Денят беше далечен, дори не помня номера му, но знам че не беше обикновен. Най-вероятно Бог ми го беше изпратил, за да ме провери. Много и различни проверки съм имала преди това, но тази не приличаше на нито една от предишните. След този Ден можех да стана друг човек, можех да престана дори да съществувам на този свят или пък можех поне да започна нов живот. Но нищо подобно не се случи. Всичко продължи както преди, животът ми остана същия, само че още по-тежък и много по-неприятен. Открих в себе си неподозирани черти, таени векове и пренасяни от различните тела, в които съм живяла. Ако преди този ден все пак си бях мислила понякога и добри неща за себе си, то от него нататък малкото уважение, което изпитвах към скромната си особа, окончателно изчезна. Сега, след толкова отминало Време, гледам на събитията от онзи ден като на мъчителни знаци, от които без много усилия човек може да изстиска кръв, годна и до днес.

Самият Ден започна без утро, втурна се в мен без предупреждение, брутално ме изхвърли от  леглото, а аз стъписана и стресната, полугола и топла от съня не можех да разбера какво става, какво ме е сполетяло и с мене ли се случва това... Мъж в тъмен копринен костюм-униформа отметна леката ми завивка и с глас, който повече приличаше на буботене, изръмжа:

- Ставай, курво! Работа ни чака...

Продължавах да не разбирам нищо, защото в подобни ситуации, в каквито, не крия, съм изпадала и друг път, не се налагаше да ставам - работата я вършехме, както си бяхме легнали. Сега обаче, както се убедих съвсем скоро, ставаше дума за нещо съвсем различно, нещо безкрайно по-ужасно и непоносимо.

Когато мъжът се приближи до мен, усетих лека миризма на кисело. Стана ми неприятно, но все още не разбирах истинската същност на тази миризма. Все още не успявах да се уплаша, както трябва, защото не знаех кой точно стои пред мен... Мъжът ме хвана за косите, вдигна ме, аз не се дърпах защото ужасно болеше, а и бях готова на всичко само и само този кошмар да свърши по-бързо и ако може по-безболезнено. За миг дори си помислих дали да не го съблазня, но в същия миг си спомних, че мъжете след чукане стават още по-безчувствени и брутални. Примирих се и  се подготвих за ужасни преживявания, които наистина не закъсняха. Мъжът продължи да ме влачи за косите и аз, както си бях полугола, се оказах на улицата, която в този ранен час гъмжеше от хора, все едно че е обед. Нямах никакво време да търся обяснение на тази аномалия, затова само я отбелязах с края на съзнанието си. Мъжът ме влачеше към някаква огромна кола с тъмни огледални стъкла и лъскави хромирани брони. Вътре освен шофьора седяха още двама души досущ като моя човек, който продължаваше да ме държи за косите, макар че нямаше къде да отида след като щракна автоматичното централно заключване на вратите. Никой нищо не продумваше, пушеха дебели вонящи пури, но сред миризмата им се прокрадваше една друга позната ми вече миризма на кисело. Сред кожената  тапицерия и многобройните разноцветни прибори по таблото на скъпата кола тази миризма стоеше малко нелепо и не на място, но тя си съществуваше и аз бях сигурна, че я излъчват тези мъже със здрави мускулести тела. Много по-късно свързах това свое откритие със същността на тези еднакво облечени привидно спокойни същества.

Колата потегли, пътувахме дълго, но Денят си стоеше все на същото място, като че ли времето беше спряло, за да позволи на мъките ми да продължават безкрайно. Защото аз не пътувах в колата, както се пътува в удобна кола. Аз бях непрекъснато измъчвана - целенасочено, елегантно, перфектно, с демонични усмивки и делови забележки на най-неподходящи места. Бяха ме завързали със стегнати колани върху специално оборудвана седалка, от чиято тапицерия се подаваха платинени остриета. При всяка неравност по пътя те се забиваха в плъттта ми, аз стисках зъби, но ми се искаше да вия от болка, а киселите мъже с изключение на шофьора, внимателно гледаха лицето ми, за да разберат как преживявам, а може би и за да се насладят на страданията ми. Беше безсмислено да предприемам каквото и да било - просто трябваше или да изтрая или да загубя съзнание, което всъщност от сърце желаех. Но явно оборудването на автомобила беше толкова съвършено, че болката, причинявана от остриетата можеше да се регулира. Дозираха я така, че да не припадна, да бъда в съзнание, та по този начин болка да изпълва съществото ми през цялото време. Забелязвах и нещо друго, въпреки че всичките ми рецептори бяха смазани от непоносимата болка: след някои от по-дълбоките забивания на остриетата, седалката се навлажняваше от някаква непоносимо вонлива течност, която се смесваше с кръвта ми и от която раните ми започваха да пламтят с такава сила, че ми се искаше да умра. Но тези ненормални същества бяха решили друго. Те си вършеха съвестно работата, и в един момент открих, че тя им доставя и удоволствие. По едно време се съблякоха почти до голо и аз, която не бих могла да кажа, че нямам опит с мъжете, забелязах как се възбуждат точно в миговете на моето най-зловещо страдание. Тези примитивни създания навярно бяха продукт на срамната работа на Природата, защото не исках да допусна, че Създателя може да позволи съществуването на такова биологично недоразумение. Много по-късно разбрах, че това са мутирали представители на човешкия род, които се появяват само при определени условия.

