Животът, който живеех по онова време, беше най-обикновен - нищо цветно, вълнуващо и интересно не се случваше през дните ми. Живеех сама, заведението смилаше клиентите си с непоколебимата последователност на фабричен конвейер. От много месеци мислено подканях Съдбата с разни пожелания, опитвах се да я завърна към едно по-благосклонно отношение към мен, но видимо нищо не се променяше. Аз знаех, че това, което човек върши на този свят не остава без последствие, знаех че всичко е взаимно свързано, та поради тази причина не преставах да се надявам, че усилията ми не ще останат напразни. И един ден едно от момичетата ме повика:

- Търси те някакъв мъж... - надзърна тя през вратата на работната ми стая.

- Представи ли се? - попитах, защото не ми се разправяше с навлеци.

- Не. Каза, че е важно и търси точно теб. Не Шефа, а теб...

- Покани го...

Пред мен застана мъж на около четирсет, по-скоро висок, леко възпълен, бузите му започваха да увисват, имаше леки торбички под очите, беше мургав, с черна коса, зализана, а целият той излъчваше нещо мазно. Поканих го да седне, той свойски се разположи, кръстоса крак връз крак, запали скъпа цигара, усмихна се изкуствено и започна да ме гледа с интерес, в който се съзираше и похот. Траех си, подреждах папките по бюрото си, без да има нужда и когато усетих нетърпението му, пророних с възможно най-деловия си глас:

- Слушам ви, господине...

- Идвам при вас по един много специален повод - не преставаше да се хили Мазника. - Ще ви помоля да ми отделите десетина минути, за което не ще съжалявате. Уверявам ви...

Мълчаливо кимнах, без да изразявам особено нетърпение.

- Става дума, уважаема госпожице, за едно много съблазнително предложение.

Млъкна за момент, като че ли търсеше подходящи думи, а може би се опитваше да ме изнерви. Но аз не проявявах никакво любопитство. От първия миг не ми беше интересен. Забелязах, че тялото му започна да придобива формата на креслото, в което седеше, забелязах освен това, че устата му ставаше неестествено голяма, когато се усмихваше. Гледах го и почти не слушах какво ми говори, защото откривах странни промени в облика на този човек. След първите няколко минути аз видях, че чертите на лицето му станаха познати, черти на известен човек, когото исках да разпозная. Виждала го бях, не се лъжех и желанието ми да се сетя откъде го познавам, започна да ме измъчва. За да избягам от това изнервящо състояние, се заслушах в думите му:

- Сделката е проста, ясна и перфектна. Вие не рискувате почти нищо. На кого не му трябват пари. Просто поемате протегнатата ми ръка, а за останалото грижата имам аз...

Бях пропуснала началото на предложението му, та не ми стана много ясно в какво се състои сделката, но си бях забранила да питам каквото и да е. Седях чинно зад бюрото си, имитирах, че го гледам внимателно и чаках да свърши. А той в това време енергично се усмихваше, кършеше ръце, превъплъщаваше се в различни образи, устата му се разтягаше безкрайно и ако човек само го гледаше, без да го слуша, би могъл да помисли, че пред него е някакъв талантлив мим, който изнася цяло представление.

В крайна сметка разбрах, че ми предлага да участвам в нещо, което не беше много ясно какво представлява. Обръщал се към мен, защото знаел в какво материално състояние се намирам, защото съм имала подходящ фасон и защото бил сигурен, че идеално пасвам за случая, с други думи, нямало да го подведа. Слушах с половин ухо неспирните му думи, от време на време някоя се закачаше за съзнанието ми, аз я отпъждах, както се отпъжда досадна муха, но понякога се заслушвах, защото думите рисуваха с цветни бои един свят, за който бях мечтала. Липса на материални притеснения, самостоятелност, независимост, свободно време, все белези на истинското богатство. Ако този човек не ме будалкаше, можех и да се замисля над предложенията му. Смущаваха ме неговите превъплъщения и все още не вземах категорично решение. Необяснимата хлъзгавост, готовността на тялото му да заеме всяка удобна нему форма, прекалените усмивки, както и постоянното вирене на брадичката му, караха някакъв непознат глас да ме предупреждава: "Внимавай с този... Не му е чист косъма..."

Вътрешно се и усмихвах, разбира се, защото едно нещо са подозренията, а друго доказателствата. А на Мазника казах:

- Господине, поласкана съм от вашите предложения, но съгласете се, трябва да помисля. Освен това имам няколко въпроса...

