Не бих си спомнила по никакъв начин за тези свои преживявания, ако случайно не бях се подхлъзнала върху лигава полуизсъхнала кора от диня, която се търкаляше край огромен вонящ казан, пълен с бушуващ разнороден боклук. Запътила се бях към Заведението, закъснявах, както винаги, та почти тичайки стъпих накриво и замалко да се пльосна върху нагорещения асфалт, където във вид на разноцветни вади течаха вонливи миазми, продукт на разнообразната човешка дейност. Казанът, както повечето такива казани за смет, беше разкривен, очукан, ръждив и пробит и това позволяваше на рояците мухи, на бездомните кучета-помияри и на изгладнелите махленски котки да го атакуват успешно и да измъкват къде-що има някакъв биологичен къс, който те използваха за подхранване на скверните си тела. Но не тези твари ми направиха впечатление - с тях отдавна бях свикнала, искам да кажа бях свикнала с тези гледки, макар че винаги ме караха гнусливо да извръщам глава. При политането ми по време на подхлъзването аз забелязах два човешки крака обути в мръсни скъсани маратонки увити в парцали с неопределен цвят. Погледнах нагоре и видях, че върху тях стои изпосталялото тяло на мъж без възраст, брадясал, къпан отдавна, бръкнал съсредоточено в Казана. Вонята извираше устойчиво и целенасочено, облъхнала вторачената фигура със зловонието си. Но Бедняка (и до ден днешен не зная защо го нарекох така) беше невъзмутим, като че ли тези убийствени миризми не се отнасяха за него... Изправих се мъчно, болката в глезена ехидно ме ръчкаше и по лицето ми личаха бодежите й. Бедняка съсредоточено ровеше в Казана, като че ли се опитваше да лови риба в застоял вир.

- Едва не се пребих... - като че ли на себе си пророних и многозначително погледнах към лекия изпосталял човечец.

Той въобще не ме погледна. Реших да проверя дали не е глухоням и този път се обърнах направо към същността му:

- Ей, човече... - подвикнах му, като при това минах от другата страна на Казана, така че бях право пред очите му. Погледите ни се срещнаха.

- Остави ме... Не виждаш ли, че работя... - избоботи неприятно с глас, неочакван за това тяло.

- Работиш? - не преставах.

Едва тогава се обърна той към мен, едва тогава ме погледна с поглед, в който имаше какво ли не - неприязън, любопитство, плаха надежда, някаква излиняла форма на похот, малко страх, подтисната агресия, вяло озъбване, зараждащо се ръмжене. Но някаква форма на усмивка така и не открих.     Най-вероятно, поне когато е бил дете, се е усмихвал, а може би даже се е смял с истински човешки смях. Но сега, в тази биологична форма, навярно дори мускулите, които сътворяваха смеха, отсъстваха. Нямаше ги, като че ли в устройството му. Стори ми се, че само външният му вид е човешки. От друга страна ясно го чувах да говори. При това на съвсем приличен език. Човешки! Това проблеснало откритие ме зашемети, отпъди въпросите ми и аз стоях загледана в лекото му тяло, без да знам какво да предприема.

- Работя, я - помогна ми Бедняка. - Кой както може...

Мълчах почти объркана, глезенът ми се подуваше, аленееше болката му, но тя не беше мъката ми, убийците на моите усмивки се спотайваха на друго място. Вонята ме държеше на разстояние, макар че откривах странно явление. Когато тя достигаше до почти безплътния човечец, изведнаж усещах нейното непонятно изчезване, усещах как потъва тя, поемана от Бедняка. Поне така ми се стори. По-късно разбрах, че това наистина се е случвало и то благодарение на неговото предназначение.

- Но не се ли страхувате? - плахо раздвижих въздуха. - А и толкова е неприятно дори само да гледаш този боклук...

Вместо смях чух подземно къркорене:

- Всичко това е сътворено от твоите побратими по вид - без да ме погледне, продължаваше да рови в Казана. И пак глух подземен тътен ме облъчи:

- Тук има всичко... Лайна, злато, всичко от което се състоят човеците...