Пътувахме безкрайно, за мен Време нямаше и точно в една част от безвремието онзи гаден Киселак, който ме измъкна от постелята, напъха члена си в устата ми. Видя ми се огромен, вонящ и брутален, но не смеех да мръдна. Лошото беше, че от друсането на колата имаше опасност да тракна със зъби, а това щеше да доведе до много сериозни последици. И понеже не предприемах нищо, чудовището ме сръга в ребрата:

- Смучи де, кво чакаш...

Опитах се криво-ляво да имитирам страст, но при едно от поредните забивания на платинените отстриета не издържах и задавено извиках. В този момент изродът започна да се празни и заедно с вика от устата ми избликна сперма, която странно защо също имаше кисел дъх. Щях да повърна, едва се сдържах и отново неудържимо ми се прииска да загубя съзнание.

Гаднярът омекна, долно се закикоти, изстъпани се под носа ми и избоботи:

- Почисти го!

Понечих да посегна с ръце, но понеже бях вързана с коланите Киселакът се захили:

- Неее, неее, с език, с език, оближи го, оближи го, курво долна...

Беше ужасно, беше унизително и мерзко. Дойде миг, когато не издържах, завъртях глава наляво-надясно, стиснах устни и си казах наум: Край, стига толкова! В същия миг тежък удар прогони скверната действителност, лицето ми изтръпна и преди да потъна в мрак, усетих нещо топло и лепкаво да се стича от носа ми... Сигурно е минало много време, но когато дойдох на себе си, пак бях в колата и пак пътувахме, а пред лицето ми се блещеше нахално едър надървен фалос. Затворих бързо очи, но той брутално се опитваше да проникне в устата ми и когато отворих очи видях, че това е друг от тримата Киселаци.

- Нали не искаш още един в мутрата? - мазно негодуваше гадното копеле.

Вяло го налапах и неочаквано дори за самата мене го стиснах със зъби почти до кръв. О, какво последва не ми се иска да си спомням. Изтезанията бяха бавни, методични, спокойни и, струва ми се, дори извършвани с отегчение. Пак съм загубила съзнание, а когато дойдох на себе си, вече бях напълно уверена, че това Пътуване никога няма да свърши.

Третият Киселак се доближи, свали вонливите си гащи, хвана ме за косите и с дългото тънко дуло на револвера си разтвори устата ми. Дори и да исках да му го отхапя не можех - безсилно хапех стоманата на дулото. Опитвах се да не полудея, през Съзнанието ми изтичаха разноцветни парчета Време, мъчех се да се заловя за някое от тях, да го използвам за убежище, но то безмилостно отминаваше и ме оставяше самотна и нещастна като на глуха гара, вперила взор в изпуснат влак.

Все пак несъзнателно и уморено се надявах все някога този кошмар да свърши. Но и през ум не ми минаваше, че неговият край ще бъде начало на нещо още по-ужасно и скверно... Когато отново се свестих, колата беше спряла, а мъчителите ми поливаха изтерзаното ми тяло с някаква ледена течност, от допира до която кожата ми запламтяваше. Не отварях още очи, затова чух дрезгавите им пиянски гласове:

"Да я чукаме ли?"

"Ами, виж я каква е скапана..."

"Хубаво парче беше, ама ми се отщя."

"Да я пуснем на смъртниците..."

"Хубава идея!"

