Една вечер, беше късно, нямаше клиенти, светлините на Града отдавна бяха помръкнали, аз седях зад лъскавия бар-плот и хвърлях по едно око на филма, който вървеше по кабелния видеоканал. Още като влезе, разбрах, че нещо ще се случи. Беше висок, строен мъж с гъвкава котешка походка. Под изисканата му дреха се долавяше топло, мъжествено тяло. Попита за места, поръча си питие, облакъти се на бара и запали цигара. Аз му поднесох чаша сухо мартини с много лед и продължих да си гледам тъпото филмче. Той също попоглеждаше от време на време, но си личеше, че мислите му летят из друго небе. Не го и поглеждах, въпреки че изпитвах желание да го разгледам внимателно. Той също блуждаеше, но усещах, че погледът му минава през мен и точно тогава се фокусира. Бях във форма, хубава и свежа, а това не може да не впечатли един мъж... Минаха няколко минути, той кротко си отпиваше от питието и мълчеше. Аз имитирах съсредоточено гледане на телевизията, което занимание може да довърши интелигентния човек, но Мъжа не се предаваше. Беше невъзмутим, красив и недостъпен като Бог.

След още няколко минути усетих топъл полъх да се носи откъм човека зад бара. Погледнах към него и изумено открих, че около стройната му фигура въздухът трепти, движи се, като че ли мараня се вдига от нажежен асфалт. Посегнах с ръка, без да мисля какво ще стане, и, когато пръстите ми бяха на около половин метър от него, усетих приятна топлина да гали кожата ми. Той се усмихна, естествено и непринудено протегна ръка и пое моята. Цялата се изпълних с топла нега, краката ми омекнаха, аз усещах как се влива топлината в същността ми - тялото ми се стопли, като че ли топла вода ме зяля, но и Душата ми се стопли, отпусна се, затрептя с неочаквани криле, запърха и  ми донесе (за колко време не знаех) чувство отдавна неизпитвано. Очите ни се срещнаха и тогава за пръв път надникнах в тях. Бяха кафяви, с нежни зелени точици и от тях също струеше топлина. Тя се усещаше дори на пипане, облъхваше кожата на лицето ми, действаше ми като милувка. Знаех много добре какво представлявам като жена, няма да се правя на луда, нито на светица и усещах как му действам, как непоказван устрем го влачи към утробата ми, как иска да умре в мен и седефено да ме напълни със скъпоценната хилядолетна течност. Усмихнах му се, мил ми беше, топла нежност ме облада и дори нищо друго да не бях изпитала, това кратко преживяване щеше да остане в сладките страници на паметта ми. Отново посегнах с ръка, опитах на пипане Топлината му, тя се усещаше релефно, обгръщаше го като аура. Спомних си за други производители, за ония творения на срамната природна работа, които неуморно сътворяваха кисела миризма и щедро я употребяваха за замърсяване и насищане на пространството с белезите на собственото си присъствие. Потръпнах от спомена и ми стана още по-хубаво от мисълта, че сега е съвсем друго преживяване - прелестно и трепетно, вълнуващо и красиво, преживяване за нежните фибри на Душата.

- Хубава си... - прошепна Мъжа и допълнителна топла вълна ме облъхна. Залитнах, епилептичен отнес ме прегърна и когато се върнах, успях да промълвя:

- Хубаво е, когато се гледаме...

  Топлият човек се усмихваше, галеше ме с очи, обещаваше ми чудни преживявания, аз се потапях в тях и мечтаех за времето, когато ще станат действителност. Чудно беше, че той разбираше  какво си мисля и ми  отговаряше по същия начин, без думи, а мислите му отекваха направо в сърцето ми.

"Ето, аз те прегръщам, дарявам ти Топлина, тя се влива в теб, става твоя Топлина, но и ти ми даваш скъпоценностите, които никоя друга жена не може да ми даде..."

"Да, аз обичам да давам. Даването ми носи радост... Това е човешко. Може би най-човешкото. И усмивката..."

Помислих си за усмивката и се усмихнах естествено и непринудено. И той се усмихна. Стояхме така един срещу друг, гледахме се и се усмихвахме - беше ни хубаво, очаквахме нещо да се случи, очаквахме някакво неизвестно Бъдеще, което непременно ще е хубаво, вълнуващо, усмихнато, Бъдеще, което чакаме от раждането до смъртта.

