднократни актове на общуване на автора Георги Гроздев с големи писатели, артисти, интелектуалци. Защото това не са инцидентни контакти, а натрупвания от продължително диалогично общуване с различни творци. В "Жълт кълвач" например портретите са не само на писатели, а и на поет, драматург, философ, театрална режисьорка, скулптор, художник...

Ето защо твърдя, че доминиращият жанр в тези книги е "диалогичен портрет". Чрез формата на задълбочения диалог (не журналистическото, "текущо" интервю!), чрез разговорите в едно трайно общуване, ден по ден, среща по среща се натрупват чертите на портретуваните автори. Това особено се отнася за "Изчезващ вид. Срещи с майстори”. Тази книга е по-бавна, по-обстоятелствена в сравнение с "Жълт кълвач”. Изграждана е повече от петнайсет години. Шансът на Георги Гроздев да срещне тези големи имена се е превърнал в отдаване, разговаряне и многолетно общуване с Генчо Стоев, Ивайло Петров, Вера Мутафчиева, Йордан Радичков, Георги Мишев. Общуване с идеята да бъдат уловени, изградени, можем да кажем да бъдат новоконструирани техните образи за периода от края на ХХ до началото на новия ХХІ век.

Георги Гроздев казва, че се знае най-отдавна с Генчо Стоев, още от 1982 година като студент по журналистика, а с другите автори се запознава след 1990 година. Забележете, това е късно познанство и общуване с тях, станало именно след цялостното им осъществяване като автори. Не бих казал "в залеза на техния живот", защото така биха се свили хоризонтът и задачите на цялата книга. Това са срещи и разговори след всичко онова, което са натрупали, извършили, написали предимно до 1989-а и с което са си извоювали имената на другите, на различните български писатели, на онези, които създават творчество - алтернатива на социалистическия реализъм.

Границата на 90-те е много съществена граница за "Изчезващ вид. Срещи с майстори". Тя непрекъснато бива проблематизирана от Георги Гроздев, тя е във фокуса на неговия предговор, това е основна тема във всички разговори. Той следва и изследва разликите между вчера и днес, назовава напреженията, които тези разлики произвеждат. Ще ви прочета няколко изречения от предговора:

Между тогавашното и сегашното време има дълбоко, антагонистично противоречие. За точно определени среди е важно пропастта да се размие и "забрави", да се покрие с носталгия по "живковизма". Миналото се охранява в ледници от мълчание, а ключът отдавна е хвърлен в морето. Нали мнозина са обладани от нов страх, страха от правото на избор и лична отговорност, който неизбежно носи риск и несигурност за разлика от онези "сигурни" времена. И днес свободното мислене не е безопасно, то пак се преследва, само че с други средства.

Чрез думите на събеседниците си, а и в първо лице, единствено число, Георги Гроздев непрекъснато създава паралели и сравнения между епохата на Народна република България и на Република България. Търси аналогии, но същевременно (това е най-систематичното и продуктивното в неговия патос!) си дава ясна сметка за съществената разлика. С това "Изчезващ вид. Срещи с майстори" е уникална книга. Описваните писатели са представени като различни, алтернативни, но в същото време съвсем не са иконописвани. Георги Гроздев съзнава, че истинското писане за тях би било писане отвъд идолопоклонството, отвъд приемането на образите им като ненакърними. С любов и разбиране той прави все пак така, че да не замита под килима неудобните факти и неудобните подробности от битието им. Но го прави тъкмо с любов и разбиране, по начин, по който малцина автори днес умеят.

Ние твърде лесно сме склонни да изпадаме в две крайности. Първата - като горещи поклонници игнорираме изцяло пропуските и компромисите на големите писатели, за да опазим и възвеличим съответното любимо име, като си мислим, че така оставаме верни на основните, главните белези на неговото творчество. Движи ни следната мисъл: "Това са големи писатели и са защитили своето име със значителни произведения, защо да говорим за компромисите, които са извършили, те не са важни." Това е едната позиция, тя е разбираема и доста често срещана. Другата крайност е митоборческа. Тя иска да срине авторитета на определена литературна личност, старателно изтъква точно онези пропуски, грешки, компромиси, с които да ни убеди, че всъщност няма светци, няма ангели, всички са омърсени, защото са служили на системата в НРБ и на собствената си корист.