- Слушам ви - отново театрално се усмихна човекът срещу мен.

- Как разбрахте за скромното ми съществуване? Кой ви насочи към неизвестната ми особа?

- Ооо, вие не подозирате колко приятели имате... Неотдавна сте направили неоценима услуга на един достоен и уважаван човек. Той не е забравил това... Помогнали сте му по един чист начин да освободи изстрадалото ни общество от една сбирщина, една вонлива и ненужна Тълпа... Не всеки би могъл да го направи...

Вгледах се дискретно, но внимателно в този безформен тип и съзрях Поляната, Тълпата, Киселаците.  Тръпки ме побиха и вътрешно закрещях: Не, не, неееее...

- Не бързайте, госпожице - мазно се усмихна събеседникът ми, като че ли отгатна какво си мислех. - Споменът може да ви ужасява, но той си е ваш, той е вечен. Пък и не е толкова страшен. Тогава ви е било за пръв път, не сте била свикнала още. Но с всичко се свиква. "Който не умира, свиква" са казвали древните римляни... - опита някаква шега Мазника.

Усмивката му започваше да ме гневи, произвеждаше тя някакъв особен въздух, сред който се чувствах като в разредена атмосфера. По-късно разбрах, че с тази своя мазнишка усмивка той успява по някакъв начин да изсмуче въздуха, който потъваше в ненаситния му устен отвор и по този начин великодушно подаряваше на своя събеседник пространство пълно с Нищо, из което се гонеха празни Думи, прозрачни и нетленни като бивши хора, напомнящи само за някогашен живот.

- Най-лесно е човек да откаже, без да е размислил... А и не знам дали можете да откажете - присмехулно присви малките си шарещи очи Мазника. - При определени условия и на определени хора не се отказва... - поучително вдигна пръст седящият срещу мен представител на, стори ми се, една особена порода човеци. Този биологичен вид, не беше специално описан никъде, но от столетия съществуваше, благодарение на специалните условия, създавани и поддържани в специални пространства, изпълнени от специални групи хора точно от тази порода, наричащи себе си партиции. Партициите можеха да живеят, да се борят и да отстояват великото си дело само в условията на монолитен колективизъм, на желязно единство и непоколебима вяра в светлото бъдеще на пурпурно изгряващия утрешен ден. Познавах няколко такива непоколебими дейци и сега, като гледах пред себе си този Гъвкав Мазник разбирах, че той е една тяхна разновидност. Поне така ми се струваше. По-сетнешните събития щяха по един недвусмислен начин да потвърдят това ми първоначално предположение.

- И така, господине, какво все пак конкретно ми предлагате? - погледнах го с възможно най-деловия си поглед.

- Не може да се каже с една дума, скъпа госпожице. Трябва да общуваме...

Не допусках, че бих могла да си легна с тоя, а и откровено казано не съзирах такива желания у него. Той седеше в креслото особено, удължаваше и скъсяваше ту едната, ту другата си ръка - същински барбарон - издължаваше лицето си, надуваше увисналите си бузи, същинско прасе, а в следващия момент добиваше вид на сериозен делови бизнесмен или политик, но сред всичките тези превъплъщения интуитивно съзирах мимикриите на един завършен Партиций. Не можех да го сбъркам, защото на всичкото отгоре, за миг само, разноликите му образи минаваха през едно познато на всички хора лице - то надзърташе често от телевизионния екран, от предизборните плакати, които продължаваха да вехтеят, шибани от дъждовете и изсушавани от пек по улиците на Града. Сега, когато внимателно наблюдавах клоунадата му, изведнаж ми просветна как този същият партиций някога ме покани във властническата си бронирана кола, "за да ме въведе в коридорите на властта", както се изрази тогава, "защото хората от моята кръвна група никога не забравят...", добави после с многозначителна усмивка. В колата му сварих една известна със скудоумието си Поетка, за която в Града се говореше, че имала няколко грама мозък, колкото за равновесие, а устната й кухина заемала мястото на мозъка. Това не й пречеше да сътворява невероятни доноси и дори упорито търсеше спонсори (а тя винаги намираше!) за издаването на том избрани доноси, което дело неминуемо би допринесло за укрепването и усъвършенстването на неизтребимата порода на партициите-властници. Такива като Поетката бяха много нужни на хора като моя човек, който седеше отсреща в креслото. Те дори специално си ги подбираха. Насочваха се към паднали, но неистово стремящи се към власт, към нечисти представители на човечеството. Подаваха им ръка, закрепяха ги някак си на крака, поправяха им гнилите зъби и в решаващия момент, с усмивка и хъс им извикваха: Дръж!, като същевременно сочеха с пръст жертвата, която трябваше да разкъсат.         Скудоумците бяха безпогрешни! Изпълняваха чудесно работната си мисия, а Мазника-мошеник беше доволен, сигурен, че вярно е служил на своя приятелски кръг от партиции. Да, не грешах, случката в бронирания му автомобил изплува ясно в съзнанието ми, което пък от своя страна ме накара да си спомня и други неща.