Не успявах да разпозная кой глас на кого е, пък и това нямаше голямо значение, защото и четиримата (и шофьорът се беше включил в разговора) си приличаха, като че ли бяха братя-близнаци. Еднакви тъмни копринени костюми, еднакво високо подстригване, малки добре подрязани черни мустаци, набити фигури, от които струеше миризма на скъпи парфюми, смесена с дъх на кисело. Най-вероятно те непрекъснато я произвеждаха, защото нито непрекъснатото къпане, нито използването на специални дезодоранти и парфюми можеха да я заглушат - тя беше неунищожима като породата им. Яките им вратове почервеняваха от усилието да творят страдание, а набитите им фигури на някогашни спортисти се наливаха със страст и жажда за убиване... Развързаха ме, кръвта ми и ледената пареща течност се бяха смесили, бях подгизнала и лепкава, едва се понасях, трудно стоях на крака. С един ритник ме изхвърлиха от колата, паднах по очи върху прясно окосена трева и не ми се ставаше. Тя ухаеше, аз я вдъхвах жадно и някаква плаха надежда, че има и истински свят полазваше същността ми, галеше изтерзаната ми Душа, която потръпваше от неверие, нашарена от белезите на незаздравели рани. Изправиха ме на крака и тогава видях, че сме в края на поляна, а отсреща стояха полуразкрачени поне десетина  мъже и жени, голи, грозни, мръсни, със следи от засъхнала кръв по насинената им кожа. Държаха ръцете си скръстени пред своите проклети чатали, по-скоро по навик от предишния живот, отколкото защото се срамуваха. Гледах и трескаво мислех какви са тия бивши хора, защо ме водят тук и какво още щеше да ми се случи. Режещ звук на разцепен плат проби слуха ми. В същия миг усетих как се свлича  разкъсаната ми нощница, но въобще и не понечих да прикривам голотата си. Вече бях готова на всичко, вече не бях същата, не усещах тялото си, но една плаха Мисъл се опитваше все пак да се занимава с Душата ми, да се грижи за оцеляването й, защото тялото вече отдавна го бях отписала.

- Тръгвай! - чух дрезгавия глас на един от Киселаците.

Тръгнах, без да знам къде отивам и, когато бях почти в средата на поляната, мъжете от голата група закрачиха към мен. Видях как на някои от тях членовете им се надигнаха, други висяха мърляво, но лицата на всички засияха с демонска светлина, те обраснаха с козина, човешкото изражение изчезна някъде, лиги потекоха от устата им, които се бяха превърнали в муцуни. Бяха съвсем близо до мен, когато едър недодялан дангалак се хвърли върху ми, аз паднах, той разтвори краката ми и брутално влезе. Не се съпротивлявах, знаех че е безсмислено и само оная мъждукаща Мисъл за опазване на Душата тлееше някъде из дебрите на същността ми. Налагах си да мисля, че всичката тая гадост се случва на друга жена, а аз съм един страничен наблюдател, но като че ли много не успявах. Остра болка от разкъсана плът ми напомни, че това тяло за жалост е мое - твърд противен фалос ме изтезаваше анално, а устата ми, за кой ли път, старателно бе напълнена със сперма, която ме давеше, а аз повръщах противно. Чувах някъде от отвъдното как Киселаците се хилят, а Небе и Земя се бяха слели в някакво изкривено Пространство останало без Време.

Над поляната притъмня. Гледах небето, когато можех, правеха с тялото ми невероятни ужасии, в които се включиха и жените от групата. Тия голи кучки бяха освирепели, решили съвсем да ме довършат, насъскани навярно от животните с тъмните копринени костюми. Отвреме-навреме си позволявах да помисля, че с настъпването на нощта мъките ми ще попритихнат, но забелязах с ужас, че част от групата, тази част, която беше минала през омаломощеното ми тяло, трупаше някакви клони наоколо. Оформи се нещо като клада, която скоро лумна и осветлението на поляната стана призрачно и зловещо. Двама Киселаци изведнъж се втурнаха, хванаха една от голите отрепки и го хвърлиха в лакомия огън. Миг след това се извисиха зелено-жълти нишадърени пламъци, а поляната завоня на изгорена човешка плът. Скотски крясъци цепеха изкривеното пространство над поляната, но не ми пречеха да се унасям от време на време, защото подло изтощение беше завладяло жалкото ми тяло. По-късно бях благодарна на тази биологична защитна реакция - тя ме спаси... Когато отново криво-ляво дойдох на себе си, нощта преваляше. Киселаците спяха в колата потънали в алкохол, а голата тълпа се грееше около неугасващия огън. Роса беше овлажнила парцалите, които бяха останали от нощницата ми. Зъзнех и това ме стягаше. Непрекъснато ми се плачеше, но се получаваха някакви спазми и хлипове, от които не ми олекваше. Не знаех как ще живея и дали ще живея въобще, не знаех какво ще донесе утрото, но знаех със сигурност, че не мога да понеса дори една гадост повече. Каква заблуда! Чакаха ме още толкова изпитания...

