web | Сутрешни залези

Странни същества са жените. След този Запис Маркизата се преобрази неузнаваемо. За разлика от друг път, сега на Скалата тя стоя само един ден и веднага щом слезе, организира грандиозен Бал в градината на Замъка. Невероятни образи присъстваха на това светско събитие, за което световните агенции вдигнаха шум до небето. Маркизата се прочу. Вярно, никой не я назоваваше с истинското й име, всички свойски я зовяха Маркизата и това беше достатъчно, за да разберат хората от цивилизования свят за кого става дума. В цялото си великолепие, красота и дори величие тя шестваше сред гостите, сред някои, от които се забелязваше известна потиснатост, непонятна плахост и дори раболепие. Маркизата беше учтива, внимателна и гостоприемна, но в същото време пазеше едно разстояние между себе си и гостите, което на някои от тях оказваше смразяващо въздействие. Това нейно поведение не беше случайно, търсено и доста успешно намерено беше то, защото младата блестяща дама живееше с образите от последния Запис, обсебили я бяха те, мъчеха я, преследваха я, слагаха й се и всячески се опитваха да й напомнят, че ги има, че са в живота й, че вечно ще ги има.

Последният Запис като че ли разбуди заспали същности у Маркизата, накара я да забрави за погнусата си от Киселаците, за чистото си възмущение от Мазника, Мекицата, Поетката, Гемиджията и плутократския кръг на партициите, разбуди онези нейни органи, които бяха заразени безнадеждно от допира до тази част от човечеството. Маркизата си спомни, че е нечувано богата, че притежава невероятни инструменти за изява, властване и удоволствия, за себепоказ и величие. Стана това случайно, след като премина през надмогването на потреса, сполетял я по време на общуването с неизтребимата порода на Човеците, Мислещи с Дебелото Черво (ЧМДЧ). Наслаждаваше се тя на новата си роля, на новите си изживявания и неподозирания гъдел на популярността. Маркизата не мислеше колко ще й струва това, не се замисляше дали по този начин не се приобщаваше съвсем към партициите, нито дори се замисляше за евентуалната киселашка миризма, която не беше изключено да я споходи. Отдаваше се тя на вихъра, със зареян в безкрая на Замъковото небе поглед се носеше върху унеса на различни танци, пиеше вековно шампанско, къпеше себе си и гостите си в различни светлини, смееше се безгрижно, в резултат на което пораждаше неподправена почуда у старите обитатели на Замъка. Маркиза също я гледаше с известно удивление и като не можеше да установи откъде идва тази непонятна Маркиза, не смееше много-много да се радва. По време на Бала обаче той не се опитваше да прави разследвания, оставяше Времето да тече естествено и непринудено, а събитията, които ставаха през това Време той отлагаше за по-спокойни дни и нощи. Тогава навярно щеше да се заеме с анализа им, с подреждането им по важност, по цвят, мирис, по съдбовност и незначителност.

Самата Маркиза не се замисляше за нищо. Тя беше красив стрък цъфнало цвете, пораснало незнайно къде и защо, на което му се радват, вдъхват аромата му и продължават по жизнените пътеки, без да се замислят ще се върнат ли някога тук, ще могат ли отново да го видят, да го помиришат или, дори и да се върнат, то отдавна ще е прецъфтяло, умряло или изкоренено, така както става обикновено в обикновените дни от земния живот. Значително по-късно, когато Маркизата отново беше способна да мисли, тя разбра, че внезапният порив към необуздано веселие всъщност беше несъзнателен опит за пътуване в друго измерение, опит за нов живот. В него би могло да се случи всичко. Събужда се Маркизата една красива сутрин и с радост разбира, че Киселаците, Мазника и приятелите му са само неприятен сън, незнайно как роден кошмар. Животът е чудесен, преливащ от хармония, душевна пълнота, обич и доброта. Младата жена въздъхва, протяга се грациозно, усмихва се, става от разкошното си легло и тръгва към новия ден като един достоен и щастлив човек. Е, да, примамливо видение, примамливо желание. Душата неудържимо се стреми към такава действителност, но тя обикновено живее само в мечтите ни... Та след Бала, из опустошената Замъкова градина, сред всякаквите следи от пира се спотайваше незабележима смачкана хартия, която щеше да отиде в боклука заедно с останалите отпадъци. Но преди да бъде погълната от Боклукчийската машина, тя се размърда, започна да се движи все едно, че някой я нагряваше върху пламък на свещ. Самоизглади се, опъна се и се превърна в лъскав лист хартия, върху едната страна на който внимателно и подробно беше нанесена някаква карта. Отбелязани бяха всичките подробности на местата, мащаба, какво беше построено, как се стигаше до обектите и въобще това беше една много прегледна карта, от която можеше да се разберат много неща. Боклукчийската кола се насочи към биещия на очи къс лъскава хартия, но се спря, внимателно го взе с два метални пръста и го пусна през отворения прозорец на Маркизената спалня. Няколко дни по-късно, изтрезняла от балния шум, глъч, общуване, показване и интензивен живот, Маркизата съзря Листа край разкошното си легло и веднага й направи впечатление необикновената светлина, която излъчваше този някогашен отпадък. Взе го тя внимателно, заразглежда го с изтръпнало сърце, като същевременно го държеше на разстояние от тялото си, като че ли се страхуваше да не се опари. Дълго разчита тя нанесените символи и знаци, дълго и внимателно възприема тайнствените послания, докато изведнаж не захвърли студено светещия хартиен къс, като че ли беше радиоактивен. Отиде в банята, дълго стоя под струите, но това, което искаше да отмие, не се отмиваше, пак й напомняха, пак се чуваха мазнишки глас, дебелашко кикотене, както и некадърни хвалби на неосъществени поетки и поети, а също така и неизвикани сексуални хлипове, изплъзнали се от устните на девствени стари моми. Дълго седя Маркизата загърната в мократа си хавлия, дълго се гърчи настръхналата й Душа, нападната от скритата действителност, от която напразно се опитваше да избяга през последните няколко денонощия...