Този тип и мошениците около него още не бяха взели Властта и точно затова си бяха поръчали възможно най-благовидните образи, които можеха да понесат навлечени върху собствените си мутри. И, разбира се, търсеха съратници. По-точно би било да се каже помощници. Край тях винаги се навъртаха хранени хора - породата им е такава, че не могат да не ядат от нечия ръка. А аз, навярно им бях потрябвала заради лицето. Моето лице не е с някакви идеално правилни черти, но съчетанието им е особено. Господ така ги е подредил, че има в него нещо привлекателно и запомнящо се. Особено ефектно стои то на добре изработена фотография. Там изглеждам значително по-привлекателна отколкото съм в действителност. Та сигурно бяха видяли мои снимки и затова искаха да ме въвлекат в предизборната си далавера. Същият този Мазник, който тогава носеше почти лъчезарния образ на млад чаровник, загрижен за благото на Отечеството, ми целуна галантно ръка и ме покани в автомобила. Точно такъв видях за пръв път. Всичко беше бронирано и позлатено, но да не се спирам на тези земни и преходни (както се оказа по-късно) неща от живота. На задната седалка, в дъното седяха две невзрачни жени. Едната, по-високата, беше точно тази Поетка, която тогава тръгваше в кариерата. Съзрях, че беше сива на цвят, плоска, същинска самоходна тояга, а злобата й извираше от черните пори на захабената - кожа. Когато Мазника се разположи като чорбаджия на предната седалка забелязах, че Поетката му поднесе нещо като усмивка. Всъщност това беше гримаса, защото същността й това произвеждаше вместо усмивки. Другата жена при запознаването ни се представи като Политическо Лице. Запитах се тая пък няма ли си име, но нищо не й казах. И до ден днешен не зная какво лице е, но без да искам оприличих лицето й на мекица. Да, да, то приличаше на добре разтегната, но зле опържена мекица. Някакъв безличен жълтеникав цвят, неопределени черти и към всичко това залепен постоянно малък мобилен телефон. Слушалката стоеше нелепо до това лице, като не знам защо ме досмеша и си представих хубав сребърен чан, завързан с червена копринена панделка около "лебедовата" шия на добре охранена свиня...

Пристигнахме в скъп хотел, където, както разбрах по-късно, се помещавал щабът на Мазника. Поднесоха изискани напитки, подбрани мезета, настанихме се, но всъщност нищо конкретно не вършехме. Двете жени - Поетката и Мекицата - се разпореждаха свойски, викаха някакви журналисти, говореха им глупости, като по някое време забелязах, че малко нещо им се плетат езиците, което допълнително ме разсмиваше. И, както се смеех, разбрах защо са ме довели тук. От заведението бях сравнително известна в Града, малко бяха мъжете, които можеха да се похвалят, че са ме чукали, макар че на много им се искаше. Аз трябваше да се обвържа с кръга на партициите, да покажа на обикновените избиратели, че ето на, виждате, момичето не се гнуси от тях и те са хора, нищо, че през последните столетия се поосраха, нищо, че сред тях има доста бандити и убийци... Тогава наивно гледах напъните им, вътрешно се смеех и възприемах на шега желанията им да властват. Не знаех по онова време за какво им е била нужна тази Власт, не ми минаваше и през ум как биха могли да я употребят.

- Та, госпожице скъпа - върна ме в сегашно време човекът, седнал в креслото отсреща - ние никога не забравяме своите хора...

Тръпки ме побиха, но не му отговорих. Потърсих делови нотки в гласа си:

- Господине, чакам вашето предложение...

Огромната му крива уста зейна във вид на противна усмивка, от която започна да изтича мазнина, разтваряше се тя в стайния въздух и изведнаж се ужасих. Представих си как тази гадна емулсия запълва дробовете ми, как прониква до всяка алвеола, как ехидно ме души, как бавно и мъчително ме побеждава... Тръснах глава, усмихнах се и закачливо добавих:

- Всъщност, струва ми се, че се познаваме отнякъде...

