След скъпоструващия стремеж към Замъков Начин на Живот (ЗНЖ), след преживяния живот в Замъка, ми се струваше, че бях постигнала всичко. Дори мисля, че бях щастлива. Колкото и да е странно усещах даже, че започвам да се влюбвам. Да, да, в Маркиза. Но за жалост това мое състояние прецъфтя. Много пъти бях гледала накипрените пролетни овошки, взирах се любопитно в извадените на показ предизвикателно разпукнати цветове, които с ароматни гласове настойчиво предлагаха венчелистчетата и тичинките си, но никога не бях предполагала, че постъпвайки по същия начин ще изпитвам терзания, угризения, вътрешен смут и безпокойство. Тези мои състояния започнаха да се появяват неусетно, по време на наблюденията ми от Скалата. Особено започна да се ускорява този болестен процес, когато преживях първия Сутрешен Залез. Разбрах тогава, че несъответствието, до което се докоснах, не е случайна грешка на Мирозданието. Носеше в себе си това явление своята дълбока предопределеност и предупреждение. И сега, след хилядолетия Замъков Начин на Живот аз изпитвах остра нужда от Допир до Обикновени Хора. И точно поради това си спомних едно избледняло събитие от моята младост.

Града, възхваляван, измиван всяка сутрин, превъзнасян и руган прибираше в каменните си пазви предимно обикновени хора и аз бях една от тях. Всяка сутрин, като отивах към Заведението, сред огромните човешки мравуняци бях и аз. Докосвахме се неминуемо, понякога лекичко, едва-едва, понякога плътно прилепени един до друг, дишайки си в лицата, поглъщайки различните миризми на различните тела. Та в такава една сутрин огромният автобус спря по средата на пътя си и Всичките Обикновени Хора, които пътуваха в него, мълчаливо, един по един минаха край мен и всеки ме докосна. Бях изумена, но не знаех дали това е някакъв добър знак или някакво проклятие. В първия момент нищо особено не се случи - хората минаваха, докосваха ме внимателно, слизаха от автобуса и продължаваха пътя си пеша. Дори не се обръщаха да ме погледнат, беше някакъв смахнат ритуал, чийто смисъл не успях да разбера. Единственото, което ясно забелязах, беше различната миризма на всеки един. Съзирах аз чрез изострения си обонятелен поглед обикновена битова миризма, евтини парфюми, дезодоранти, тук-там откривах по-изискани благовония, но те бяха рядкост, както и истинската красота. Природата я създаваше в единични екземпляри, а върху всички останали, най-вероятно, се учеше, правеше опити. Сигурно и с миризмите беше така, но не се замислях върху този всеизвестен факт - мислите ми хаотично, подплашено и неинтелигентно топуркаха с боси нозе по вътрешните стени на нещастната ми глава, от което ясно усещах желанието й да се пръсне.

Тези многобройни докосвания, това особено общуване  ме стимулираше, събуждаше сетивата ми, повишаваше биологичната ми активност, в резултат на което усетът ми към същността на различните видове тела се изостряше... Спомням си, вратите на автобуса се затвориха, стоях изправена между седалките и гледах как бавно се променя околната картина след внимателното потегляне на просторното превозно средство. Взехме да задминаваме някои от докосналите ме вече, които не поглеждаха към мен, а вървяха съсредоточено и гледаха право пред себе си. Тогава, права сред седалките, си помислих:

Трябваше да бъда една от тях;
Трябваше да дишам същия въздух;
Всяко отделяне, всяко разграничаване, те прави друг...

Дръпнах внезапната спирачка, натиснах бутона за аварийно отваряне на вратите и слязох. Града като че ли ми се усмихна и аз закрачих заедно с последните от хората, които ме бяха докосвали. Не ме поглеждаха, с нищо не показваха, че ме забелязват. Не можех да разбера дали бяха недоволни, защото някой ги беше накарал да участват в Докосването или просто бяха погълнати от грижите и вълненията на собствения си ден.

Когато се изравних с някакво момче в протрити дънки и вехто яке направо го попитах:

- Ти защо участва в Докосването?

Не ме погледна, гледаше право пред себе си, но явно чу въпроса ми, защото отговори, макар и колебливо:

- Мисля, че някой го организира... Не знам... Всички докосваха и аз...

- А изпита ли нещо, защо го направи все пак? - не мирясвах.

На Момчето - един обикновен млад човек, без мечти и пориви, с нормална миризма и тяло - му беше трудно да ми отговори. Разбирах, че го мъча, но аз трябваше да узная кой, защо и как беше сътворил идеята за Докосването, кой беше организирал изпълнението й? Дали защото помнеха още лицето ми от огромните кресливи плакати от Мазниково време или случайно бях избрана за някакъв всеобщ експеримент ?

Всъщност като живеех Оня Свой Живот в Града аз непрекъснато и постоянно се опитвах да променя Същия Този Живот. При това без много-много да се замислям за цената, за последствията, за здравето и състоянието на Душата си...