На разсъмване се опитах да стана, всичко ме болеше, но чувах, че някъде наблизо в гората бълбука вода. Тя ме привличаше неудържимо, вкусът в устата ми беше все едно, че съм близала пиринчена дръжка на врата, засъхнала кръв по тялото ми опъваше нещастната ми кожа. Насочих се към бълбукащия звук, потънах в храстите и точно когато зърнах бистър поток на крачка разстояние, жилава пръчка ме шибна през лицето. Появиха се още няколко, движеха се те нагоре-надолу и прозрачно и непреодолимо ми преграждаха пътя към живителната вода. Легнах по корем и се опитах да се провра под жилавата шибаща стена, но тя се спусна по-ниско и няколко режещи удара нашариха гърба ми. Боже, защо всичко беше толкова трудно и непреодолимо, защо ми пращаш толкова изпитания, питах се наум и хлиповете ми се смесваха с бълбукането на потока. Този кристален Божи дар ми беше забранен от някого...

Дали през миналите си животи съм натрупала много грехове и затова днес ги изкупвах, дали беше случайно стечение на нелепи обстоятелства или пък трябваше да се подготвям за друг вид живот, аз не знаех и тази неизвестност ме караше да се чувствам жалка и безпомощна, захвърлена сред ледените селения на различните видове човешка мерзост...

Пълзейки назад, се измъкнах от храстите, излязох на поляната и мигом към полуголото ми, изтерзано тяло се насочиха безумните погледи на сбирщината, която се грееше край огъня. Нямах понятие какво още можеше да ми се случи, така че не ми пукаше от нищо. Станах, изпъчих се, протегнах се въпреки болките по цялото ми тяло и тръгнах към колата. Яко хъркане се носеше от вътрешността й, през полусмъкнатите стъкла на вълни хлуеше кисела миризма и обгазяваше поляната и околностите й. Не знаех какво ще искам от Киселаците, не съзнавах добре и какво би последвало от моето неочаквано и може би ненавременно появяване, но вървях по навик, внедрен у човека от хилядолетия... Стигнах до колата, натиснах дръжката на вратата и се опитах да я отворя. Не беше заключена, но хъркащите типове бяха прегърнали по един къс удобен автомат и в момента, в който усетиха, че вратата се отваря четири зловещи дула се насочиха към изтерзаната ми плът. Застанах неподвижно, мълчах и гледах безразлично.

-Ти ли си била, кучко долна... - успокоено и лениво полегна отново на седалката най-близо излегналият се Киселак - Изкара ни акъла...

- То поне да имате... - кой знае как се отрони от устните ми.

В този миг и четиримата скочиха като ужилени, разкрещяха се с най-мръсни думи, а двама от тях нервно заредиха автоматите и няколко зловещи и бързи откоса прерязаха ниските клонки на близките дървета. Аз стоях неподвижно, гледах ги немигащо и се молех наум час по-скоро да свърши кошмара. Беше просто и лесно. Представих си няколкото мигновени парвания, падането възнак и после потъването, онова незнайно пътешествие, което очаква всички ни. И никаква болка, никакви унижения, никакви гнусотии, а само едно пренасяне, един живот в друг свят, където най-после, надявах се, Душата ми ще се чувства добре, ще намери хармонията и пълнотата си, ще се всели в чиста обвивка...

  Но Света, в който в момента живеех, ми беше отредил друго. Той не бързаше да ме препраща към други Светове, не му се искаше да ме изпуска, държеше ме здраво в лепкавите си зловонни обятия. Разбира се, аз си спомнях, макар и за миг, своите прекрасни човешки преживявания, за които в момента страстно мечтаех, но почти бях сигурна, че никога вече няма да ги изживея. Поне не на този Свят. Бях се примирила и само се молех новите изпитания да не бъдат много болезнени. Болката ми действаше пагубно, тя ме разрушаваше, ставах друга, усещах, че за да я спра, съм готова на всичко, че мога да предам и най-скъпите и близки хора, че мога да върша гадости, дори да убивам...

- Марш от тук! - стресна ме мръсният глас на един от Киселаците.- Марш в тълпата! Там ти е мястото...