Топлината щедро се лееше и усетих как тялото ми плува сред плътността й, как олеква то в прегръдките й, как прониква през нежната ми бяла кожа, как достига до фината материя на нетленната ми Душа. Малко бях озадачена, защото Мъжа не предприемаше нищо. Състоянието продължаваше и най-вероятно това беше нещото, което се случваше. Състоянието. Колко пъти през живота си сме изпадали в различни състояния. И колко пъти сме се заглеждали в тях, мислили сме за тях, опитвали сме да ги анализираме, да ги обясним, а защо не и да ги предотвратим понякога. Сегашното Състояние дойде изневиделица, неочаквано и непредвидено, дойде, за да ме дари с неизказаната наслада на душевната пълнота. То не носеше в себе си закодирани послания, не мислеше за каквото и да е Бъдеще, но все пак пътуваше нанякъде, търсеше продължение на току-що родения живот, къташе кълновете на току-що родени искри, които скоро щяха да угаснат, защото искрите живеят кратко, но все пак искаха да са вечни. Всичките тези мисли ми минаваха през ума за части от секундата, но ми се струваше, че съм ги мислила векове наред...

Филмчето свърши и хубавата водеща от кабелния видеоканал изчурулика с аматьорското си гласче: "Добър вечер, драги зрители! Ще гледате най-интересната програма в региона и околностите му. Не изключвайте телевизорите, моля ви..."

Изключих го, погледнах Мъжа недвусмислено и тогава нова топла вълна ме прегърна, а той се усмихна многозначително. Заключих заведението, той галантно ми отвори вратата на скъпа кола, аз потънах в седалката и потеглихме със свистящи гуми. Пътувахме нетърпеливо и удобно, чакахме мига предопределен от Съдбата, като през цялото време усещах Топлината, която Мъжа произвеждаше. Отоплението беше изключено, навън прехвърчаха снежинки, но в колата цареше топлият уют на предвкусваното бъдеще.  Музиката нежно проскимтяваше с черните синкопи на Чарли Паркър и ми се струваше, че това вече съм го живяла утре.

Все още не беше промълвил дума. Не беше ме попитал за името ми - гледаше небрежно пътя, държеше волана с една ръка, а с другата изтръскваше цигарата си в позлатения пепелник. Отвреме-навреме ме поглеждаше и тогава точно се случваше нещо невъобразимо. Тялото ми се прехвърляше на задната седалка - широка и удобна - Той ме милваше нежно и сладострастно, после му се отдавах с цялата страст, на която съм способна. Стигах до космически оргазми, не се сдържах, правех го от сърце с ясната мисъл, че върша нещо предопределено.

- Къде си? - сепваше ме гласът му.

Стреснато се връщах на предната седалка, до него, той ме поглеждаше отново, досещаше се, може би, какво ми се случва, усмихваше се и вяло дръпваше от ароматната си цигара.

- Там съм, където отиваме...

- И аз...

- Погледни ме пак - молех премаляло.

Той се усмихваше, оставяше колата да върви сама, прегръщаше ме пламенно и ме пренасяше в неземни селения. Между две прегръдки се замислях за този Мъж - какъв е, откъде идва, накъде пътува, как попадна в живота ми - все въпроси, на които нямах отговори. Но новото състояние, в което бях изпаднала така ме беше обсебило, че източваше всичката ми енергия. Нямах сили за нищо друго, освен за всеотдайна, изпепеляваща любов. Тя ме очакваше, представях си я, но неосъзнато исках и да я усетя.

Постепенно светлините на Града останаха в далечината, едра зимна луна се беше залепила върху черното, продупчено от звездите небе, което кимаше в такт с подрусването на колата по пътните неравности. Пътувахме по тесен път сред млада гора, между чиито дървета проблясваха безвременни светулки, а объркани славеи призивно извиваха трели.

Душата ми не се замисляше, летеше тя към ангелски светове, където всичко беше чисто, неземно и приказно. Мъжа продължаваше да се усмихва, колата вървеше сама, привлечена от скрита сила, която не след дълго блесна сред сребърните ели, осветена от многобройните фарове на колата. Огромна бяла къща-палат се извисяваше  в края на пътя, премигна приветствено с матираните стъкла на прозорците си и външната врата безшумно се отвори. Влязохме в просторния двор, където дискретно градинско осветление приглушено лееше жълта благородна светлина върху ниско окосената трева, която приличаше на изкуствена. Пред парадния вход на къщата се появи стройна жена в тъмна дреха, с воал на лицето. Отвори вратата, учтиво стори път на Мъжа, а мен изгледа многозначително и с известна неприязън. Почти изсъска:

- Влезте!