Бедняка говореше с равен глас, невъзмутимо, като че ли не беше глас на човешко същество. Тръпки ме полазиха, но не си тръгвах и не защото ме болеше глезенът. Някаква необяснима сила ме задържаше върху подмокрения асфалт близо до Казана и най-вероятно щях да си тръгна, едва когато си тръгне и това леко същество с форма на човек. Особено ме е впечатлило, навярно, неговото отношение към "побратимите по вид". Говореше той за човеците като за същества, към чиято общност не принадлежи, като за същества от друг свят. По-късно разбрах, че това ми наблюдение или по-точно казано, това мое подозрение не е било случайно. Бедняка "работеше" и ми се стори, че това е работата, която върши златотърсачът, миньорът или добивачът на диаманти. Не забелязваше той вонята, презрително-съжалителните погледи на минувачите и очаквателните умилквания на помиярите. За него това си беше работа и той я вършеше съвестно, с настървение и, бих казала, с някакво непонятно вдъхновение. Може и така да ми се е сторило, но тогава, добре помня, за миг ме връхлетя такова усещане - някаква форма на вдъхновение забелязах аз в "работата" му.

- Човеците май не ти са най-любимите същества на земята... - опитах да се усмихна.

Той ме погледна, не ми отговори и все така съсредоточено продължи да бърка в Казана.

- Може би са те обидили? - продължавах като конска муха. - Или пък не си тукашен? Може би си извънземен?

При последните ми думи той най-после ме погледна, простреля ме с угаснал поглед и почти ми се скара:

- Не бива да се злослови... Богохулството никога не е водило до нищо добро...

Тръпките, които вече ме бяха побивали, се завърнаха като нещо познато, като очаквана болка, която те мъчи, но към която непонятно се стремиш.

- Ти докога ще се "трудиш" над тази воня? - не прикрих отрицателното си отношение към неговото занятие.

Този път не ме погледна, тилът му издаваше недоволство, а пренебрежение пулсиращо се излъчваше от изпосталелия му гръб. И гласът му стана особен:

- Когато бях човек, можех да отговарям на такива въпроси. Сега вече не. Програмата ми не позволява...

Не го разбрах, очаквах, че ще продължи, но той беше погълнат изцяло от откриването, добиването и сортирането на казанните ценности. Видях го как сръчно метна някаква кука, закачи полуразложено парче от някакъв животински крайник и без дори да го докосва то влезе в бездънната му торба, която най-вероятно беше снабдена с изкуствен разум, защото местеше сама отвора си в зависимост от траекторията на подхвърлената от Бедняка находка. Подлагаше сръчно празнотата си, а в нея като в нищото изчезваха златисти недоядени банички, полусдъвкани печени късове месо, празни и полупълни бутилки от различни напитки, стари парцаливи мръсни дрехи, захвърлени от довчерашните си притежатели, изпразнени вътрешности на различни видове марки прахосмукачки, както и тръгнали към друг свят котки, кучета и плъхове, полазени от едри зелени мухи, създадени  като  че  ли от непозната извънземна метална сплав. Самата мисъл за докосване  до цялата тази разнородна материя ме караше да изпитвам погнуса, потрес и омерзение. Стоях като хипнотизирана и се чудех защо сме толкова различни с Бедняка, защо възприятията ни са разположени в различни светове и защо и как ставаше така, че Въздуха, Водата, Слънцето и Звездите бяха с различен вкус, цвят и мирис, а в някои от световете тях въобще ги нямаше.

- Стига си се питала! Ако така нареченият Човек можеше да си отговори на всичките въпроси, той щеше да се превърне наистина в Човек. Но не му е дадено... - чух изкуствения глас на Бедняка.

Не се и канех да му отговарям - стреснатостта ми почти ме парализираше и занемяла стърчах сред подмокрения асфалт, а Казана ми приличаше на мирово отходно място, чрез което светът, създаден от Човеците, се освобождаваше от нечистотиите си.

- Нима вътрешните стени на едно дебело черво биха  могли да бъдат измити и почистени - чух се да казвам, обърната към Бедняка.

Светкавичният му отговор този път ме зашлеви неочаквано, но аз се засмях, може би зарадвана от реакцията му на жив човек.