- Ха, ха, хаааа - разсмя се дебелашки мръсното копеле. - И таз хубава. Ние едва не се натаковахме, ти ми разправяш, че сме се познавали... - продължаваше да се смее неудържимо.

- Понеже доста различно изглеждате... - не преставах да му говоря на вие.

- Остарял съм, нали?

- Не, нееее - лъжех безсрамно. - За около две години мъж на вашата възраст, в разцвета на силите си, не би могъл, поне видимо, да остарее кой знае колко...

- Да, но при моя начин на живот... С тия неспирни ангажименти, тия главоболия...

Ето защо се беше сетил отново за мен. Главоболия наистина имаше. Улиците бушуваха, всичко вреше и кипеше, сгрято от нечувания пладнешки обир, чийто организатор и пръв извършител беше Мазника. Всъщност аз и затова се оттеглих навремето. Иначе не беше лошо. Имаше достатъчно пари и за мен, а на това аз все повече започвах да обръщам внимание. Прозрях, че много неща се продават в лъскавите магазини. Любовта също. Моралните устои, Добро, Зло, Вярност, Предателство... Бях и малко объркана, но след появата на оная миризма, като че ли претръпнах. Не бях идеалистката от светлото юношество, превръщах се във възрастен човек. Тъга ме спохождаше, Безпътица ме връхлиташе, често се изкачвах на най-високото място в Града и гледах, гледах в безкрая, без да съзирам посоката, която ми трябваше. А тогава, когато Мазника ме качи в бронирания си автомобил, очаквах, че стъпвам върху пътната настилка на лесен възход. Оказа се по-късно, че тази настилка гъмжи от дупки, пълни с различни по вид и консистенция лайняни течности. При най-малкото невнимание човек стъпваше на гнило, разплискваше се щедро гнусотията, неминуемо те опръскваше и дори никога да не си допускал, че имаш нещо общо с някакви лайнари, без да искаш се превръщаш в един от тях...

Та тогава, в онова кратко време, когато се полъгах по измислена кариера, се докоснах до неподозиран свят, свят, който те мами като дълбок прохладен вир в зноен летен ден, но който е пълен с неподозирани подмоли, за които научаваш едва когато попаднеш в неумолимите им прегръдки... Един от Щаба на Мазника (той се появи едва когато масите бяха порядъчно отрупани с лапачка, с невиждано пиене и друга сладка аванта) наду шкембе сред залата, обърна потъналото си в лой лице към мен и се ухили гнусно:

"Хубаво личице, на бачо мацката... Хубаво... И дупето го бива" - оглеждаше ме нагло. Почувствах се скверно, прииска ми се да си тръгна, безобидната ми усмивка умря, усетих помия по лицето си, но се овладях. Вгледах се в очите му - бяха очи на бандит. Разпознах го - същият този тип, викаха му Гемиджията, в Миналото Време беше изпъждан от кръга на Партициите, заради кокошкарски кражби и неинтелигентни далавери. Трябва да кажа, че сред непочтената част от Партициите интелигентно сътворените далавери се ценяха доста високо. Та Гемиджията се залепи за мен, което ме водеше почти до вътрешна истерия. Моята неидентифицирана същност се обърна с хастара навън и в един миг съзрях как дебелият бандит ме загледа изумен, подсмръкна няколко пъти, като че ли търсеше с носа си миризма на изгоряло. А беше усетил моята киселашка миризма, появила се отново, макар и слаба, при новите условия, в които ме беше поставил Мазника, в които Гемиджията по един долен начин й помагаше отново да се развони.

"Ама ти... Ама ти..." - заекна няколко пъти и очите му избълбукаха, гмуркайки се в течната мазнина, в която плаваха. "Ама значи ти си... А! Ти си..." - беше и смутен, и радостен, че е открил у мен едва ли не съмишленик, съотборник, сродна душа или поне човек, който също е оцапан с кръв и лайна.

"Айде, чупка!" - отрязах го, без да ми мигне окото. А той взе тона ми за знак, че заемам някакво високо място в йерархията на Киселаците. Започна да ме гледа с явно повишено уважение, мигаше учудено, цъкаше тихичко, хихикаше умерено и като че ли се тюхкаше.

"Брей, майка му стара, как само щях да сгафя..."