Мъжа се усмихваше и ми се стори, че в усмивката му прочетох: "Не й обръщай внимание... Ще ти стане ясно по-късно..." Понеже съм човек, който е преживял различни изпитания - и сладки, и горчиви - отминах жената, както се минава край интересна мебел. Обзавеждането, осветлението, дори въздухът във вътрешността на къщата бяха особени, необикновени и невиждани. Вървяхме по безшумна настилка, вратите се отваряха сами, той леко докосваше рамото ми и мълчаливо ме направляваше накъде да вървя. Неочаквано, зад поредната стилна врата се озовахме в просторна, ярко осветена зала. В средата й се намираше огромна маса с дървени резбовани крака във форма на лъвски лапи. На масата, която сигурно можеше да побере петдесет души, бяха подредени сребърни прибори за двама. Чиниите бяха от нежен китайски порцелан, а чашите - от скъп кристал със златни орнаменти. Седнахме зад масата на удобни столове, в които човек се чувстваше като в прегръдка. Незнайно откъде се появи елегантен млад мъж и чинно започна да сервира. Никога дотогава не бях виждала такива напитки, ястия, мезета, десерти, плодове. Угощението продължи дълго, ние почти не разговаряхме с думи. Но през цялото време общувахме интересно и аз забелязах колко интелигентен и привлекателен е Мъжа.

"Няколко века съм те очаквал" - разбрах, че ми казва.

"Любовта, която ми предлагаш не е от всекидневните" - хващах се, че му отговарям.

"Ти знаеш, че си хубава... Но аз мога да имам много хубави жени..."

"Знам..."

"Избрах теб, защото Господ те е надарил с необикновени дарове..."

Искаше ми се да попитам какви са, но се въздържах. Исках той сам да ми каже. Интересно ми беше да разбера как ще го направи. Чувала бях най-различни обяснения в любов, изтърпявала бях домогванията на различни мъже, но сега беше друго. През цялата вечер продължаваха да ме облъхват Топлина и Нежност, които в този вид никога не бях получавала.

"Ще имаш неприятности. Жената с воала..." - дочух нереалния му глас.

"Нима има човешко щастие без неприятности..." - усетих, че след тази мисъл Мъжа ме погледна разбиращо.

"Питам се дали знаеш всичко."

"Досещам се, но нима човек може да знае всичко. Не му е дадено да знае всичко..." - опитах се да философствам наум.

"Какво ли ще стане с нас?" - долових неочаквано послание от Мъжа.

И аз си зададох този въпрос, но знаех, че е безсмислено да питам Съдбата. Затова отпих глътка отлежало червено вино и без да оставям чашата се загледах през рубинената му плът. Мъжа ми се любуваше - сигурна бях в това - и ме пиеше мислено с поглед. Топлите вълни отново се усилиха и изчезнаха в мига, когато в дъното на залата забелязах да минава Жената с воала. Тя премина като сянка, но това беше достатъчно, за да лъхне хлад или поне да се наруши гальовния топъл комфорт, който извираше от Мъжа. Може би произвеждаше Антитоплина, може би полъхът от Жената беше продукт на омразата. Може би това беше Злото като неотменна част и спътник на Доброто... Потъвах в догадки и макар че ми беше добре, тези размисли помрачаваха пълнотата, в  която бях изпаднала. Помислих си, че на човека не са му дадени много неща, но да мисли е обречен. Много често трябва да мисли за неприятни неща, много често е принуден да цапа мислите си, чрез неприятни общувания, но той така е създаден от Бога и черната половина на същността му е неговото изпитание. Този ненадейно изскочил извод ме успокои, зарадва ме, аз се усмихнах и Мъжа въздъхна с известно облекчение. Беше Любовник, това ми  беше ясно още от самото начало, но не беше обикновен любовник. Това разбрах едва сега. Бях тръгнала с него, защото ми харесваше, защото ме привличаше и защото зажаднялата ми за любов Душа бе помамена от необикновения дар, който ми пращаше Съдбата. Тя, всемогъщата диригентка на живота ми, беше изпращала страшни изпитания, навирала ме беше в калните обиталища на изродени същества, но сега ме въздигаше сред просторите на светла шир, където всевластен господар беше Хармонията. Още нещо си помислих. Каквото и да ми се случеше отсега нататък, винаги ще помня какво съм преживяла тази вечер. Стана ми весело, литнах неудържимо, готова бях за всякакви подвизи, така както е готов за велики дела приповдигнатият човек, за когото дори гравитацията не е препятствие. Всичко на света ми се виждаше красиво, леснодостижимо и ведро. Нещастията, грозотата и подлостта се бяха изпарили в небитието и моята вяра в смисъла на живота запълни цялата ми същност.

"Къде си?" - върна ме на масата Мъжа.

"На хубаво място..."