Георги Гроздев не изпада нито в едната, нито в другата позиция, а търпеливо и ще го кажа още веднъж, с разбиране и любов, едновременно с конкретно, човешко, но и с литературноисторическо разбиране прави така, че да изгради цялостните образи на портретуваните писатели. Тези образи са едновременно литературни и литературоведски, но и литературно-битови, екзистенциални. И така можем да възприемем цялостно представените личности. Именно чрез многостранното им разбиране, чрез поставяне на творчеството им в контекста на тяхното социално и езиково поведение се вижда колко сложно и нееднозначно, колко естествено противоречиво е тяхното битие до 1989 година. Четенето и тълкуването на Георги Гроздев на това битие след 90-те държи будно вниманието ни за нови и важни подробности.

"Изчезващ вид. Срещи с майстори" би следвало да се чете като литературноисторическа книга. Без нея оттук нататък трудно би могло да мине всяко следващо изследване за петимата белетристи. Освен диалогичните портрети, книгата вплита в себе си техниката на самоописанието, към която прибягват самите събеседници на Георги Гроздев. Интригуващо е да видим как разказват, как преценяват живота си, как определят една или друга своя постъпка. Някои безмилостно и критично я посочват, други я завоалират и се опитват да забравят станалото. Важно е да се запознаем кой каква легенда разказва за себе си. Тези легенди ни казват много за това как "майсторите" биха искали да бъдат възприемани от другите, независимо от изтъкнатите или премълчаните факти.

Авторският текст на Георги Гроздев поддържа продуктивна дистанция спрямо самоописанията на писателите. Натрупва наблюдения, рефлексии и без да е нетактичен и нелицеприятен, доста отблизо следва подробностите от битието им. Понякога споделеното от тях с Георги Гроздев (това правят и Вера Мутафчиева в самия край на своя живот, и Йордан Радичков, и Генчо Стоев) ни отпраща на границата на покъртителното, на онази граница, след която техните образи ни стават много близки. Откриваме ги в толкова неочаквано близък план - изживяваме илюзията, че можем да разчетем подробно и докрай техните автентични образи.

Няма да спестя още една важна разлика между книгите "Изчезващ вид" и "Жълт кълвач". В "Изчезващ вид" и петте личности са белетристи. За мен това е доста дискусионно обособяване. Обясняваме го с пристрастията на Георги Гроздев - самият той е белетрист, търси общуване с белетристи, егоистично се стреми да почерпи някакви тайни от техния занаят, да намери слънцето в тяхната сянка и да следва това слънце. Има обаче друг проблем - в епохата на НРБ белетристите имат много по-малко възможности да бъдат алтернативни, да не следват предписанията на соцреализма. Тези писатели по условие няма как да бъдат цялостно алтернативни. Може би най-цялостно алтернативно писане и поведение от петимата демонстрира Георги Мишев. Познавайки творчеството на всички автори, знаем, че до 1989 г. белетристиката е зона, която най-трудно би могла да се измъкне от силовото поле на социалистическия реализъм, за разлика от лириката, поради характера на поетическия език например.

Алтернативният канон се състои само от поети. "Изчезващ вид. Срещи с майстори” се опитва да обърне подобна перспектива и доста успешно го прави, макар да не съм докрай убеден дали напълно е извършен този обрат. Защото самият Георги Гроздев не крие своите съмнения. С това неговото писане става още по-честно. Защото той демонстрира едновременно воля да покаже алтернативната, другата българска литература чрез нейните знакови личности и същевременно си дава сметка за съществуващата проблематичност, подчертава постигнатите творчески върхове, но осветява и сложния път, който е извървян от писателите. Едва когато си дадем сметка, че Ивайло Петров не се появява веднага с "Хайка за вълци", а с текстове като "Нонкината любов" и осъзнаем, че "Мъртво вълнение" е една соцреалистическа репетиция за появата на алтернативния роман "Хайка на вълци" през 80-те, разбираме, че няма готова рецепта за инакомислещи писатели и гении. Че големите автори всъщност се създават. Те се вписват в подвижния контекст на НРБ чрез себепреодоляване, себенадмогване, в борба с литературната среда, която са принудени да обитават, за да бъдат все пак публични. Това е един грандиозен път към самонамирането и себеустояването, който книгата на Георги Гроздев показва.