Явно имаше предвид сваляческото си държание към мен преди малко. Аз го забравих и се насочих към Мазника, решена да разбера колко още ще се подпичкваме тук, имитирайки работа или някаква дейност въобще. Видният Партиций, който сега седеше в креслото срещу бюрото ми, тогава ме погледна метално, изкриви уста и все пак се усмихна със служебна усмивка:

"Виж какво, мойто момиче. Аз не обичам да ме притесняват. Взех те тук, но не знам още как и за какво ще те използвам. Затова стоиш, гледаш, поркаш си, траеш си и чакаш. Ако потрябваш, ще ти се обадя. Иначе акъл не ща. Ясно?" - и изчезна с чаша златисто питие с лед, който подрънкваше в ръката му.

Така безсмислено минаха няколко месеца, но още преди да вземат Властта, на мен безкрайно ми писна от простотии, лъжи, лицемерие и скудоумие. Освен това истински ме гнетеше престъпната атмосфера, която се строеше още преди да са победили, сигурни, че те ще бъдат на Върха. Подготвяха се чуждестранни канали за износ на пари и ценности, създаваха се кухи банки за колосално източване на капитали, с една дума стягаше се обсебването на една Нова Власт коренно различна от познатата на всички Власт от Минало Време. Аз получавах достатъчно, непочтено си построих ново жилище, снабдиха ме с луксозна кола, но все пак срещу това вършех нещо. От моята работа имаше полза. Където и да се появявах, всички почтително млъкваха или ми се усмихваха доброжелателно. Просто ме харесваха, понякога не можех да се отърва от желаещите да получат автографи. Имах чувството, че ако им кажа да ме направят кралица, ще го сторят, дори и с оръжие в ръка. Мазника оценяваше моето влияние и затова беше внимателен със скромната ми особа. Но ме държеше далече от Големите Далавери. Аз и не желаех да се забърквам в тях защото из техните пространства свистяха куршуми, гърмяха взривове, набучваха на колове или пък изтръгваха езици. Не бях за такава работа. В моите задължения влизаха по-безобидни дейности. Например общуването с масмедиите. Пишех им текстове, те ги преиначаваха, лъжеха на поразия, аз ги ругаех изискано и така си живеехме във взаимна любов и всеобщо подозрение. С моите хора, работодателите ми, общувах кротко, гледах много да не се докосваме. Забелязах, че киселата ми миризма, или по-точно оня отдавнашен навей от нея се появява при по-интензивно общуване с тях. Обяснявах си го с несъвместимост. Вършех нещо (при това, както се разбра по-късно, съм го вършила нелошо), за което не бях създадена. И един ден това скрито несъответствие изби като мазно петно върху нова дреха. Случайно станах свидетелка на скверна кавга, която ясно и недвусмислено показваше за какви хора работя. Поетката и Мекицата много се натискаха да стават депутатки. Правеха какви ли не лупинги, подлярски номера, само и само да ги включат в някаква листа. Но понеже мозъците им бяха колкото на птиче, не разбираха, че не хората край тях са им виновни, а обективно те просто не стават за този вид дейност. Мазника, пръв техен защитник и покровител, започна да диктаторства, да тероризира останалите партиции, да налага волята си, главно с пари и икономически принуди. Аз гледах, слушах, мъчех се да не се намесвам, но в един момент на неприкрит терор от страна на същия този мъж, който сега седеше срещу мен, аз просто не издържах. И написах един текст, който дадох на моите приятели от медиите. Минало е доста време и може би не ще успея да го възпроизведа съвсем точно, но все пак той изглеждаше горе-долу така:

"Пак избори! И пак мераци всякакви. Сулю и пулю отново се юрна да става депутатин. Ще да е сладко това занимание, щом толкова мераклии се появяват преди избори. Ама става, не става, хората го плюят, директно му казват, че се е осрал - това няма значение. Меракът за лапане е по-силен от благоприличието, от морала, от елементарния свян. Мисленето с дебелото черво винаги води до осиране, защото знаем какво произвежда този анатомичен орган...