"Хубавите места са създадени за хубави хора... Но много често там живеят отпадъци..." - стана тъжен Мъжа.

Не разбирах откъде иде това настроение у него. Усмивката му, жестовете му, погледите му, отправени към мен, объркваха схващанията ми за любовник. А и тази топлина, която излъчваше този човек...

Поднесоха огромна торта, изработена с фантазия, а след като я опитах разбрах, че е и страхотно вкусна. Старо шампанско беше налято в огромни кристални фужери, искреше то с пламъците на годините си и ни приканваше да погълнем топлината му.

В тази невероятна обстановка, когато ми беше хубаво, когато, като че ли човек нямаше какво още да иска, аз усещах без да мога да го изкажа, че моята и неговата същност се стремят към нещо друго. Нещо, което не знаех какво е, нещо, което винаги се появява, когато човек е получил това, към което се е стремял. Забелязах и някакви трепети в Душата си, някакво движение, което не можех да определя накъде се стреми. Дали това не бяха първите трепети на някаква Любов - едно чувство, неизпитвано от години. Спомних си за първата  си любов (колко отдавна беше), спомних си какви цветове бушуваха тогава в сърцето ми, как животът ми се струваше един безкраен празник, как всичко, което ме чакаше, щеше да е красиво, вълнуващо и благородно. Бяха минали едва десетина години, а мислех, че са минали Хилядолетия... Любовта е болест на Душата, оная детска шарка, след която организмът придобива имунитет. Стресна ме тази споходила ме мисъл. Имунитет срещу влюбване? А може би съществуват и други видове имунитети? Срещу Добротата и Състраданието, срещу великодушието и благородството, срещу себеотрицанието и обичта към ближния... И когато човек е придобил всички възможни имунитети, когато се е превърнал в неуязвимото завършено същество, неподвластно и устойчиво на всякакви бури, животът е свършил. Не, помислих си, той е свършил много по-рано, още тогава, когато е започнал да позволява придобиването на имунитети.

"Но - помислих си още - не е ли  най-естественото желание на човека да бъде защитен, неуязвим?"

"Човекът да - чух гласа на Мъжа. - Но не и Душата..."

Това отделяне на Душата от човека в първия миг ме смути, но малко по-късно разбрах, че няма нищо по-нормално от това. Мъжа ми нашепваше:

"Нали знаеш, че жалката биологична обвивка е само временно обиталище на Душата..."

"Зная, мислила съм си много пъти за това..."

"И често Душата попада в неподходящи тела. Такива хора са нещастни. Те едва дочакват да си отидат от земния свят с надежда в следващия живот да ги споходят Хармония и Съответствие..."

Слушах този човек, когото познавах само от няколко часа и усещах как ми става близък, как неусетно му се доверявах, как излъчваната от него Топлина обгръща Душата ми, милва я с топлите длани на неръкотворната си същност.

Защо на мене ми се случи това преживяване? Защо и откъде се взе този Мъж? Случайно ли е? Какво означава появата му? Питах се, без да търся отговорите, бях се отпуснала върху течението на Времето, лениво исках да изпия предоставената ми от Съдбата сладост. Какво ме чакаше след това, не ме интересуваше, не исках да бъда разумното момиче, което мисли за бъдещето, което се съобразява с хиляди неща в името на това измислено бъдеще, което никога не се сбъдва...

Вечерята кротко вървеше към заника си, явно не ни се лудуваше и в един миг Мъжа ме взе на ръце, понесе ме нанякъде, аз вече усещах втвърдените зърна на гърдите си. Озовахме се в някаква уютна спалня, Топлината на Мъжа ни следваше неотклонно, стаята стана друга, а аз полулегнала го гледах и очакващо се усмихвах. С поглед Мъжа ме простреля, дрехите ми изчезнаха и останах гола и съблазнителна.         Мъжественото му топло тяло на любовник се приготвяше. Гледах копнеещо красивия му лъскав фалос, който, сигурен в могъществото си, не бързаше. Погалих го, нежно го опитах на вкус, целувах го всеотдайно, а в това време Мъжа милваше с устни онова съкровено място от тялото ми, от което всичко започваше... Пулсът ми се ускори, бях луда от страст, но Той не бързаше. Бързах аз. Вселенски внедреният порив бушуваше у мен и нетърпеливо искаше да поеме твърдостта на друг космически посланик - фалоса на Мъжа. В женската ми програма навярно беше заложено непреодолимото желание да умре в мен, да излее милиарди неосъществени животи, сред които може би има и гении, както и престъпници, глупаци и биологични недоразумения. Бях се забравила, отворена докрай за Мъжа, обичах го, сигурна бях, и без капка съжаление можех да умра за него. По-късно, след време, мислех дълго за това първо сливане, което в никакъв случай не беше онова биологично правене на любов, в което ми се е случвало да участвам... Вече усещах как Той приближава до утробата ми, как се прицелва, целува преддверието и влиза. Идеше ми да викам, а Той в това време нежно, усмихнато нашепваше в ухото м и:

"Викай! Викай си! Освободи се от всичко... Викай! Само двамата сме. Най-близките хора на света..."