- Не бих могъл да обясня с една дума... Но не беше неприятно - закъсняло ми отговори Обикновеното Момче. - Аз го направих, защото всички така правеха...

- Не ме ли позна? - продължавах да упорствам. - А ако бях заразена, радиоактивна или взривоопасна? - отново го провокирах.

Без да ме погледне, все така с лице, обърнато право по посоката на своето движение, Момчето отрони с колеблив глас:

- Кой ти мисли за тия работи... Пък и нали всички го правеха...

Ускорих крачка по тесния тротоар, задминах го и полека настигнах млад, особен мъж с дълга дреха, по която забелязах стружки талаш и следи от дървени стърготини. "Дърводелец, помислих си, или Син на дърводелец"... Когато се изравних с него, погледнах в очите му. Какво особено, какво светло излъчване ме лъхна от благородното му изпито лице, от меките му сини очи, от златистата му чиста брада. Дълги коси се спускаха до раменете му и утринните слънчеви лъчи се множаха при допира си с тях. Той извърна глава към мен и се усмихна. Беше единственият, от всички вървящи, който ме погледна. Забелязах следи по ръцете му - засъхнала кръв и дупки върху дланите му. Погледнах нозете му - ходеше бос и върху горната част на стъпалата му се виждаха същите белези покрити със засъхнала кръв. Светкавица ме проряза, дъхът ми спря, гледах го смаяна, очарована, смутена... Той не бързаше, вървеше мъдро устремен, малко тъжен като човек, на когото предварително му е ясно какво ще се случи, примирил се с Ориста си.

Защо си помислих за Мислителя, защо чух Думите му:

Никой не може да изкуши онзи, в чиято Душа е любовта;
Който  има Божествената Любов, е абсолютно неуязвим...

Почувствах Го до себе си, вървях заедно с него и бях благодарна, бях, сигурно не за дълго, изпълнена с Любов и точно това ново състояние пронизваше Душата ми в нейните най-болезнени места - каверните, издълбани от безлюбие и преследване на Цели...

Цялото множество продължаваше вървежа си, аз вече бях загубила посоката към Заведението, но и не мислех за него. Наближавахме Площада. Града на това място беше разгърдил каменната си плът, просторен въздух беше нахлул между сградите и предоставяше кислорода си на прииждащите човешки маси. Когато Площада се запълни, изведнаж, като че ли някой изсмука въздуха, настана оглушителна тишина. Хората мълчаливо започнаха да се кръстят, да нашепват молитви, някои от тях постилаха килимчета, коленичили допираха чела о каменната земя на Площада и също мълвяха молитви към своя Бог. Всички се прегръщаха, молитвите им преминаха в песни, въздухът се върна, всеобща Радост нахлу сред множеството, непозната ми досега Любов ни обсеби - видях и усетих как Човечеството се заобича...

Забелязах Го, изправен, слънчев, с благородно светещ нимб над високото му чисто чело, съсредоточен, замислен, озарен от вътрешна светлина, която меко се излъчваше от синевата на очите му. В близост до мен  бушуваха разнообразните миризми, излъчвани от различните тела на обикновените хора, но разтворени във Всеобщата Любов те губеха своята острота, не пораждаха кашлици и ненавременно кихане, не пронизваха обонятелните рецептори с отровните игли на биологичните зловония.

Сега, по време на Всеобщатата Любов, която настъпваше на Площада, започвах да разбирам смисъла на истинското Докосване. Онова общуване, което носеше в себе си причастността към една общност, към съмишлениците, към Братята и Сестрите.

Онова автобусно докосване беше формално изиграване,  без Душа, на посредствено представление.     Виждала бях такива и преди - отчитаха се просто като изпълнена нечия инициатива...

По време на Всеобщите Молитви забелязах, че по границите на Площада започват да никнат особени стени. Бавно и почти незабележимо пъплеха те нагоре, устремили вис към Небесата. Внимателно и деликатно ограждаха те Множеството и полека превръщаха Площада в Нещо Друго. Това мое откритие ме разсейваше, не успявах да се съсредоточа, което навярно ми помогна да чуя нещо изумително. Хората от Множеството  разговаряха на най-различни езици, като че ли не бяха всички до един жители на Града, а бяха пристигнали чуждестранни туристи от всички краища на света. Но независимо от това странно явление забелязах, че всички се разбират отлично помежду си.

  Стените никнеха и постепенно оформяха нещо като храм. Върху новопоявилите се стенни образувания се покачиха плахи куполи, които като че ли се опитваха да отделят Хората от Небето. Това явление смути различните тела на Обикновените Хора и миризмите, които излъчваха, станаха по-интензивни и разнообразни. Помня, че Той вдигна ръце нагоре. Множеството се умълча и само вътрешният ми слух ясно долавяше хилядните молитви произнасяни на всеобщ език, единен и монолитен като в зората на Човечеството.

  Тук се сепнах, смутих се и изтръпнах, защото знаех състоянието на излинялата си Душа, знаех за многобройните й каверни, пробойни и белези. Каква молитва би могла да сътвори такава Душа? Ще съумея ли, не съм ли я умъртвила вече? Не съм ли я разменила на малки порции срещу стремление към постигане на Цели? Съмненията ме косяха, обезкуражаваха ме и се страхувах, че моето тяло на обикновен човек издава естествената миризма на пот.