Отново не разбирах нищо, отново не знаех защо тръгнах към колата, какво искам да им кажа. Дори не се питах защо ми се случва това - вече бях друг човек или по-точно друго същество. До вчера бях момиче като много други, вярно по-хубаво от много други. Момиче, което харесваха, уважаваха, някои дори въздишаха по него. Имах работа, не кой знае каква, но все пак някаква сигурност притежавах. Признавам си, че таях някакви надежди да се омъжа за богат и свестен човек, макар че още в ранна младост разбрах абсурда на такива мечти. Мъжете минаваха и заминаваха, някои дори се влюбваха, но нито един не ми предложи брак. Най-вероятно вината е била в самата мен. Следвала съм Съдбата си, но защо тя е точно такава, това беше въпросът, който непрекъснато ме мъчеше.

Тръгнах към тълпата спокойно, дори безразлично, защото не мислех, че има още нещо гадно, което могат да сторят с мен. В известен смисъл аз им бях омръзнала, самите те бяха измъчени и съсипани от някакви изтезания, на които не знаех кой ги е подложил. Въобще, не знаех нищо, а в това време Слънцето се беше изкачило високо, тревата му се радваше, простреляните от Киселаците клони зарастваха, а аз за миг си помислих, че скоро ще се събудя, ще разтворя широко прозорците, ще вдъхна свеж утринен въздух и Деня ще тръгне с усмивка към заника си. Мислите и бляновете ми се разлетяха като счупено стъкло - Тълпата ме пое енергично и съвестно започна да ме засипва с лайна, боклук и всякаква друга помия, като го вършеше прецизно, бавно и методично, с някаква вътрешна наслада, която се наблюдава у хората, които вършат добре любимата си работа. Отвреме-навреме повръщах, по-точно опитвах се да повърна защото нямаше какво - не бях хапвала нищо вече втори ден. Колкото и невероятно да е, в един миг започнах да мисля за странни неща, започнах да се отдалечавам от реалния свят с неговите страхотии. Например питах се откъде са взели толкова лайна и помия, как са ги превозили дотук, къде са били досега, та не съм ги видяла и други такива мисли, които по едно време сериозно ме изплашиха. Помислих, че превъртам и точно това ме стресна, накара ме да се опомня, да се стегна вътрешно, защото бях решила: Каквото и да ми се случи, ако имам още някакви дни, отпуснати от Съдбата, то трябва да ги изживея като човек!

Колкото и нелепо да звучи, аз се радвах. Радвах се на това свинско удоволствие, защото то не болеше... Едва бях жива от отвращение, но в сравнение с болката, която ми причиняваха изтезанията, мазането с гнусотии беше дребна неприятност. И тогава за пръв път си помислих: Ето така човек може да оскотее... Достраша ме от тази мисъл и като противоотрова си повтарях: Неее, аз съм си аз, независимо с какво ще ме цапат. Все някога ще се измия, все някога ще бъда пак такава, каквато бях...

  Оставиха ме, сигурно се умориха и така както бях, погледнах отново към Слънцето, помолих се на Бога ей така, без да му искам нищо, само защото чувствах нужда да отправя към някого една чисто човешка дума. Дали Слънцето беше видимият Божествен представител в нашия Свят, дали то беше някакво самостоятелно божество, аз не знаех, но в този миг то ми беше опора, подадена ръка и подарена усмивка. Тъпите Киселаци не бяха помислили, че истинското изтезание трябва да се върши в тъмни и мрачни подземия, далеч от Слънцето и безкрайното Небе, защото те са упованието и Надеждата, нашата Прародина и дори само зърването им те прави силен и непобедим...