Другата книга - "Жълт кълвач. Още срещи с майстори” за мен е все още отворена. Тя може да бъде дописвана още и още. Например много повече бих искал да чета за Иван Теофилов, защото знам, че разговорите с него биха могли да бъдат истински пътешествия в недрата на поетическия език, интригуващи обиколки в страната на театъра, историята, литературата... Но има и още една отвореност в тази книга - към други изкуства и творци. Дори Иван Теофилов, най-емблематичният представител на писателското съсловие в нея, е всъщност свързан с други изкуства - изкуството на театъра, на превода. Затова "Жълт кълвач" е книга, отворена към съседни на литературата творчески зони. В тези зони общуванията на Георги Гроздев биха могли да продължат. Книгата преодолява познати наши предразсъдъци за чертаене на граници между различните изкуства. Всъщност тя ни напомня една тривиализирана, но трайна истина: колкото сме по-отворени в общуването с други творци, толкова по-талантливо ще общуваме помежду си като хора, които служим на словото.

Яница Радева: Книгите, които Георги Гроздев е съставил, както чрез озаглавяванията им "Изчезващ вид" и "Жълт кълвач", можем да забележим, че са адресирани не към широка читателска аудитория. По-скоро техен адресат е читателят, който принадлежи към сходен "изчезващ" вид. "Жълт кълвач" и "Изчезващ вид", колкото и да търсят и с озаглавяването си, и с оформлението си, и с настоящото общо представяне сходство, всъщност са доста различни книги. Сходството у тях е именно в "срещата", но начинът, по който тази среща се осъществява, следва различни пътища.

"Изчезващ вид" е жанрово определена от автора Георги Гроздев като документален роман, но аз мисля, че книгата може да бъде положена в жанра на мемоарната проза. В нея авторът съставител описва спомените си от познанството с няколко от значимите личности в българската литература, проследява техни частни случки, разказва анекдоти, които, от една страна, представят твореца като човек като всички нас, от друга, чрез собствените му екзистенциални избори го открояват като друга личност, ако използваме впечатлението на автора от Радичков - като божествена личност. В "Изчезващ вид" ще откриете пространни интервюта с Ивайло Петров, Вера Мутафчиева, Георги Мишев, читателят ще може да прочете премълчавания от Йордан Радичков негов първи разказ, който се нарича "Той идва, Имигю, чуваш ли?", публикуван през 1953 г. в "Литературен фронт". Някои от спомените, описани в книгата, са от най-ново време - като например последната Коледа на Вера Мутафчиева (и опит да обясни "случая Вера") и откриването на паметната плоча пред дома на Ивайло Петров на 15 февруари 2011 година.

Онова, което вълнува Георги Гроздев като автор на книгите, са няколко основни проблема: 1) жертвите, които правят, и начините, по които оцеляват авторите преди 10 ноември във времето на "социалистическия реализъм", тоест отношенията им с властта и към властта, а също и начините им за оцеляването им днес - наречено от Гроздев "епохата на плячката”; 2) прогнози за бъдещето на литературата; 3) проблемът за читателите; и не на последно място 4) проблемът за следващото поколение писатели. Относно въпросите, които Георги Гроздев задава, иска ми се да направя аналогия с романа му "Непотребния". Него като творец и като интервюиращ силно го вълнува въпроса за враждебната среда, за враждебното общество и разочарованията във и от него. Той поставя този въпрос под една или друга форма към всички творци. Всеки от тях отговаря съобразно личния си темперамент и поглед към живота. Най-песимистичен е Христо Бойчев, който казва: "Дълбока провинция сме. По-дълбока от преди, защото тогава имахме контакт поне с руския театър, а днес и с него нямаме. Затворена популация." А на друг въпрос - за съседните литератури, отговаря: "Най-ниски са заплатите на актьора у нас. Писатели няма вече. Кино също няма..." Най-оптимистичният поглед към света в отговорите за мен е на Юлия Огнянова и аз с огромно удоволствие искам да прочета няколко изречения. За връзките със студентите: "Същината на контакта ми е била не да ги науча, да им кажа, а ако може да ги провокирам те да открият това, което искам да им кажа. Не съм го правила несъзнателно. Правила съм го, за да променя начина им на мислене. Пет години следване не са малко, нали? Има някаква връзка оттогава. Близост, която не се нуждае дори да се срещаме периодично. Мисля, че тя си стои във времето".