Нямах сили да му отговоря, всичките си сили отдавах на Него, бях попаднала в друг свят, в който (мина ми за миг през ума) не съм била никога. Бях преживяла какво ли не, но това, което сега преживявах, ми се случваше за пръв път. Някаква врата към друг свят се беше отворила (някой я беше отворил!), бях надникнала през нея, светът, който се виждаше, ме беше помамил и аз доверчиво му се бях оставила. Предвкусвах вливането на божественото семе в достойната си утроба, усещах лунното предсказание за заченат живот, подарен ми като че ли от самия Амон Ра. Пред мен, някъде в основата на тази космическа порта, се простираха щастливите селения на Началото. В тези мигове на неземна страст съзнанието ми, независимо от мене, рисуваше Пракартината на Сътворението. Когато Бог е видял, че биологичните двукраки същества вече започват да усещат наченки на Разум, решил да се намеси. Върху туземната биологична подложка Той полека, внимателно започнал да присажда божествените елементи на собствената си същност. Създадените от Него, по негов образ и подобие човеци, Той започнал да снабдява с Душа, с царственото достолепие на жреци и фараони. Помогнал им да построят гробници и храмове, неподвластните на времето пирамиди, загадъчните сфинксове. И заръчал да е жива навеки фалическата сила на фараона в ерекция - носителя на семето и продължител на Божественото Творение...

Лежахме един в друг, чувствах как Топлината на Мъжа тлее, издига се към Небето, свършила своята месианска роля. При обикновено любене в този момент съм изпитвала тъга и може би леко разочарование - когато нещо свършва, човек винаги малко страда. Сега някаква възвиса отнемаше теглото на тялото ми, необясним възторг напълваше гърдите ми отвътре, летях над Първообраза на света и бях сигурна (в момента!), че моето Предопределение е по-различно от предопределението на току-що любена жена...

Мъжа се усмихваше със затворени очи, лежеше по гръб и аз без затруднение и неудобство милвах широките му гърди на мъж с добро телосложение. Бяхме обвити все така в нимб от Топлина и този невиждан свят ме караше да се чувствам защитена от всякакви външни мразове...

"Векове съм те търсил..." - пророни, без да отваря очи.

"Никой не ме е  любил така..." - простодушно си признах, без да ме е грижа какво ще си помисли.

Той само се усмихваше. Подозирах, че му е хубаво и пълно, че ми е благодарен, пренесен в друг свят, където измеренията са в друга, различна координатна система. Такива пътешествия ми се е случвало и друг път да предприемам, но в други пространства - в тях имаше изпитания, мъки, унижения, болка и страх. Страната, в която ме заведе Мъжа, беше нещо невиждано, непостижимо и непонятно за неподозиращия човек. Бях пристигнала на нова планета, от която се откриваше нов  хоризонт, нови далнини мамеха изкушения човек и така, от планета на планета, той можеше да пътешества вечно...

Мъжа беше задрямал, чувствах до себе си лекия му сън, пазех крехкия му живот, но той и насън се усмихваше и по това разбирах, че все още е на същата планета, все още сме заедно, зареяли взор към истински Изгреви, забравили за съществуването на Залези...

Лежахме голи, но Топлината на Мъжа продължаваше да извира, хлуеше тя неуморимо и стопляше премръзналото ми сърце. Когато се събудихме, в стаята незнайно как проникваше дневна светлина. Отнякъде изпълзя количка за сервиране, цялата в хром и блясък, поколеба се за миг, но после безпогрешно се насочи към мен. Не бях гладна, взех чаша сок от касис, а Мъжа до мен - чаша минерална вода. Кафето го пихме по-късно, вече окъпани и облечени, в една по-малка зала за хранене, а сега се любихме отново. Колкото и невероятно да звучи, аз пак се пренесох на оная необикновена планета, на която човек може да изпита неземни усещания, при това със същата сила, както и първия път. Помислих си, че ако така я караме, скоро ще се превърна в половин човек от изтощение и емоционална преумора. Казах го на Мъжа, а той се усмихна разбиращо, прегърна ме с изгарящата си ръка и тръгнахме срещу светлината на деня. Когато минавахме през една от облицованите с мрамор зали, в дъното, край колоните забелязах как преминава една сянка - Жената с воала. Светлината се устреми към нея все едно, че бе всмукана от тъмния силует, Денят помръкна и само благодарение на Топлината, която интензивно струеше от Мъжа, се спасих от ледени тръпки. Погледнах го питащо, той въздъхна, прегърна ме през рамо и излязохме от огромната къща. Слънчевият зимен ден беше мразовит, но ние вървяхме към колата, обгърнати от нашата Топлина, която всъщност беше негова. Колата ни посрещна с музика, пътят ни кимаше с неравностите си, а в съзнанието ми отново нахлуха въпроси.