  Като си мислех така, се сещах за дома си, за малкото ми приятели, за мъжа, с когото живеех от шест години и когото ту обичах, ту мразех. Мислех си за майка ми, за клетия ми баща - един велик неудачник, който се страхуваше да казва, че ми е баща, за да не се чувствам неудобно. Той беше портиер в същото заведение, в което работех, но много малко хора знаеха, че този човек е баща ми. Целият Град познаваше дядо ми, той беше личността, голямата работа, душата на всяка компания, творецът на живот. Той наистина умееше да живее красиво. Никога нищо не беше построил, не беше създал, но всеки негов ден беше едно малко творение. Със собствен цвят, с неповторим аромат, Ден, в който нещо се е случило, Ден само за него. Та понеже Града го познаваше и без да иска правеше сравнение между него и баща ми, аз, ща не ща, понасях резултатите от това сравняване. Те, разбира се, не бяха в полза на баща ми, той го знаеше и може би се чувстваше гузен пред мен, та гледаше по-малко хора да знаят, че ми е баща. А аз не правех нищо. Държах се все едно, че нищичко не забелязвам. Всяка коза за свой крак. Гадно беше от моя страна, но аз и при други случаи, с други хора, съм се държала не съвсем, както трябва. При това съм го съзнавала, но като че ли друг някой ме е заставял да постъпвам неправилно. Просто не успявах да се надмогна. Чувствах се зле, след време се заричах да не постъпвам така лошо друг път, но когато идваше другият път,  отново Някой ме подтикваше да вървя в неправилна посока. Не знаех сега, кой навяваше всичките тия мисли в изстрадалата ми глава, сега, когато не бях за гледане, не бях за тоя свят, страдах и трябваше да мисля как да оцелея, а не да се отдавам на спомени. Сигурно съществуваха няколко Времена едновременно, защото сегашното Време, което наричаха действителност, течеше заедно с онова мое Време, в което се пренасях, като си спомнях за доскорошния си обикновен живот. В него продължаваха да се случват незначителни неща, които го запълваха, а в това Време, в което ми се случваха всичките гнусотии и ужаси, продължаваха да стават нещата от боклукчийското помещение на човешкия живот. Значи в едно Време може да има помия, лайна, насилие, животинско чукане и свинство, а в друго Време - Пролетно Слънце, Синьо Небе, човешки Ласки, Усмивки и Уханни Цветя. Изведнъж заисках неудържимо да съм точно в това Време, да изляза от помийната яма, в която се намирах, да вдъхна чист въздух и да пия студена изворна вода...

Свистящ удар на бич и дрезгав кикот ме върнаха в сегашното Време:

-Ставай! Време ти е... - беше един от Киселаците. - Малко трябва да поработиш, сладка курвичко. Стига си се излежавала.

За пръв път, откакто ме отвлякоха, реших да поговоря с тези типове. Събрах малкото останала ми енергия и с възможно най-миролюбивия си глас казах:

- Момчета, защо не ми обясните човешки какво искате от мене, какво съм ви направила. Защо? Защо? Да не би да грешите, някаква грешка е станала...

- При нас грешки няма, малката. Всичко е точно.

И пак се закикотиха с дрезгавите си гласове. А аз стоях пред тях объркана, изплашена, сломена, но все пак не се предавах напълно:

- Добре, трябва да ме мъчите, трябва да ме унижавате, трябва да ме убиете, но само ми кажете защо. Защо? Моля ви, кажете ми защо, какво съм сторила, че така скъпо трябва да плащам...

  Тримата Киселаци се спогледаха (шофьорът навярно беше останал в колата) и взеха да шепнат нещо помежду си. В това време аз мълчах, но не успявах да удържа съвсем хлиповете си, което ги подразни и единият от тях ми изкрещя:

- Млъкни, вонлива путко!

Стреснато преглътнах хълцането си, но усещах че няма дълго да изтрая и отново ще се разхлипам. Последният удар от бич беше оставил пареща огнена следа върху гърба ми. Болеше ме непоносимо, а и общо бях изтощена, мръсна и съсипана.

- Не са ли ти казвали? - на получовешки език се обърна към мен първият Киселак.

- Какво и кой да ми каже? - искрено се учудих аз.

- Добре, мръсницо. Каквото трябва да се случи, ще се случи. Повече никакви въпроси - приключи разговора Киселака, който навярно им беше началник.

Тръгнаха към тълпата, мене ме зарязаха насред Поляната, която (едва сега забелязах) се беше оградила с бодлива тел и висока мрежеста ограда. Тълпата се беше увеличила, а освен това някои от муцуните на хищни животни се бяха превърнали в овчи. Слънцето се беше запиляло някъде, макар че беше светло, но светлината беше особена. Тълпата се скупчваше, като че ли овчарски кучета я завръщаха и само едва доловимо ръмжене показваше, че овчите образи не са съвсем истински. Киселаците вървяха дълго срещу тълпата, но все не я стигаха - тя успяваше, засега, да запазва разстоянието непроменено. С разнебитените си сетива успях да доловя, че независимо от мрежестата ограда и, макар че нямаше покрив, цялата Поляна вонеше непоносимо на кисело. Обяснявах си го по два начина. Първо, защото по време на усилие Киселаците отделяха по-интензивно миризмата си и второ, защото Миризмата се страхуваше да се отдалечава много-много от своите производители. Далече от тях тя беше нежелана и лесно можеше да бъде неутрализирана с подходящи дезодоранти и други препарати, използвани обикновено като бойни средства. Киселаците я пазеха, защото тя беше тяхна рожба, а освен това им вършеше доста полезна работа. Вярно, спрямо мене тя беше безсилна, защото бях повредена, но по отношение на хората, които се срещаха за пръв път с нея, тя действаше безотказно. Тази Миризма, когато беше близо до своите излъчватели, парализираше жертвата си. Още с първото, второто вдишване хората ставаха безволеви и податливи, сковани от непонятен страх. Киселаците се хилеха, тържествуваха и изпълняваха лесно дадените им нареждания. Едва сега, след това откритие, разбрах защо така безропотно и вяло, без никаква съпротива, без един въпрос дори се помъкнах след косите си, които Киселака дърпаше.