Авторите, общо 11, представени в двете книги, дават различни отговори. "Изчезващ вид" се "отваря" с мнението и дори "предсказанието" на Генчо Стоев, направено в интервю през 2002 г., че новият тип писател ще е по вид "всеяден бозайник". Вера Мутафчиева, напротив - и по отношение на авторите, и на читателите е категорична, че "място за вайкане няма", защото винаги "четящите са били определен процент население". За Георги Мишев прогнозите за бъдещето на литературата са свързани с проблемите на литературната критика, които като скачени съдове се отнасят и до авторите. "Критиката, смята Георги Мишев, трябва да търси не шедьоври на книжния пазар, а таланти, на които да помогне деликатно, за да създадат шедьоври. Другото "обгрижване" сме го изпитвали през соцреализма и добре знаем вкуса на плодовете му..." А относно личните му стратегии за оцеляване през времото на комунизма писателят разказва случаи за оцеляване чрез "изиграване" "етюд на ахмака". Благодарение на тази роля той творчески е оцелял. Така както чрез други стратегии и съобразно личностната си природа го е правил и Иван Теофилов.

Поетът Иван Теофилов е първият творец, когото книгата "Жълт кълвач” представя. Неговата творческа и не в малка степен житейска одисея също е свързана с това как да оцелее, и не само да оцеле, а да се съхрани във времето на изпитания. Неговите рецепти са в това да изглеждаш все едно те няма, не "етюд на ахмака" като Георги Мишев, а роля на неутралитета, на абсолютно никаква ангажираност с политически отношения. Това ясно личи и от творчеството му - както от поезията му, така и от театралната му работа. Въпреки това обаче пиесата "Поетът и планината" предизвиква огромен скандал. За критиците това се оказва пиеса, прекалено и алегорична, и аристократична, невъзможна за тогавашната културна среда и въпреки опита на програмата да представи спектакъла като прицелен в проблемите на "дълга, личната гражданска отговорност на новия човек, господаря на социалистическото общество" е оценена като изкуство, но не и на социалистическия реализъм.

"Жълт кълвач" ни среща с общо шестима творци. Пловдив, София, Вълчи дол, Бургас са културните ареали, от които тези "видове-майстори" влизат в съвременното изкуство - в литературата и театъра (Иван Теофилов), в драматургията (Христо Бойчев), в скулптурата - Георги Чапкънов, във философията - Исак Паси. Юлия Огнянова е сред значимите български режисьори, а Стоян Цанев е пример за успял български художник. Името на Радичков е най-лесно открояващата се връзка между творците, представени в "Жълт кълвач" с тези от "Изчезващ вид".

В "Жълт кълвач” и "Изчезващ вид” ще ви направи впечатление и снимковият материал - качествено отпечатан и оригинално разположен в страниците на полиграфичното тяло. По този начин отговорите на интервюираните творци са някак "зрително" допълнени от тяхно изображение или техни творби. Оформлението на книгите е на художничката Боряна Йорданова.

Искам да споделя и какво мен като (по)читател ме свързва с някои от представените творци. С Иван Теофилов професионалният ми интерес към неговата поезия. Неговата покана да присъствам на юбилейното му честване в Пловдив миналата година направи възможно да се запозная с Юлия Огнянова, една личност с изключително силно излъчване. За мен беше огромен интерес да прочета отговорите й на зададените й от Георги Гроздев въпроси. Някои от тях ми звучаха като рецепти за това как да се живее. С Георги Чапкънов ме свързва един отпечатък, който Георги Гроздев ми подари и който привлече в такава степен вниманието на техниците на интернет доставчика ми, които трябваше да окабелят жилището ми, че беше необходимо да им напомня за какво точно са дошли. Името на Христо Бойчев лично за мен е свързано с присъствието ми като зрител на постановката "Полковникът птица". При четенето на разказа на Георги Гроздев за разговорите му със Стоян Цанев открих човек със специално отношение към цветовете, чието присъствие както в литературата, така и в света, който ни заобикаля, винаги ме е вълнувало.