Не че няма и свестни хора между кандидатите за народни избраници, но техният цвят се разтваря сред преобладаващия лайнян цвят на партициите и техните, така наречени, коалиционни партньорки... Агресивност, хлъзгавост, бандитизъм, морална нечистоплътност, гарнирани с изкуствено залепени усмивки върху порочните им лица, днес са основните сечива, с които се опитват да постигнат престъпните си цели. И едно лъгане с немигащ поглед, вперен в очите на лъганите, се шири като метод и предпочитано средство. А хората, които столетия са гледали доверчиво в очите на тези псевдомесии отново са ги зяпнали почти благоговейно и почти е сигурно, че отново ще подарят скъпоценния си глас на тези неизтребими и вечни хлъзгави мошеници, витални като порок... Предателствата също са на мода. Няма свети неща, няма вярност, почтеност, принципност, доблест и кавалерство. Няма въздух за тях в миризливата атмосфера на мислещите с дебелото си черво.

Когато в един зид видиш лайняни тухли, уважаеми Съгражданино, и го погледнеш от разстояние, ще забележиш, че те придават лайнян цвят на целия зид. "Не би ли могло да го почистим?" е естественият въпрос. Не, не е възможно, драги Съгражданино! Тези тухли са направени от лайнян материал. Те не могат да се почистват. Може да се събори зида и да се построи отново. От други тухли! Направени от добър материал...

Не гласувай, Съгражданино, за Старите Тухли! От тях може да се иззида само стар зид, с познатия ни цвят и мирис..."

Под този текст тогава се бях подписала с истинското си име. Това ми струваше доста скъпо. Мазника ме извика, усмихна се криво и отрони бодрячески:

"Браво, мойто момиче, браво! Много те бива в писането. Ако и с чукането си така, цена нямаш..."

Не му отговорих, опитвах се да гледам достойно, макар че не успях много-много. Усмихнах се малко гузно, но все пак не потърсих думи за извинение. Бях убедена, че този текст им подхожда. Как да е, съвсем скоро събитията се изтърколиха главоломно, Мазника и обкръжението му се сгромолясаха величествено и Народа може би за миг-два си отдъхна. По улиците на Града шестваха хора с развяти знамена, танцуваха, пееха, скачаха като полудели от радост, без да подозират какво ги чака, без да могат да преценят това, което им се случи, колко добро е и как, и накъде да вървят оттук нататък. Но аз ги разбирах. Много им се беше събрало през последните столетия, много ги бяха лъгали такива като Мазника и радостта им беше естествената защитна реакция на дълго угнетявания човек... Вече не ходех в Щаба, Поетката и Мекицата се опитваха да ме убият с погледи, пускаха раздвоени езици, от кухите им зъби пръскаше отровно-зловонна течност, която при попадане върху дреха от естествена материя, придобиваше дупка като от изгорено. На напъните им аз гледах с насмешка, стрелях по тях с усмивки, замерях ги с цветя, а неизтребимото ми чувство за хумор произвеждаше весела продукция, с която затрупвах грозните гледки на елементарната им злоба и скудоумие. И всичко щеше да прилича на детска игра, ако един ден (по-точно беше ранна утрин, в края на нощта) не бях се сблъскала с озъбеното лице (или може би муцуна) на отмъстителния и безпощаден бандитизъм, който не прощаваше на никого и стреляше само на месо...

Беше пролетна нощ, славеите се опиваха в любовна надпревара, извиваха сладострастни песни, аз вървях по тихата уличка към новия си дом и малко завиждах на тия свирчовци, които извиваха любовните си пориви естествено и непринудено, така както дишаха. Въздухът на утрото започваше да синкавее и с нежни милувки отмиваше тютюнево-алкохолния нагар, полепнал по Душата ми през току-що отишлата си работна нощ. Заведението беше препълнено и този път затворихме малко по-късно. Господ се беше смилил над нещастната ми особа, пратил ми беше умора, нежна утрин и влюбени славеи, та аз не бързах към къщи, крачех отнесено, усмихвах се наум и си мислех, че има красиви неща на този свят, заради които си струва човек да живее. На около триста метра, пред дома ми забелязах своя наскоро купен нов автомобил, който беззвучно, като в ням филм подскочи, от стъклата му изригна змейов огън, пламъците го прегърнаха лакомо и аз виждах или си представях как изгоряла кожа полазва върху лъскавата му боя. Когато стигнах пред къщи видях, че стъклата на жилището ми са изпочупени, прозорците кьораво ме гледаха и нямаха сили дори да заплачат. Автомобилът кротко и примирено приклякваше под тежестта на огнените милувки, миришеше непоносимо на изгоряла гума, на бензин и на убийство. Влязох във входа на дома си и в този момент гърмеж ме оглуши, блъсна ме в гръб, а при падането си върху стълбите запомних остротата на едно от стъпалата. "Гръмна резервоарът...", като че ли остана мътно да пулсира в съзнанието ми това предположение. Когато се свестих разбрах, че съм опитала твърдостта на стълбищното стъпало с челото над дясната си вежда. Всичко беше в кръв, но все пак се довлякох до вратата на апартамента и се опитах да отключа. Нямаше нужда, клетата порта изтърбушено показваше пресни трески, като сакато се беше облегнала на една полуомаломощена панта. Дълго висях над мивката, банята поаленя, чувствах нужда да повърна. Насред припадъка върху мокрия теракотен под ме намерили съседи и пристигналата полиция... Почти месец кърпих тяло и Душа, гневях се на себе си, но пък и се утешавах, че оня текст, който публикувах, наистина е бил подходящ за типове като Мазника и неговото обкръжение. Когато му се обадих, той по един нечуван начин възкликна:

"А, къде изчезна? Дълго не съм те чувал и виждал..."

"Обаждам ти се, за да ти благодаря за гърмежа... Доволна съм, че все пак ме оставихте жива..."

"Но аз нищо, нищичко не знам... За какво ми говориш?" - правеше се на луд Великият Хлъзгав Играч.

Не ме учуди, знаех предварително реакцията му и все пак не проумявах породата на Мазника.... Обадих се и на Гемеджията - същия ответ:

"О, как си моето момиче? Дупето да е здраво, другото не е толкова важно... Сега чувам от тебе, че ти се е случило толкова неприятно нещо. Аааа, иначе четох, четох... Не трябваше да го пишеш. Има и лайнари, има разбира се, но не сме от тях, не сме... Гърмежа ли? Не знам, моето момиче, нямам и понятие кой гадняр може да ти е погодил този номер... Но нали си жива и здрава... Карай да върви... Пък друг път просто няма да пишеш такива работи и готово. Няма страшно, айде чао..." - гласът му беше на човек, абсолютно неподвластен на житейски бури и външно въздействие.

Неунищожимата порода на човеците мислещи с дебелото си черво (ЧМДЧ) имаше това свойство. Като същински феникс те възкръсват от всякакви пепелища, хилят се безгрижно, бодрячески те потупват по рамото и се държат така, все едно, че нищо страшно, нищо лошо не се е случило нито с тях самите, нито те са сторили някому нещо. Гемиджията наду шкембе, зачерви бузи и ме забрави, запътен към деня си, който сега беше доста видоизменен. След като ги издухаха от Властта, Мазника се разграничи от довчерашните си дружки, изсипа подбрана помия върху ненавистните си съратници и добил нови форми, тръгна да убеждава Света, че е чист като сълза и пребиваването му във Властта е било едно неистово служене на народа, едно самопожертвователно бдение, едва ли не кръстна мъка, за която, сега вече, Историята трябва да му отдаде заслуженото, да го постави в Пантеона на безсмъртието, да отмие гневните плюнки на справедливите му критици и вместо в затвора, Обществото да го засели в белите чисти селения, предназначени специално за отбрани негови синове. Познавах породата и не допусках, че Съвест, Срам, Морал или пък обикновена Човещина могат да отклонят Мазника, Гемеджията или пък Мекицата и Поетката от прякото запътване към Лапането. Голямото Кльопане за тях беше същност на живота им, за тях то беше дишането им и точно поради тази причина аз ги разбирах, даже им съчувствах. Те бяха наказани хора! Ако рибата я извадиш от водата, тя умира, а ако тях ги извадиш от благоприятната за Лапане среда, те се измъчват. Опитват се непрекъснато да променят средата, без да подбират средства, така както наркоманът е готов на всичко, за да се сдобие с бленуваната доза. Тази им обреченост ги правеше хлъзгави и безформени, но също така и особено опасни. Многоликите им превъплъщения пречеха на техните врагове да ги разпознават и точно затова борбата с тях беше трудна и малко успешна. Човеците, мислещи с дебелото черво (ЧМДЧ), бяха като вирусите - свикваха с обществените антибиотици и променяха генетичния си материал, навличайки благовидни маски върху мутроподобните си лица...     Мазника седеше срещу мен и през тези няколко минути пред мисления ми взор се изтърколиха Годините на Голямото Лапане (ГГЛ).

- Та все пак, Госпожице, нека се върнем към моето предложение...

- Слушам ви... - продължавах да му говоря на вие, като по този начин инстинктивно, може би, се опитвах да изхвърля от миналите си дни онези от тях, през които се бях докосвала по един или друг начин до мазния мошеник и неговото обкръжение.