- Виж какво, момиче, - за пръв път ме погледна с интерес, - защо не си вървиш по пътя? Разговор няма да се получи... Не може да се разговаря, когато единият е на небето, а другият - на земята...

Каза го без злоба, имаше някаква форма на горчивина в гнева му, но като че ли най-истинското в тия му думи беше искреното желание да го оставя на мира. Но аз не можех, нещо по-силно от самата мен ме привличаше към това същество, или, по-точно казано, неудържимо ме интересуваше ситуацията, в която беше попаднал. Като че ли присъствах на някакъв уличен театър,  с тая разлика, че ясно съзнавах неговата безпомощна истинност. Усещах миризмите, вонливите му пръски, живота-мъчител, който течеше на сцената му. Този театър беше жесток и през сценичното му пространство прелитаха със смъртоносно свистене истински куршуми. И актьорите не бяха актьори, а човеци от улицата, чиято игра беше техният живот, а режисурата - Съдбата им. Но играеха те както дишаха, не се нуждаеха от специално мисловно усилие, за да бъдат такива, каквито са. Те бяха част от Мирозданието, такова каквото го виждахме, без да се замисляме защо е такова. Помислих си:

Как се е появил Бедняка?

Откъде се е взел?

Фотообраз ли е това или е истински човек?

Трудно ли му е да живее край Казана?

Или специално е пригоден за такъв живот?

Пригоден ли е или жестоката орис го е принудила?

Роден ли си е такъв или някой го е създал?

Образ безподобен ли е или си е едно нещастно същество?

Древен ли е или е творение на новото време?

Умен или глупав беше този човешки мутант?

Колко хилядолетия бяха нужни, за да бъде създаден?

Той живееше, за да ни напомня...

        Стреснах се от самозамислянето си, миризмите вече не ми действаха, обонятелните ми рецептори не ги улавяха, усещах как започвам да се превръщам в нещо друго, как се пристрастявам към помиения асфалт и неговите обитатели - Бедняка с влюбените в него помияри. Из неосъзнатите части на съществото ми започнаха да се прокрадват различни желания - да го опитам на вкус, да го докосна, да проверя материала, от който е направен и (срам ме е да го призная!) дори да го съблазня. Сред недействителния свят на мислите ми се лутаха отломъци от променената действителност, стрелкаха се безформени облачета от непонятна киселост, мазни пръски предназначени за прикриване на долни намерения и замитане на престъпни следи, както и на подхранване и отглеждане на новородени престъпления. Новото поколение престъпни изяви на Човека беше значително по-усъвършенствано, бяха тези престъпления гладки и лъскави, с блестящи повърхности, които на неподозиращия зрител нищо не подсказваха. Дълбоко някъде из неочакваната им същност се спотайваха истинските лица на внезапни страхотии, една от които (помислих си!) изпосталяло стои до Казана и го претърсва. Разбира се, тогава аз допусках, че Бедняка може би е щастлив дори в тази си битност, но това свое предположение аз направих с разума си, с подсъзнателното си мислене, че това е нещастен бивш човек. Времето, което изтече, по-късно нито доказа, нито опроверга това мое предположение...

Докато стоях нерешително, връхлетяна от вечната вонлива мизерия, Бедняка беше успял да обработи вътрешностите на  Казана, успял беше той да усвои някои от годните биологични съставки на съдържанието му, а други, които не ставаха за употреба, беше разложил и унищожил, така че той се явяваше нещо като хигиенист, като един особен чистач, през когото минават нечистотиите, произведени от различните същества, които съставляваха Живота.

И както си разсъждавах така, наум, изведнаж чух:

- Всичко ти е ясно... Само дето не се запитваш откъде се взех... Но този въпрос е мръсен, неудобен, защо да си го задаваме. Той може да ни разстрои, да смути кроткото ни битие, да наруши уредения ритъм на сладкия ни живот...

- Не те слушам - прекъснах безцеремонно самозабравилия се глас на Бедняка. - Мислех, че не си озлобен, мислех, че сам си избрал Казана, че...