Стените, ограждащи Площада, вече бяха пораснали, устоите им укрепваха и върху тях все по-уверено се покачваха Куполите, които придаваха завършен вид на Храма. В това новообразувано пространство различните тела на Обикновените Хора се скупчваха загледани в мечтата си за Всеобщ Добър Живот (ВДЖ)), забравили за всекидневните си грижи, запътени към Светлина и Хармония, към Вяра и Любов. Естествените миризми, отделяни по време на Обикновения Живот полека се видоизменяха, заприличваха на благовония и се складираха в почти затвореното пространство на новообразувания Храм. Въпреки своята недовършеност, липса на стенописи, икони и подходяща утвар площадното пространство все по-ясно се превръщаше в Особено Място, в Градската част, където Хората се обичат...

Започвах да забравям за Докосването, загледана в Него, обладана от мисъл за Него, очарована от неочаквано настъпилата Всеобща Любов. Слагах някъде назад мисълта за собствената си значимост, за преживяванията си, за поривите и стремленията си. Това мое вътрешно успокоение намали болките, които пронизваха проядените части от Душата ми, но тяхното утихване не намали общото Безпокойство, което ме изпълваше и което аз долавях с неизвестни ми до тоя момент рецептори...

Забелязах как Куполите се намръщиха, как облаци ги полазиха и точно в този момент разбрах защо ме споходи безпокойство.

Хората от площадното пространство се заоглеждаха, незабележимо снишиха глави и зашепнаха помежду си на неразбираеми езици. Забелязах и нещо друго - тези, които се кръстеха, се скупчиха в единия край на Площада, някои, които се молеха върху килимчета, отидоха в друг край, а трети въобще напуснаха Градското място, където всички взаимно се обичаха. Лично мен, като една от Множеството, тези забелязани факти ме смутиха, нещо повече, очаквах неприятни последици, които навярно щяха да изтрият естествените усмивки от лицата на Хората от Площада.

Мимолетното съгласие, мечтаният от хилядолетия Всеобщ Начин на Живот се зароди и просъществува на Площада в продължение на няколко мигвания време и отново се строполи, повлечен към тъмни недра, към мрак и безлюбие, към човешки егоизъм, завист и алчност. Всичко това се случваше пред очите ми - не можех да не страдам. Нося вече хилядолетия в сърцето си Образа Му, не забравям погледа Му, кътам между пробойните на Душата си светлината Му и продължавам да се надявам...

На другия ден, на път за Заведението, минах пеша по същия път. Прекосих, разбира се, и вчерашния Площад. Въпреки всекидневното сутрешно почистване, въпреки миенето с маркучи и със специални миячни машини, забелязах там, по древната му каменна настилка следи от присъствието на Множество Хора. Съзрях там не само обикновените отпадъци, които се появяват в такива случаи, - хартийки, люспи от семки, празни опаковки от пуканки, фъстъци и царевични пръчици, както и други, неопределими на пръв поглед боклуци - но и следи, които ме озадачиха. Открих аз, макар че не бях си поставила за цел, онези белези, по които можеше да се съди какво се е случило. Не ще описвам подробностите, само ще кажа, че съвсем сигурно на този Площад беше се извършило грандиозно любене. Още живо човешко семе се стичаше заблудено, ненасочено, залутано към своето умиране, пропиляно, безпосочно произведено, хвърлено на вятъра. Навярно Той гледаше този тъжен Площад, това новородено мъртвило и плачеше заради тъжната орис на човеците. Навярно сме Го разочаровали, огорчили сме Го с нашето лекомислие, с нашата вятърничавост и недалновидност. А беше дошъл, за да ни помогне.

Стоях, зашеметена и уморена от гледката, вече се канех да продължа към Заведението, когато съзрях в дъното на Площада, плахо въздигнал се Параклис. Малък, скромен, свит, почти незабележим, живееше той ненатрапчивия си живот, останал навярно от еуфоричния вчерашен Ден, като особен белег от друго вещество, без да има нищо общо със зараждащия си гигантски вчерашен храм.

Белите чисти кораби кротко носеха спретнат купол върху металния покрив, на който проблясваше Кръст. На напречника му беше кацнал малък сребърен Полумесец. Наклонил беше той своя рог към върха на Кръста и като ги гледаше човек отдалече, му се струваше, че си приказват за нещо важно и интересно.     Чух тиха, кротка музика, сътворена от гайда, зурна и кавал огледах се, но не разбрах откъде идва. Тръгнах към Заведението, на излизане от Площада спрях, обърнах се още веднаж към Параклиса, настойчиво се взрях в изяществото и красотата му, като че ли исках да го запомня.

На другия ден, на път към Заведението, навярно, пак щях да мина оттук, но съвсем не бях сигурна дали ще видя отново странната Църквица, която неизвестно защо ме радваше с появата си...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.