  Въпреки окаяното положение, в което се намирах, забелязах някаква искрица интерес в съществото си след тези открития. Загледах се в мечешките походки на копринените костюми, които вече губеха търпение и които все не успяваха да достигнат Тълпата. А в нея се виждаха все същите полуголи човешки тела, омазнени в слуз и екскременти, насинени от изтезания и обиди. Само лицата им вече не бяха човешки лица. Питах се дали Киселаците бяха причина за тази промяна или причината беше друга...

Не след дълго щях да получа отговори на тези въпроси, но сега гледах внимателно какво ще стане на Поляната. Тълпата все пак беше събрана накуп, Киселаците застанаха от три различни страни, разкрачиха се и насочиха автоматите. Естеството изохка, осветлението на Поляната стана зловещо, а киселата миризма - непоносима. А аз какво правех тук? Запитах се, без да искам, защото бях забравила за себе си. Само за миг, разбира се. Човек винаги помни себе си. И обикновено мисли добри неща  за скапаната си същност. Но това го казвам така, между другото, като залутана мисъл, случайно попаднала в главата ми. А на Поляната в това време нещо се случваше! Киселиците произвеждаха СТРАХ. Изтезаваха Тълпата с чакане. Тревата в близост до Тълпата посиняваше, а Киселаците бавно започнаха да потъват, носени надолу от собствената си тежест. Гледах и не вярвах. Дали пък не идеше времето на моето Освобождение. Но се сетих за четвъртия Киселак. И не след дълго той се появи.

  Бях сбъркала, истинският началник беше точно той. Още  преди да наближи тълпата и нейните екзекутори, Четвъртият Киселак се развика:

- Не, не, нееее, вашта мамка, копелета смотани, нееее...

Аз в първия момент не разбрах точно какво иска и на кого вика - на тълпата или на Киселаците с насочените автомати. А в това време дебеловратите типове вече бяха затънали почти до чаталите. Сега разбрах, че виковете на началника им са точно за тях. Може би, съобразявах аз бавно, в момента, в който открият огън, ще потънат съвсем и няма да се видят повече. За една секунда го пожелах, но веднага си представих кървищата, купищата гърчещи се тела, трупове. Стана ми скверно и противно. Взех да се укорявам за безсърдечието си, за егоизма си, но събитията на Поляната прекъснаха моите автоупреци.  Четвъртият Киселак започна да се опитва да ги измъкне, но това явно не беше лесна работа. Нищо не се получаваше, само дето сред Тълпата започна да се чува някакво хихикане, подобие на смях. Приближих се, въпреки непоносимата миризма на кисело и с изумление забелязах, че част от овчите муцуни на хората от Тълпата се превръщат в познати човешки лица. От тълпата ме гледаха, така както от  плакати и портрети, лицата на видни хора, някои от тях дори от ръководните среди на Града. Смайването ми се засили още повече, когато някои от тях започнаха да ми кимат почти приятелски, като че ли до вчера същите тия тела, техните тела (по тях ги познах) не се гавриха с изтерзаната ми плът. Не можех да повярвам във всичките тия метаморфози, но те ставаха пред очите ми и аз можех не само да ги видя, а и да ги пипна, ако поискам. Но изпитвах погнуса, така че единственото, което ми се искаше в този момент, беше да се върна в дома си, да се отърва от този кошмар. Но още беше рано. Предстоеше най-невероятното нещо, което ми се беше случвало през двайсет и няколко годишния ми живот.

  Киселаците, като че ли бяха замръзнали в полуразкрачените си пози, четвъртият Киселак, началникът им се опитваше да ги измъкне от потъването, но все не успяваше и почти беше изпаднал в паника, когато, както и очаквах, се разкрещя:

- Идвай, идвай тука! Чуваш ли, по-бързо идвай!

Подчиних се безропотно, не само защото нервно стискаше в ръце автомата си, но и защото, в известен смисъл, ми беше интересно. Приближих, той застана зад мен, тикна оръжие в ръцете ми, насочи го към Тълпата и кресна:

- Стреляй!