Накрая, пожелавам ви (макар да звучи малко патетично, но когато се ражда книга, патетиката е простима), вие, които ще притежавате тези книги, да (пре)откривате световете на авторите и техните погледи към света. Дори и да смятате, че добре познавате някого от представените автори, със сигурност ще откриете нови негови измерения, защото човекът, а най-вече творецът, е необятна вселена. Бъдете "читатели съмишленици", както се изразява Иван Теофилов за читателя, и общувайте, бъдете солидарни, а не разпокъсани. Накратко, това е общото послание, и общата болка на творците, представени в новите книги на издателство "Балкани".

Атанас Свиленов: Георги Гроздев ме покани да изразя впечатленията си за двете книги, не можех да му откажа. Сто процента, което той прави като български издател и писател и в известен смисъл като конкурент, е същото, с което и аз се занимавам отдавна. Той е написал хем интервю, хем портрет. И аз си бях позволил да направя такова нещо в далечната 1968-а и бях озаглавил книгата интервюта-портрети. Нещо, което събеседникът ми допълнително казва и не се затваря разговорът само в литературата. И аз така много посягах и към киното, и към театъра...

...и към футбола (реплика от публиката)

...да, и към футбола, Георги Аспарухов, четеше момчето книги за разлика от днешните футболисти...

Много се радвам, че Георги дълбае, че прави тези диалогични портрети на големи личности от нашата литература. И е прав, че те са "изчезващ вид”, защото нашата съвременна среда не дава възможност да се изявяват такива писатели, или да направят впечатление на истинските ценители, защото днес всичко е потънало в един истински срив на естетическите ценности. За много хора е по-важно развлечението, забавата, вулгарния хумор, отколкото това, което е високото изкуство. Не че всякога е било така, но спомням си, че когато Бодлер издава "Цветя на злото" - първо издание, той си води бележки до колко души стига неговата книга и тя стига до 150 човека, това е Франция, като на голяма част от тях той им е подарил книгата. Един голям поет като Иван Теофилов не е популярен колкото някои естрадни певци и звезди. Това е естествено. Общуването с такъв тип изкуство изисква и една вътрешна подготовка, пък ние доколко сме подготвени за срещи с такива писатели?!

Искам да отбележа и умението на Георги да печели доверие, да разприказва, хайде, да не ги разприказва събеседниците си, поне да ги накара да отговарят на въпросите му. Понеже знам, защото съм се сблъскал с него, какво представлява Ивайло Петров. Да го накараш близо една година да отговаря на въпросите ти, значи, много си направил, много си допринесъл да му спечелиш доверието.

Много искрен, много откровен (обръща се към Георги Гроздев) - така като те гледам тук, много бих искал да продължиш тези беседи с Иван Теофилов също във времето, защото има какво да разкаже и той за българския театър и има какво да разкаже за културата в ония години.

Сега много млади хора не искат да четат на такива теми и за такива писатели, но ще дойде време, когато те ще потърсят тези книги и тези писатели.

Константин Константинов казва - може моите книги да се забравят, но ще дойде един ден един млад човек в библиотеката и все нещо ще открие за себе си в моя книга. И той добавя - аз не пиша нищо друго, освен да стигна до въображаем мой читател. Много хора казват, че творят изкуство заради изкуството, а всъщност всеки търси човека, който да го разбере.

В този смисъл и за бъдещето са наистина полезни тези диалогични портрети, преплетени с интервюта, с щрихи от ежедневието на петима големи български писатели в "Изчезващ вид". А не само големите писатели трябва да знаем. Иван Богданов правеше една книга - "Спътници на първенците" - и много настояваше, че освен най-големите - Йовков, Елин Пелин - трябва да знаем и за техните съжители в литературата. И той казваше, че не са само връх Мусала и връх Ботев, има и по-малки връхчета и върхове и те дават истинския пейзаж на литературата. Сега се сещам за Добри Немиров. Какво знаем например за т.нар. български еснаф от времето на Възраждането. Георги Мишев правилно говори, че героите от неговите филми неточно ги наричали еснафи. Еснаф е занаятчията, който е предприемчив, който се обединява с другите, който си защищава интереса, който стига до някакви духовни потребности - ами ей това ще го намерим в романа "Братя" на Добри Немиров. Дори да не е шедьовър, трябва да се знае. Тази година през февруари имаше кръгла годишнина - напълно забравен.