Зловещ кикот (не беше смях) не ме остави да се доизкажа. Гласът на Бедняка се усилваше от вибрирането на тенекиените казанови стени и се втурваше в пространството като един метален нечовешки глас, който трудно можеше да се познае, дори и първоначално да е принадлежал на близък човек.Случаят не беше такъв, но си помислих, че дори гласът на най-близкия ми човек, минал през Казана, би се променил така, че просто щеше да стане неузнаваем...

Като си мислех за всичко това, по онова време аз като че ли не успявах да си задам най-важния въпрос - дали Бедняка е станал такъв, когато е застанал край Казана или вече е бил друг, когато е избрал казанната орис? Сам по себе си този въпрос пораждаше и други: всеки ли става за  Бедняк? Всеки ли би могъл да понесе бедняческия живот? Не е ли този начин на живот някакво изпитание, което е изпратено на избрани? Може ли обикновеният човек да избира дали да застане пред Казана или да не застане?

- Стига си философствала, ами ела да помогнеш... - не очаквах гласа му. - Имам нещо специално за теб...

Дори не се замислих как е отгатнал мислите ми, а покорно и машинално се запътих към Казана.     Бедняка дори не се обърна - той виждаше и чувстваше с тила си. Сега вече, в непосредствена близост с това съсредоточение на човешката гнъс, аз ясно усетих нетърпимата воня и телесната смрад, която  бликаше от Бедняковото стопанство... Понечих да се върна.

- Стой! Не трябва да се отказваш. От полза ще ти е...

Спомням си, че не толкова гласът му ме спря, колкото тлеещата в съзнанието ми мисъл, съставена от любопитство, копнеж по неизвестното и тръпката от онова вечно "какво ще стане"... Но спирането ми още не означаваше, че активно се включвам в "производствената" дейност на Бедняка. Само се бях доближила до местоработата му, но дори и не можех да си представя, че ще върша това, което вършеше той. Може би само брутална принуда (ненадейно си спомних издевателствата на Киселака) би могла да ме застави да се докосна до другостта на гнусния Бедняков свят. Но, разфилософствах се отново наум, има твари, на които тук сред това изобилие на различни биологични съставки (нищо че за мен това бяха отпадъци) им е хубаво като в страната на тяхното благополучие. Помиярите, дори котките не се гнусяха от мизерния свят на Казана, най-вероятно и Бедняка беше преодолял отвращението, което аз изпитвах в този момент. А може би той никога не е изпитвал никакво отвращение?

- Не те ли е гнус? - попитах с възможно най-невинния си глас.

Не ми отговори веднага, но аз чаках, защото бях сигурна, че ще отговори.

- Не разбирам за какво става дума... Казах ти да дойдеш и да помогнеш... Имам нужда от помощта ти...

Това вече беше много от негова страна. Чрез принуда можех да извърша нещо, което иначе не бих извършила, но чрез такава манипулация - не!

- Аз се появих случайно, а ако не бях се появила, което си беше много възможно, кой щеше да ти помогне? Я не ме будалкай... И не злоупотребявай с интереса ми към теб...

Не го смутих, нито го разгневих - той си знаеше своето. Настояваше да му помогна. Но в  тази негова настойчивост не се долавяше неистовото желание за помощ на всяка цена - би било добре да ми помогнеш, но ако не го сториш, ще мина и без теб, като че ли ми казваше Бедняка. Защо го правеше? Дали, за да ме приобщи към  Казанния начин на живот (КНЖ), или за да ми покаже колко труден, нехигиеничен и отвратителен е този начин на живот? А може би е искал да ме провери? Хората обичат другите да са като тях. Това извечно стадно чувство навярно е една от причините, поради които се е запазил човешкият род, превърнал се е в глобален, планетарен вид... Внезапно се хванах в  разсъждения, които не бяха мои. И се чух припряно да казвам:

- Така че не настоявай за неща, които не мога да свърша... Моля те! - неочаквано и за самата мен добавих покорно.

Видях (а и почувствах) как последните ми думи го шибнаха изневиделица и той не успя да прикрие реакцията си. Не бих казала, че това го смути или разстрои - неговата невъзмутимост, като че ли беше първата и най-важна черта от същността му. Или от програмата му, както той сам веднъж подхвърли. И понеже, по някаква неизвестна ми причина, беше лишен от божия дар, смеха, той не можеше да се измъкне с усмивка или дори със саркастичен смях. Не му бяха дадени тези универсални оръжия, но пък беше надарен с нечовешка издръжливост и специална устойчивост срещу агресивни миризми, вонливи облъчвания и чувство на погнуса. Това го правеше идеалният Бъркач в Казан и аз все повече започвах да му се възхищавам заради професионализма, с който вършеше нелеката си работа. Но беше труден за общуване...