Бях като гръмната и едва промълвих:

- Но аз в живота си муха не съм убила...

- Стреляй! Чуваш ли, стреляй! - повтаряше истерично Киселака.

Но аз просто не можех, има неща, които човек не може да свърши. Обърнах се към дебеловратия, но той, навярно уплашен от автомата, с който не знаех какво да правя, ме блъсна и аз паднах по очи. В тоя момент усетих как белезници щракнаха около глезените на краката ми. Киселака се наведе, насочи отново автомата към Тълпата и допря пистолет в слепоочието ми.

- Така и така загиваме... Тъй че, ако не стреляш, пръсвам ти черепа. Чу ли? - изкрещя отново вонящият на кисело мъж с копринен костюм.

- Чувам... - едва пророних и продължих да стискам стоманата, без да знам какво да правя с тоя инструмент за убиване. Лежах неподвижно и не се надявах на нищо. Тримата продължаваха да стоят като замръзнали, но и не потъваха повече. Усетих отново дулото на пистолета в слепоочието си и тогава се осмелих да кажа:

- Но аз не знам как се стреля - това беше последното убежище, в което исках да се скрия.

- Ето, ето - показваше ми спусъка вонливият Киселак. - Натискаш тука и готово.  Караш напред.

- Но така мога да убия и приятелите ти... - продължавах да шикалкавя аз.

- Нищо, нищо, не се грижи за това, никаквице. Стреляй най-после, мамка ти гадна...

Замижах, натиснах спусъка, желязото  започна да се тресе в ръцете ми, а аз хлипах доведена до своето пълно падение и развала. Той сам спря да стреля, защото навярно са му свършили патроните, а аз продължавах да го стискам и да натискам спусъка. Не смеех да отворя очи, но чувах стенания, а Киселака издърпа автомата от ръцете ми, хвана ме за косите и ме изправи на крака. Обърнах се с гръб към мястото, дето беше Тълпата и едва тогава отворих очи.

- Какво още искаш от мен? Какво? Моля те, застреляй ме! Не мога да живея вече... - хлипах пред Киселака, а той се наведе, отключи белезниците, които бяха на краката ми и със самодоволен тон избоботи:

- Добре, добре, тъпа патко! Моите поздравления! Добра работа свърши...

Не смеех нищо да попитам, не смеех да погледна труповете, бях като парализирана. В следния миг Киселака ме повлече грубо за ръка. Едва в края на поляната плахо хвърлих бегъл поглед назад. Там нямаше нищо. Поляната беше гладка и пуста, телената ограда беше изчезнала, тревата отново си беше зелена и тучна и дори птици се опитваха да пеят. Слънцето се появи отнякъде, но на лицето му зееше кървава рана, която по-рано не бях забелязала...

  Киселака ме влачеше към колата, седна зад волана и ми подвикна:

- Качвай се, какво чакаш. Или ти харесва тук. Искаш да останеш, може би?

Бързешком се мушнах на задната седалка, където вонеше на сперма, кръв и на оная непоносима течност, с която ме изтезаваха. Тогава Киселака каза, като че ли ми правеше скъп подарък:

- Можеш да седнеш отпред. Вече си от наште...

  Плахо се примъкнах отпред, не само заради вонята, а и защото се страхувах да не го разгневя. Но той явно беше в добро настроение, пусна музика и дори си подсвиркваше. Аз не разбирах какво значи това "вече си от наште", но не смеех да питам, притихнах и дори съм задрямала, победена от изтощението и съсипията, с които Съдбата щедро ме дари през последните две денонощия. Пред дома ми, Киселака ме изрита от колата прощално и се захили самодоволно:

- Скоро пак ще ти се обадя. Вече си от наште...

Влязох вкъщи, пъхнах се в банята и дълго се къпах, с надежда да отмия заедно с мръсотията и спомена за преживяното. С ужас обаче установих, че колкото и да се миех, каквито и дезодоранти и шампоани да използвах една миризма на кисело струеше от мен неунищожимо. Бях в ужас и вече започвах да разбирам какво искаше да каже Киселака накрая. Значи наистина бях от техните, значи като тях бях станала  Киселак или може би Киселачка. Ужасът ми беше неописуем, смеех се истерично и налудничаво, тичах из стаите като побъркана и вместо да се радвам на избавлението си, аз страдах нечовешки и отново разбрах, че вече никога няма да бъда такава, каквато бях преди отвличането на Киселаците...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.