Пламен (Дойнов) се надява, че това, което прави Георги (Гроздев) не може да бъде заобиколено от никой изследовател на творчеството на тези писатели, не може да не стъпи върху "Изчезващ вид. Срещи с майстори". Дано да е така. Защото има толкова произволни интерпретатори, че може и никак да не стъпят и ще си пишат какво ли не.

Като правех анкетите си за сп. "Съвременник" много държах на автентичността, боях се, че битовите подробности ще ме разсеят и ще разсеят и самия писател, няма да се свържат достатъчно плътно с неговата литература. Каквото са могли да напишат, да ми кажат и Йордан Радичков, и Вера Мутафчиева, и Павел Вежинов, то седи като документ.

Сега виждам колко си прав, Георги (обръща се към него) - ти печелиш приятелство с тези писатели, ти отиваш в дома им, отивате с кола до Витоша, на лов - това очевидно дава други измерения, други щрихи. Пропуснал съм го. Времето се променя, хората искат да знаят повече подробности. Макар че Константин Константинов казваше, че за един поет е важно само онова, което изразява неговата вътрешна духовна същност. Това, което е еманация на тази същност, това е неговото творчество. Другото, за жалост, не е толкова хубаво у голяма част от нас.

Георги Гроздев: Аз бях представен като автор и през цялото време имах вътрешно противоречие, защото за мене автори на тази книга са и писателите, за които разказвам, освен това има и много директни текстове от тях. Това в скоби.

Поканих Атанас Свиленов заедно с Яница Радева и Пламен Дойнов именно за да се получи диалог, както правилно забеляза и духа на книгата Пламен Дойнов. Те са от различни поколения и литературни генерации, добре е да има съпоставяне на гледни точки.

Не съм имал претенции и нямам, че мога да кажа всичко и че знам всичко. Онова, което спомена много вежливо Атанас Свиленов, е тема, която съм обсъждал и с писатели, и с критици. Как да се пише за големите писатели днес? Мога да споделя, че онова, което съм могъл и мислил да напиша, е отразено в книгата само около наполовина. Скоро четох биографии на Оруел, не се смятам за биограф, но там изследват и ролята на увлечението му към проститутките например. Без да обиждам паметта на големите писатели, както и на живите, ще кажа, че български писател май не е имал подобни срещи, защото никъде няма такова описание. Да не говорим за реакцията на съпруга, семейство и роднини към онзи, който ще го напише. Това - на шега.

Благодаря на всички, които почетоха авторите, за които разказвам, с присъствието си - благодаря на Иван Теофилов, Георги Мишев, Екатерина Йосифова, Здравка Евтимова, Деян Енев. Моля да бъда извинен, ако пропускам някого. Благодаря на Яница, Пламен и Наско Свиленов. Особена е заслугата на фоторепортера Георги Панамски, както и на колегите му Георги Цветков и Иван Григоров, за ценните архивни снимки. Ако трябваше да плащам снимките на Панамски, би трябвало да взема заем от банката, толкова са ценни. Надявам се, че тук присъстващите майстори - поети, писатели, ще споделят и те свои мисли.

Георги Мишев: Вие разбирате моето положение. Какво мога да ви кажа. Най-напред - на Георги Гроздев трябва да му благодарим за всичко. И за това, че се е сетил, че е измислил тази форма. Аз самият не знаех, че ще става такава книга, не се сещах, че дотам може да се стигне. Той не си изказва предварителните замисли, така че сега, като гледам, май мястото ми не е много в тази първа част, повече съм за втората. Защото майсторите от "Изчезващ вид" са ми били учители - и Ивайло Петров, и Генчо Стоев, и Йордан Радичков. Аз ги гледах малко отдолу нагоре, учил съм се от тях и съм търсил вътрешната връзка с тях.