- Трябва да дойдеш! Полезно ще ти е - не преставаше да ме мъчи, като в неговата непоколебимост забелязвах неуморимото постоянство на робота.

- Казах ти вече - не мога да върша тая работа! Не ме измъчвай повече - забелязах как почти му се моля.

Но не беше той човек, който разбира от нюанси на чувства, от бегли интонации и едва забележими извивки на гласа. Спомням си добре, че тогава, не знам как и защо, аз изпитвах някаква необяснима нежност към Бедняка. Но не беше това съжаление или някакво сълзливо съчувствие, не, това беше, може би, неосъзнато споходила ме гузност и някаква форма на вина. Тогава все още не бях разбрала истинските причини, поради които този някогашен човек беше избрал Казанния начин на живот (КНЖ). Не бях си изяснила, подбудите, които бяха довели до това негово преобразяване. Сега, след толкова хилядолетия вече имах някакви отговори, но тогава, стоейки върху подутия си глезен край това вонливо място, гъмжащо от ненужни (само според мен, тогава, но днес вече знам, че всичко на Божия свят е нужно, всяко нещо е дошло с предначертанието си) твари, си мислех, че Бедняка винаги си е бил край Казана, винаги е изпълнявал своята роля на чистач, на своеобразен освободител от човешките отпадъци...

  Усетих как ме полазва някаква нетърпеливост. Неръждаемото тяло на Бедняка продължаваше невъзмутимо да стърчи край депото на миризливите човешки тайни, но този факт сам по себе си беше многократно по-многозначителен от обикновеното поглеждане на нещата във формат едно към едно. Аз трябваше да реша! Поканата на Бедняка ме изнервяше, раждаше тя непознати съпротиви, както и неподозиран изблик на нелогично привличане. Някога, на село, в детството, в бабината къща, на чардака с часове гледах устрема на нощните пеперуди. Блъскаха се те в шишето на газената лампа, навираха се в пламъка, проникваха по всякакъв начин през смъртоносните пролуки и в крайна сметка умираха, погубени от неудържимото и непобедимо желание за любов към светлината. Умираха те с опърлени криле, спаружени от високата температура, но нови съживени рояци, техните посестрими, ги следваха неумолимо, непоучени от саможертвения им пример, готови да умрат в името на непреодолимото привличане на светлината... Разумът ми повеляваше да продължа, макар и куцукайки, пътя си към Заведението, опитваше се той да ме отклони от необикновената (и неочаквана!) спирка край Казана, но нещо по-силно от мен ме беше приковало тук, по средата на улицата, на разкрач разтояние от Бедняка и неговия бездънен Казан. Сега, когато хилядолетията великодушно са оставили само най-важните събития в полезрението на моето съзнание, аз откривам, че онова тогавашно подхлъзване не само, че не е било случайно, ами си е било съвсем, съвсем закономерно. Било е то Знака, който ме е накарал да забележа Казана и неговия Бедняк! Защото по-сетнешните събития, невъзможното общуване с това казанно същество, отражението, което то даде върху мен и моята същност недвусмислено показват, че Някой специално се е бил погрижил тази наша среща да се състои.

Разбира се, тези разсъждения ме спохождат сега, пренесени до замъковия ми ден от пролетялото Време. Тогава, сред улицата, стоях аз объркана и нерешителна, облъчваше ме Бедняка с особения цвят на своята работа. Беше невиждано, непомислимо дотогава, недопустимо, бих казала, явление, което ме парализираше, възбуждаше, объркваше и мобилизираше едновременно. Чувствах как започвам да искам, да се стремя към проумяването и обясняването на новопоявилия се Казанен Начин на Живот (КНЖ), трайно настанил се по улиците на Града в най-ново Време.