"Всяка любов иска да е вечна!" - изпревари ме Мъжа.

Отново държеше волана с една ръка, пушеше ароматна цигара с другата, но сега виденията ми бяха различни. На задната седалка чинно, неподвижно, независимо от неравностите на пътя, седеше Жената с воала. Отоплението работеше с пълна сила, топлинният облак на Мъжа ме обгръщаше, но в тила си усещах хлад. Прииска ми се да му се оплача, но той пак ме изпревари:

"Не обръщай внимание! Доброто винаги побеждава. Макар и за кратко. И обикновено в следващия живот..."

Мълчах си, усмихвах се и се радвах на това, което току-що ми се беше случило.

"Човек трябва да е благодарен на това, което има..." - осмелих се да промълвя.

"Това е най-сигурният начин човек да опази себе си и Душата си..."

Мъжа явно ме успокояваше, но не защото ме обичаше, а защото такива бяха нещата от живота, който живеехме сега. Помислих си още нещо. Къде ме караше? Защо не ме покани да живея при него? Каква беше тази Жена с воала? Той притежаваше отговорите. Не ми ги казваше от деликатност навярно. Или защото не биваше още да ми ги казва.

Пътувахме мълчаливо. Преди да влезем в Града, леден дъх ме удари в тила:

"Не бива повече да те виждам в Къщата..."

Рязко се обърнах. На задната седалка нямаше никой, Мъжа се разсмя, но на мене не ми беше до смях. Имах запаси от радост, изсипана ми изневиделица от Съдбата, но чувствах как се топят те, изяждани от ледения полъх на омразата. Опитвах се да добавям радост собствено производство, не успявах много, но не губех надежда.

"Хубавите неща ни предстоят..." - чух неунищожимия оптимизъм на Мъжа.

"Разбира се..." - реших да не го огорчавам.

Пристигнахме пред дома ми. Недоумявах как така знае къде живея, но не попитах. Мъжа ми се усмихна с неотразимата си усмивка, слезе от колата, отвори ми вратата, подаде ми ръка, аз я поех, слязох, той ме целуна и отново усетих връхлетялата ме Топлина. Не беше толкова изгаряща, както през нощта, но все пак Топлината беше жива...

Влязох вкъщи, седнах в средата на скромния си хол и усилено взех да се питам дали това не беше сън, дали всичко това се е случило с мен, дали животът ми се е променил или всичко си е както е било. Въпросите ми нямаха отговор, жилището ми беше студено, хладилникът - празен, стъклата на прозорците се разплакаха, мътни дъждовни вадички се стичаха по немитите им лица. Слънчевият зимен ден ръсеше неочакван студен дъжд, притъмня и малкото скътана топлина от нощното ми преживяване започна да изтлява. Увих се в топло одеяло, сгуших се в креслото, но чувствах как зъзна, чувствах колко недостатъчна е собствената ми топлина след онова щедро топлинно дарение, с което Мъжа ме засипа през последното денонощие. Забранявах си да мисля, че всичко е свършило, естественото ми желание хубавите неща, които ми се случиха, да бъдат вечни, не ме напускаше и аз усещах как цялото ми същество се беше устремило към пресния спомен...

След час-два зъзнене в креслото все пак станах и се запътих за работа. Колежките ми не ме познаха, започнаха да ахкат, да се възторгват, да ме оглеждат от всички страни и да ми завиждат (някои с бяла, други със зле прикрита черна завист) на фигурата, на тоалета, на обувките и прическата ми. Бях изненадана и, когато се погледнах в огледалото, почти не се познах. Кога бях облякла този ослепителен скъп тоалет, кой ми беше направил тази умопомрачителна прическа? Какво въобще се беше случило с мен? В този момент шефа на заведението се появи (това се случваше твърде рядко) и ме повика с широка усмивка на повехналото си от алкохол лице.

- Трябва да поговорим. Заповядай в кабинета ми.