Ивайло Петров открих навремето на една случайна екскурзия в Будапеща. Бях командирован от детски вестник, той - по друга линия. Така се виждахме няколко дена и тогава го усетих кой е той и така си остана постоянна до края на дните му връзката ни. Сега ми е мъчно за него, че го няма. Навремето Чехов казва, ние сме добре, че още е жив Лев Толстой, има надежда още, като си отиде и той, какво ще правим по-нататък.

И аз така си виках, добре, че Ивайло още го има. Бях физически далеч от него, пък и той не излизаше много от София, много пъти съм го канил, на него все не му се мърдаше от центъра, все около площад "Славейков" се въртеше. Смени първото си жилище с друго по-аристократично. Обичаше си кафенето вечер. Аз останах, за добро или зло, кой знае, и до днес малко около София.

Безпокои ме това, което тук всички казваме - този климат, литературния, всъщност го няма. Изчезват майстори като изчезващи брястове, развали се атмосферата, климатът на планетата, изчезват цели видове и не знаеш дали ще се възстановят някога... това е съмнителна работа. Флобер, като написва "Мадам Бовари", с хонорара си купил едни ръкавици. Малко по-късно френското правителство приема закон, с който дава възможност на седемстотин писатели да заемат синекурни длъжности, да имат един минимум, да не мислят за хляба, за да могат да работят именно като писатели. Така след Флобер се появява цяла плеяда таланти. От този пример Иван Шишманов взима някои неща, праща български писатели да поживеят в чужбина, да подишат друг въздух.

Ей сега пред мен е Деян Енев, по-млад от мен колега и пак е без работа. Кога ще седне да пише, няма кога. Вероятно е принуден да пише текстове, за да донесе някой лев за семейството, но дали от тях ще стане истинска литература?

Малък пазар, малка държава... Никой не чете, никой не се интересува от какво има нужда писателят. Всичко ни е малко.

Иван Теофилов: Дойдох в последния момент и се извинявам. Доста закъснях поради настъпилия час пик, таксито се луташе из какви ли не улички, докато стигне дотук. Не съм се готвил за изказване, просто дойдох да уважа събитието, но щом се налага, ще кажа няколко думи. В книгата "Жълт кълвач. Още срещи с майстори", където е и моят портрет, най-близък от участниците в нея ми е Юлия Огнянова, с която сме работили в първия експериментален театър в Бургас по време на Хрушчовото размразяване. Юлия е уникален човек, със зашеметяваща биография. Тази книга, макар и малка като обем, впечатлява със стойностното присъствие на различни творци; едва от нея научих интересни подробности за Христо Бойчев - много малко знаех за него и ми стана любопитен.

Впечатлен съм и от другата книга - "Изчезващ вид. Срещи с майстори". Тя е по-компактна, там интервютата са солидни, плътни, обширни. Много ми харесва интервюто с Георги Мишев "Отвъд фалшифицираните дилеми", бях го чел още в списание "Литературни Балкани" и още тогава споделих с Георги, че интервюто казва много точни и важни неща за живота, за литературата, за целият ни хал.

Деян Енев: Искам да благодаря на Георги за поканата за премиерата на "Изчезващ вид. Срещи с майстори", която съдържа безценни свидетелства от първа ръка за Генчо Стоев, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Георги Мишев. Като гледам снагата на Георги Гроздев и като знам, че се занимава с лов, ми се ще да го оприлича на литературен пехотинец като аналог на морски пехотинец - Георги Гроздев владее и събира в себе си три образа в един: образите на издател, на критик и на писател. Тъкмо тази негова многовалентност му помага изключително много като литературен историк да запази и да ни покаже в пълния им човешки и творчески обем лицата на тези големи автори, за които пише в книгата си и които ние, техни съвременници, тепърва ще откриваме все повече и повече.

Струва ми се, че всеки от нас би могъл да направи нещо да се популяризира тази книга. Срамота е днес никой да не знае нищо за един Генчо Стоев. Аз лично съм свидетел и знам как се грижеше Георги Гроздев за Генчо Стоев. Неговото отношение и приживе, и днес е пример за най-доброто възможно отношение към тези големи наши писатели.

Подобни книги поддържат жива непрекъснатата линия на националната ни литература. Описвайки близкото минало, те са насочени към далечното бъдеще.