- Както вече ти споменах, а предполагам, че и самата ти се досещаш, сегашните ми неприятности са далеч по-истински. Става дума за оцеляване...

Аз го гледах, без да мигам.

- Сега не е като по-рано... Останаха ни само Парите. А те не са като Властта. Не се виждат отдалече. А и не бива много-много да се виждат...

Аз продължавах да не мигам.

- Сега всеки може да те ругае, в затвор да се опита да те вкара, във вестник да те наплюе... Вярно че нищо не остава ненаказано, но все пак на човек му става чоглаво, когато тези, дето ръка са му целували до вчера, днес го хулят...

- Какво искате от мен, господине? - не се стърпях.

Той се усмихна с мазната си усмивка, вирна брадичка, присви лоясалите си очички и почти тържествено произнесе.

- Бих искал една голяма част от немалкото ми имущество да премине в твои ръце... - помълча малко, за да види ефекта от думите си и продължи:

- Все едно, че ще бъде твое. Ще го управляваш, ще се ползваш от печалбите...

- Какво значи "все едно, че ще бъде твое"? Всъщност няма да бъде мое, така ли?

- Не бързай, приятелко...

- Каква приятелка съм ти? - срязах го безмилостно.

- Учудваш ме? - вдигна една вежда в искрено удивление. - Дошъл съм да те направя богата, а ти така ме наскърбяваш.

- Карай направо - бушувах, подпалена от изплувалия спомен на гърмежа.

Все пак направи нужната пауза (владееше безупречни хватки, не можех да му го отрека), погледна ме и с равен, запомнящ се глас произнесе:

- По закон всичко ще бъде твое. Аз нямам нищо. В същото време, надявам се, ти не ще забравяш нито за миг, че фабриките, фермите, курортите, с една дума имуществото, за което говорим, си е мое и който забравя за това, вижда взривове, пожари, а при определени условия, може да види тялото си как се разлетява на градивните си частици из околното пространство... - захили се гадно, гласът му клокочеше, като че ли идваше от ада.

Аз не казах нищо. Мълчанието ми беше трескаво, чувствах как набъбва из неизследваните пространства на скритата ми същност, как се превръща то в експлозив, способен да се задейства от неподозиран, безобиден на пръв поглед, детонатор.

Но си дръпнах юздите и затова казах с леден глас:

- Трябва ми едно денонощие. След това ще ти отговоря... - осъзнах, че му проговорих на "ти".

Мисъл, от която изтръпнах, ме проряза. Сближавах се с Мазника. Ставах част от бандата му. Случваше се, без да го искам. Самото общуване с него и подобните му беше прихватливо като зараза.

Той стана от креслото, приближи се до мен и ми подаде ръка.

- Действаме заедно... - в интонацията на гласа му се долавяше въпрос.

- Добре - отговорих машинално и през зъби.

  Взе ръката ми почти насила, стисна я, пусна я изведнъж, но продължаваше да ме гледа немигащо в очите. Погледът му беше станал като свредел, пространството на малката ми работна стая се беше сгъстило, едва се дишаше, тежест ме притискаше и за малко затворих очи, като че ли по този начин можех да избягам.

- И без глупости, нали? - долових отдалечаващия се глас на Мазника.

Повече не го видях. Тантурести мъже с копринени костюми и сплескани уши идваха няколко пъти в дома ми, донесоха всичките документи за собственост, питаха ме дали имам нужда от нещо и си заминаваха. След тях оставаше мазен дъх, примесен с едва доловима миризма на кисело. За Мазника не отронваха нито дума, макар че усещах как им се иска да ми кажат нещо, свързано с него. Но аз никога не отварях дума за него - все едно че не е съществувал. После прочетох във вестниците за зверското му убийство. Разбира се, аз не вярвам в това театро, защото Мазника можеше да е всякакъв, но да се остави така да го застрелят... Това не! Просто театрото беше много добре организирано. Това той умееше... Понякога, рядко, получавах особени вести, донесени от особени хора - информира ме какво имущество още съм придобила, с колко са нараснали капиталите ми и други подобни неинтересни неща. Истината беше, че живеех безгрижно и не се налагаше вече да ходя на работа. Плащах, за да ми пазят мястото.

Странно е, но ми беше жал за това нищо и никакво място. Може би, защото повечето от запознанствата ми - най-важните - са ставали точно в заведението...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.