Вървях с чужди крака, чуждо съзнание, чужд външен вид и ми се струваше, че всичко това се случва с друг човек. Прочие, нима преживяванията в невероятната Къща на Мъжа бяха мои преживявания, нима всичко онова, което ми се случи, се е случило с мен? Питах се, питах се, а отговорите не идваха и аз се чувствах все по-объркана. Гласът на Шефа разгони мислите ми:

- Имам специално предложение за теб.

Гледаше ме похотливо, както обикновено, но той гледаше всички момичета по този начин, тъй че не му обръщах внимание. Чаках предложението, но не се вълнувах, беше ми безразлично почти, но и не се питах защо е тази нападнала ме изневиделица апатия.

- Повишавам те. Издигаш се... Ти заслужаваш...

Не му отговорих. Чаках да продължи. Очаквах да ми обясни в какво точно се състои новата ми работа, защо точно на мене се е спрял и най-после защо той, който до вчера непрекъснато ме хокаше и наказваше, днес е толкова любезен, внимателен и щедър с мен. Но той също мълчеше. Посегна, погали коляното ми, аз не помръднах и предполагам, че ако беше погалил облегалката на стола си, щеше да изпита същото усещане.

- Избрана си - промълви все пак. - В такъв период си, че всичко при тебе ще се нарежда от добре по-добре. В такъв период си. Не е задълго, разбира се...

Беше ми все едно. Мислех си за отминалите преживявания с Мъжа, мислех си дали отново ще го видя и какво ще ни се случи. Знаех само, че и тоалетите и новата ми по-добра работа и шикозният ми вид са свързани по някакъв начин с Мъжа. Поне така подозирах и следващите главоломни събития го потвърдиха.

Скоро си тръгнах, а вкъщи ме очакваше суха пустота, която хищно ме прегърна. Събличах се бавно и в момента, в  който свалях скъпите си дрехи откривах, че те се превръщат в книжни, бутафорни одежди, лъскави, евтини и ненужни. Усмихвах се горчиво и, без да искам сравнявах някои части от живота си с това карнавално покритие на все още привлекателното ми тяло. Внезапна тъга ме повали, съсипа ме и неудържимо ридание разкъса цялото ми същество. Плаках дълго и неутешимо, оставях се на това успокояващо, пречистващо ме състояние с някаква непонятна наслада. Изпитвах премала като след оргазъм, някаква уродлива радост ме обземаше, оцветяваше ме отвътре в жълто-алени цветове, които успяваха от време на време да пробият уж неуязвимата ми обвивка, да се втурнат в обкръжаващото ме пространство и по този начин да оцветят образа ми с налудничавите краски на раздвоението. Риданията ми преминаха в неудържим смях, изправила се бях пред огледалото, гледах се невярващо, без да си давам сметка колко време е минало. Бях гола, тялото ми блестеше ослепително, лицето ми се смееше, мокро от сълзите, които проблясваха с всичките цветове на дъгата, разлагайки самотния слънчев лъч, проникнал нелегално през немитото лице на прозоречните стъкла. Малкото останала ми радост от нощта, прекарана с Мъжа, болнаво вехнеше и през гладката си бяла кожа съзирах своята гротескно сгушена Душа как скимти, настъпана от естествения живот на обикновените ми дни. Чувствах остра липса на Топлина, зимното време замени дъжда със сняг, злобен студ скова околното пространство и в него се чувствах като в неотоплена затворническа килия... Шефа ми връчи изискан камшик с гравирана дръжка, с който трябваше да управлявам момичетата, довчерашните ми колежки. Това задължение специално беше записано в длъжностната ми характеристика и, разбира се, целеше да ме довърши окончателно. Шефа се хилеше на празните ми замахвания, клатеше ми заканително пръст и гледаше какво ще стане. А аз зъзнех от липсата на Топлина. Не можех да забравя онова обилие, с което ме дари Мъжа, не можех да забравя всичко, което ми се случи и тайно се надявах, че то ще се повтори.

И един ден Той се появи. Чух в тоя момент празнични камбани, които пееха в ушите ми:

Временните несгоди също са част от хармонията...

Любовта е храна за Душата...

Мислите на звънчетата продължаваха, но Мъжа ме прегърна мълчаливо, взе ме на ръце и ме понесе към колата пред смаяните погледи на момичетата. Стори ми се, че този път всичко беше по-делово, бързо и практично. Когато влязохме в Къщата отново се появи Жената с воала, но ние прекосихме многобройните помещения и се запътихме право към спалнята. Разбира се, пак усещах неизтощимата Топлина, която отново излъчваше Мъжа, но сега, за разлика от първия път, ми се стори, че всичко е някак си претупано, нетърпеливо. Опитвах се да си обясня нещата с това, че се е затъжил за мене, че съм му домиляла, че неудържимо му се иска да ме приласкае, да ме люби, да изпитваме отново онова неземно щастие, което Бог ни дари. Горещо исках да вярвам на тези обяснения, но някаква скептично настроена част от същността ми се противеше и ми нашепваше: Не е само това!