Благодаря ти, Георги, за тази книга.

Иван Теофилов: Сетих се да добавя още нещо. Изпуснах да спомена и Исак Паси от "Жълт кълвач", с когото сме съграждани и с когото членувахме през младежките си години в пловдивския литературен кръжок "Христо Смирненски". Председател на кръжока беше писателят Димитър Димов, който тогава преподаваше във ветеринарния факултет и пишеше романа си "Тютюн". С Исак бяхме комшии, помня го като нахакан дангалак, правеше се на критик, на многознайко. Но ето че това му поведение за оказа резултатно. И ми е особено приятно неговото присъствие в книгата.

Проф. Светлана Стойчева: Моите въпроси са и към Георги Гроздев, и към участниците в двете книги. Интересува ме дали е имал някакъв предварителен план, как са подбирани въпросите в процеса на работа, дали е бил вътрешно удовлетворен от отговорите.

Георги Гроздев: Професор Стойчева търси систематизация. А аз бих казал провидение, съдба, случайност. И двете книги излизат в поредицата ни "20 години "Балкани", а издателство "Балкани", както често се налага да обяснявам, е една авантюра на духа, без да мога много подробно да ви обясня какво точно означава това.

В послеслова на "Изчезващ вид" има интервю с най-добрия изследовател на социалистическия реализъм в света, Едвард Можейко, поляк, живее в Канада, българист на всичкото отгоре, а и познава някои от авторите, за които разказвам. По същия начин не съм планирал и не съм могъл да планирам срещата си, макар и задочна по интернет, с този вече 82-83-годишен професор.

И въпросите възникват непреднамерено, а и общуването не може да бъде по сценарий.

За мен са важни не само отговорите, но и въпросите. Отговори има всякакви, бих казал, но въпросите остават да висят.

Георги Мишев: Разликата между интервютата в книгата и журналистическите интервюта е много голяма. С болка ви споделям за впечатленията си от неподготвеността на журналисти от различни централни медии, печатни и електронни. Започнах вече предварително да ги питам знаят ли въобще за какво ще говорим като ме канят, чели ли са книгата ми най-малко. Не са. Ами като не са, за какво да се срещаме.

Георги Гроздев се подготвя. Чете. Като познаваш творчеството, и въпросите се раждат естествено. Ей това е разликата между писателя критик и журналиста. Спомням си анкетите на БАН навремето, които бяха толкова подробни и снабдени с богат научен апарат.

Но да не се оплакваме, всички знаем докъде стигнаха нашите медии.

Понеже говорим за майсторстовото в занаята, ето и това е част от него - знанието, а не само претенциите.

Георги Гроздев: Тъй като ми се струва, че проф. Светлана Стойчева не остана може би много доволна от отговора ми, ще си послужа с пример. Навремето Генчо Стоев ме запозна с Деян Енев. По-късно, когато имах издателство, публикувахме през 2000 година сборника му с разкази "Ези-тура", който получи наградата "Христо Г. Данов". В 2010 поканих Деян за събеседник в курса по творческо писане, който водих в Софийския университет, и там се състоя интересен разговор, който прерасна в интервю между мен и него, което публикувах в списание "Литературни Балкани". Не изключвам възможността след време, дай Боже, ако продължа да пиша на тази тема, да включа и портрет за Деян Енев. Искам да обясня, че идеята и намерението не тръгват предпоставено, а текстът се ражда след определени връзки и контакти, а не преди.

Сещам се за пример от нашия странджански край. Там имало много майстори занаятчии, вече изчезнали. Имало и майстори на кашкавала. За да се наречеш майстор, трябва десет години да си бил чирак и калфа. Често се шегуваме по този повод с Георги Мишев. Днес мнозина още не са издоили кравата, а бързат да си продават кашкавала, и то като биопродукт на двойна цена.

Въпросът за майсторството не е проблем само на писателите, а на всички професии. Но който има къса памет, има дълъг преход. Може би това обяснява и дължината на прехода, който преживяваме вече 22-23 години.

(Смях. Ръкопляскания.)

Жълт кълвач. Още срещи с майстори. София: Балкани, 2011.

=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.11.2012, № 11 (156)