Красивата обитателка на Замъка видимо вехнеше, защото наивната й увереност, че ще излъже Дявола и ще успее да завърне Съдбата си по друг друм, далеч от досегашните му трасета, се оказа неосъществим блян, химера на силното желание... Наведе се Маркизата, понечи да вземе светещия лист хартия, но в горния десен ъгъл започна той пулсиращо да премигва с алена светлинка, като че ли подканящо намигаше с цел да й каже още нещо. Взе го все пак Маркизата, вдигна го на височината на очите си и тогава чу: "Пак ще получаваш такива известия. Трябва да знаеш периодично какво притежаваме. Нищо, че не сме вече на  власт. Властта на парите е вечна... И умната..." Последва гаден нагъл смях, познат до болка и точно той я довърши. Когато дойде на себе си, Маркизата не можеше да разбере колко време беше лежала в несвяст, нито пък можеше да си спомни какво стана с блестящия лист-послание, който изгаряше пръстите на нежната й ръка и пробождаше Душата й с неумолимото напомняне, че ГО има.

Обитателите на Замъка, както и самият Маркиз си обясняваха неразположението на Маркизата с преумора, вследствие на голямото напрежение покрай организацията и провеждането на Бала. За Листа-послание никой не знаеше, нямаше как да узнае пък и дори да го бяха видели, за всички тях това щеше да е просто къс хартия, нищо не означаващ, чието място е в кофата за боклук. Не можеха те да съзрат нито блясъка му, не можеха да видят пулсациите на червената светлина, нито пък да чуят оня глас, от който Маркизата губеше свяст... Та след Бала тя отново се пилееше по Скалата, дори имаше случаи, когато не се прибираше и вечер. В началото Маркиза се тревожеше, но после свикна и приемаше Маркизините чудатости с усмивка. Но следващия Запис тя направи на открито. Не се затвори този път в един от апартаментите си, не пишеше по огледалата из коридорите, а рисуваше неизтриваемите си видения върху западната гладка стена на Скалата. От пръв поглед не се виждаше нищо, но при по-внимателно взиране, особено когато Слънцето пътуваше към заник, ясно се виждаха живи картини от някогашния живот на Маркизата...

Без взиране се забелязваше само един ярък надпис, който светеше и денем, и нощем върху малък камък, клекнал край пътеката, която водеше към Скалата. Този надпис остана за вечни времена, защото, както се оказа векове по-късно, е бил направен по особена технология, за която специалистите подозираха, че не е измислена на Земята... Надписът беше кратък и прост:

"Множеството белези по тялото й заздравяваха и дори бяха красиви. Раните, които ги оставяха бяха болезнени, но болката минаваше, както лошото време преминава.

Раните по Душата й оставяха невидими белези. Тяхната болка беше неизлечима!"

Самата Маркиза видя този надпис за пръв път, когато се прибираше от Скалата, запътена към Замъка след завършването на поредния Запис.

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.