- Чуй ме добре! - викнах решително, неочаквано и за мен самата. - Не аз, а ти трябва да ми помогнеш... Трябва да разбера откъде се взе. Как така се появи? Много Дълго  Време не се виждаше по улиците на Града. Много Дълго Време (МДВ) всички бяхме забравили за теб и тебеподобните. Виждахме ви само по филми, произведени из други краища на Света. Мислехме, че всичко знаем за поредицата ви, но се оказва, че сте новосъздадени...

- Така е, - без да ме поглежда, промърмори Бедняка. - В миналия си живот бях Учител. Децата ме посрещаха с обич и благоговение - неочаквано се разбъбра странникът. - А тези, дето тогава, в предишния Живот, гледахме по филмите, те бяха истински Бедняци. Те си бяха такива по природа. Тях Господ така ги беше създал... Казанния Начин на Живот (КНЖ) е  друго нещо... - не се доизказа Бедняка, когото гледах опулена и смаяна.

И като продължаваше работата си, Бедняка от време на време поднасяше отвора на всеобемащата си торба под случайно прелитащи птици и заблудени насекоми. Случваше се нещо невъобразимо - набелязаните от Бедняка хвъркати твари рязко променяха посоката на полета си, потъваха те в нищото и изчезваха в Отвора на снабдената с интелект торба-убиец. Гледката беше зашеметяваща, но забелязах, че тя действа само на мен! Минувачите, с които по това време на деня се изпълваше Улицата, невъзмутимо крачеха край Казана. Стори ми се, че те не забелязват въобще Бедняка и това мое откритие ме стресна - да не би да имам видения, да не би да живея в измислен свят?

  Но всичко си беше истинско! Миризмите хлуеха, неуморно произвеждани от съоръжението за събиране, складиране и разпиляване на всеобщите отпадъци. Бедняка проговаряше от време на време, колкото да покаже, че е жив, аз бях на една ръка разстояние от него и вече почти се престрашавах да го докосна. Какво беше учудването ми, когато пръстите ми се опряха о студена нежива материя, твърда и, може би, чуплива. Бедняка ме погледна въпросително и в несмеещите се очи на този особен човек се долавяха зародиши на присмех.

- Е, какво ще правим? - почти се бях предала. - Твоята помощ още повече ме обърка... Защо така стана? Кои са хората, склонни да приемат, да живеят и дори да обичат Казанния Начин на Живот (КНЖ)?

- Не знам - стори ми се, че Бедняка ми отговори с някакво, макар и малко задоволство. - Сигурно е настанало време за Изпитания.

- Ти ми помогна... Разказа ми откъде идеш. А аз как да ти помогна?

  Бедняка се умълча. Но не преставаше той да работи. Отвора към Нищото продължаваше да се совва наляво-надясно, промушваше се под живи и неживи твари, изкусно ги поглъщаше, а те изчезваха все едно, че никога не ги е имало, засмукани като че ли от абсолютен вакуум.

- Нима вече не си разбрала как можеш да ми помогнеш?

  Имах няколко предположения, но в нито едно не бях съвсем сигурна.

- Как искаш да ти помогна? - не му отговорих направо.

Бедняка се засуети, за пръв път наруши ритъма си, движенията му станаха вяли, отпуснати и безпосочни, точността им намаля, ръцете му трепереха, работата му не спореше и аз вече  предчувствах, че нещо ще се случи.

В този момента колата за боклук пристигна с боботене, воня и дрънчене. Помургавели от мръсния въздух, отдавна къпани хора стояха прави на специални стъпенки в задната част на металното ръмжащо чудовище. Чувстваха се те повелители на уличния живот, на разпиления край Казана боклук, на помиярите, на махленските котки, а може би и на Бедняка. Спомням си, погледнаха го те с известно любопитство, въпросително, малко отвисоко, почти осъдително и бих казала, решително не одобряваха неговата дейност. Обяснявах си това тяхно поведение с неосъзнатото им усещане, че Бедняка, волно или неволно, е нахлул в тяхната територия, конкурира ги, меси им се в работата и по този начин ги прави по-малко важни. На всичкото отгоре, единият, по-интелигентният, който навярно бе ходил и на училище, се загледа в Бедняка.