  Лекият смут не беше толкова страшен - повече ме притесни неколкократното влизане на Жената с воала точно в най-сладките мигове на любенето. Сепвах се, разбира се, но Мъжа ми прошепваше.

"Не обръщай внимание!"

  При второто или третото й влизане вече имах чувството, че проверява дали е качествен сексът и как върви въобще този вид дейност, с която се е заел стопанинът на Къщата. При последното любене за това ми идване в Къщата, макар че пак бях обгърната от Топлината на Мъжа, аз участвах почти механично в някакво чукане и си мислех за други неща. Например дали отново ще го видя, питах се дали го познавам и защо точно мене беше избрал за поредното си любовчийско похождение. Но понеже от опит знаех, че надеждата умира последна, все пак се надявах, че нашите взаимоотношения ще продължат, при това ще се движат към ония незабравими преживявания от първото ми гостуване. Но се случи друго. Мъжа даже не ме откара до Града, а натовари с това някакъв непознат човек, който през целия път мълча, не ме погледна и се държеше така, като че ли изпълняваше някакво неприятно задължение.

  Вкъщи ме чакаше баща ми. Седеше умислен и гледаше в пода. Когато влязох, ме погледна бегло и отново заби поглед надолу. Проговори, без да вдигне глава:

- Дядо ти, лека му пръст, излъчваше такава Топлина.

Смути ме това начало на разговора.

- Откога си тук? Как влезе? Добър ден да бяхме си казали - опитвах се да завърна думите му.

- Той нищо не създаде. Хора като него правят само сладък живот. За себе си. И децата им са такива като мен...

Разбрах накъде бие, жал ми беше за несретния човечец, но нищо не можех да направя за него. Душата ми потръпваше, движенията й ясно ми казваха, че ме осъжда, но аз бях такава каквато съм - мислех преди всичко за себе си.

- Изпъдиха ме от работа... - с още по-тих глас добави баща ми.

После стана, без да ме погледне и излезе от дома ми. Аз не го спрях, не му казах нито дума. Проветрих стаята, изкъпах се, облякох се предизвикателно и отидох на работа. Не върших нищо. Трескаво мислих как да постъпя - трябваше все пак да съм наясно какво да правя със себе си и с Мъжа...

На другия ден наех такси, което да ме откара в Къщата. Макар че уж помнех пътя, се оказа, че е много трудно човек да достигне до това място. Пътят непрекъснато се раздвояваше, криеше посоките, мамеше ни, а гората растеше неочаквано ту тук, ту там. Шофьорът на таксито псуваше, гледаше ме недоволно и когато почти беше готов да се връща обратно в Града, в дъното на здрачаващото се надвечерно пространство се показа Къщата. Аз припряно платих и лекомислено отпратих таксито, без да подозирам какво ме очаква.

Звъних продължително, преди външната врата да се отвори. Влязох и докато прекосявах двора Къщата пресвятка с прозорците си. Точно когато стъпих на второто стъпало, парадната врата се отвори и на площадката пред нея застана Жената с воала. Не я очаквах, смутих се за миг, но продължих и когато се изправих срещу нея попитах:

- Тук ли е?

Тя не ми отговори, запомних само отровнозелените й очи как изригнаха, някаква болна сила ме зашлеви, а в съзнанието ми гръмна:

"Повече никога не идвай тук! Иначе си мъртва!"

Потъвах нанякъде, но преди да напусна света, някой ми пошепна:

"Кротките ще наследят земята".

После всичко изчезна и след няколко часа, може би, дойдох на себе си, зъзнеща в гората. Изправих се трудно, сдрачаваше се, тръгнах мъчно, вървях нанякъде, Къщата не се виждаше, а пътищата водеха заникъде. Вървях машинално, хлипах, усещах солените вадички по лицето си, не ми олекваше, но вървях...

След столетия зърнах една луна, а под нея - светлините на Града.

Боледувах повече от месец, Мъжа не видях никога повече. И такава Топлина не срещнах никога повече. Но не се гневях, защото, може би, от време на време някой ми нашепваше:

"Кротките ще наследят земята."

Това ме спаси и превърна особеното ми преживяване в спомен, който не искам да изтрия...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.