- Ооо, даскале, кво правиш тука, бе? Дотам ли я докара? - без злоба, но явно с известно удоволствие позна той някогашния си учител. - Ще ни вземеш хляба, бе...

Бедняка, у когото от някогашния Учител беше останала само биологичната обвивка, невъзмутимо продължаваше да рови в Казана, все едно, че боклукчията говореше на друг човек. Неговото мълчание не беше пренебрежение или някаква форма на високомерие, не, той просто не ги забелязваше, улисан в мисията си на хигиенист, на обществен почиствач, а общуването му с мен беше своеобразен частен случай в неговия живот и дело. Моето присъствие, моята роля екипажът на Боклукчийската кола все още не забелязваше, не проумяваше, а и едва ли аз самата ги интересувах. Бях случаен минувач, който се е зазяпал в Казана и живота около него. Навярно по-скоро ги впечатляваше моя интерес, който правеше работата им важна и значима, но разбира се, най-привличащото ги в случая беше срещата с разпознатия от тях Бедняк... Боклукчийското червено чудовище застрашително се доближаваше към работното място на Бедняка, канеше се то да изсипе неговото съдържание в гъргорещия си търбух, да смели останалите необработени градивни частици, изплюти от Градската отделителна система. Може би наближаваше най-важното събитие, което би могло да настъпи в най-новия живот на Бедняка. Може би щеше да се прекъсне неговият Казанен начин на живот (КНЖ), може би щеше той да се насочи към друго поприще или просто да изчезне! Като вид, като явление или дори като спомен...

С приближаването на колата, вонята край Казана гъстееше, подозираше тя скорошното нарушаване на досегашния си живот, а Бедняка, колкото и невъзмутим да беше, започна да се чувства застрашен от безпокойство. Мигът настъпи, груба кука закачи Казана за специално заварени приспособления, теленото въже се опъна, жилите му изпукаха, тежестта го превърна в струна, която напук на земното притегляне го понесе над подгизналата от миазми изстрадала асфалтова почва. Забелязах, че заедно с Казана взе да се издига и Бедняка, макар че в този момент, той дори не се докосваше до своето тенекиено проклятие.

- Къде? Къде? - понечих да извикам, дори помахах с ръка, като че ли исках да спра движението му. - Не си довършихме разговора... Не ми каза как да ти помогна... - виках все едно в нищото, защото грохотът на Боклукчийската кола убиваше всички звуци наоколо, тероризираше живата и нежива природа и дори вечните и неизтребими помияри бяха притихнали, снишени, сляли мръсната си козина с подгизналия асфалт. Колкото и неочаквано да беше, аз чух:

- По-късно, в някой от другите животи ще ти кажа... - по-скоро се досетих, отколкото наистина пролича, че именно Бедняка изрича тези думи.

Казана се въздигна, край него Бедняка безтегловно плаваше като обесена, снета от пиедестала статуя, запътена към хранилището за паднали величия. Аз стоях с посипана от звезден прах кожа, настръхнала и вцепенена. Не знаех какво да правя, как да постъпя, отнесена и смутена, объркана и дори уплашена...     Сметосъбирачната машина бавно се отдалечаваше, погълнала в търбуха си находките на Бедняка, отнасяйки ги към необятното, вечно димящо Сметище на Града. Асфалтът бавно съхнеше и пейзажът постепенно се изчистваше от подробностите на Казанния начин на живот (КНЖ). Налегна ме радостна печал - Казана изчезваше, но така и не успях да довърша странния си разговор с Бедняка. Високосната решимост на моят досегашен интерес към явлението разочаровано се спъхваше, тлееше жаравата на моя устрем и не ми оставаше нищо друго освен да поема временно прекъснатия си път към Заведението.

Закуцуках върху навехнатия си глезен, бавно оставях зад себе си мястото на току-що отминалите събития със светлата надежда, че Казанния начин на живот (КНЖ) е останал някъде в Миналото или даже въобще не е съществувал.

Наближавах следващата пресечка, на един поглед разстояние, когато съзрях нов, пребоядисан Казан, препълнен, готов за работа, край който невъзмутимо и достолепно стоеше и бъркаше в утробата му изпосталялото, леко тяло на Бедняк...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.