СВИРАЧЪТ НА ДЪРВЕНА СВИРКА

Ангел Г. Ангелов

web

Нищо и никакво човече бе, с изпито лице на пустинник, със съвсем бяла брада и залепена на долната устна постоянна половин цигара. Вървеше изправен, отнесен, като че ли не забелязваше сбутаните в краката му коли, спрели на светофара. Не беше много ясно как успява едновременно да държи в устата си цигарата и свирката, от която излизаха фалшивите звуци на всеизвестни песнички. Вървеше изправен, напред-назад, по тротоара край светофарната секция за ляв завой. Сред смрадта на изгорелите газове приличаше той на непонятен пришълец. Старомодните му, протрити дрехи бяха неизменни през всички сезони. Едва през лятото Свирача се решаваше да свали черния шаячен балтон и да обуе подпетени сандали с отдавна умрял цвят, при това на бос крак. Тогава той си позволяваше и да ходи гологлав под палещото слънце, като че ли събираше топлина за зимата. Не обръщаше внимание на колите, като че ли свиреше на себе си, заслушан в глас отдругаде. А когато странично стъкло на някое Пежо, Лада, Рено, Фолксваген, Москвич или дори Трабант се отвореше, Свирача поемаше дребните стотинки като нещо, което му се полага. Никой, дори черното Беемве, което неизменно минаваше сутрин в девет, не беше забелязало той да протяга ръка или пък да досажда някому. Отстрани съвсем ясно се виждаше, че изпосталелият, съсухрен човечец на неопределена възраст просто свири на неугледната си свирка, издялкана някак си от самоук майстор, който от време на време прави и такива дървени свирки. Никой никога не беше чувал гласа му и всички Коли мислеха за него като Свирача на дървена свирка. Нещо повече, мислеха си те за него като за същество, което не се знае дали има човешки глас. Звуците, които произвеждаше неговата Свирка, бяха неговият глас, чрез тях той се опитваше да разговаря с Колите, приклекнали пред светофара за ляв завой. Спрели нетърпеливо, пърхащи припряно с димящите си вонливи ануси, те любопитно се заглеждаха в Свирача, но когато той бавно и невъзмутимо се приближаваше към страничното им стъкло, те отвръщаха поглед и потегляха още преди да е светнала зелената светлина. Чувстваха се странно спрелите Коли, не толкова заради стотинките, които трябваше да подадат, колкото поради особеното усещане за досада и смътен, неосъзнат помисъл за нежелано, случайно унижаване на Свирача. Не можеше да се разбере дали това кръстовище е избрано случайно, дали осъзнаваше съсухреният човечец какво върши, дали не беше избрал т о в а място не като място за своето препитание, а като свое непоказано, безобидно и неподозирано лобно място...

Отровните газове все така лакомо го обгръщаха, смесваха се с рехавия димец от неизменната му полуцигара, пълнеха износените му дробове и дори, при по-внимателно вглеждане, се виждаше как излизаха те през дървената свирка във вид на звуци. Самоубийствено свиреше Свирача, насочваше свирката към поредната Кола, доближаваше я до спрялото странично стъкло, като че ли със звуците й искаше да го пробие, да проникне, да достигне до ушите в Колата, до сърцето в Колата, до вътрешностите на Колата... А когато, понякога, страничното стъкло потъваше във вратата Свирача се отдръпваше, вглеждаше се в Очите на Колата, поемаше дребните стотинки и продължаваше да свири на дървената си свирка, без дори да кимне благодарно. Насочваше се той към следващата Кола, но запомняше Очите и се опитваше да намери такива или подобни, защото вече беше разбрал какво се крие зад т а к и в а очи.

Една сутрин, Беемвето още не беше минало, Свирача усети как подъл студ пъпли коварно и залива гумените ботуши на зле обутите му крака. Наивно се опитваше той, с вяли движения, да произведе малко топлина, да я подкара към вкоченените си долни крайници, да разгони скрежта около бялата си многовековна брада, да размрази Свирката, да проговори тя със свирческия си гласец, а ако може дори да запали угасналата си полуцигара, да смеси дима й с отровата на белите изгорели газове. Естественият глад, сред който постоянно живееше Свирача, не му позволяваше да отдели кой знае колко топлина от оскъдните си запаси. Та затова крайниците му мръзнеха, пръстите му бяха тромави, движеха се те тъжно и болезнено по грубо изрязаните дупки на Свирката. Местеше краката си Свирача по старчески, сковано и спънато, та отстрани фигурата му изглеждаше като дървена марионетка, която продължава да шава непонятно как, неизвестно от какви сили движена. Студът не се предаваше, лаеше го настървено и въпреки пъденето не си отиваше, дори се опитваше да ръфа от сухата плът на Свирача. Колите все така съчувствено-равнодушно си минаваха, поели свой живот, различен, далечен и непостижим за сухия човечец с дървената Свирка. Неговото страдание, унижението му, плътното му доближаване до Отвъдното клечаха върху тротоара пред светофарната секция за ляв завой, като част от пейзажа, като брънка от Битието...

Студът не се отказваше и дори предчувстваше една от победите си - за първи път Свирача понечи да седне. Беше опасно и мъчително това с я д а н е върху заледения тротоар, но навярно краката му не го държаха или просто беше свършил свирните си. Това никой никога не разбра, макар че по-късно някои от Колите се питаха къде са Звуците на дървената Свирка. Не че им липсваха, просто бяха свикнали с тях и въпреки неудобството, което им създаваше Свирача със своето присъствие, те ги възприемаха като част от пътния пейзаж. Та сега с я д а н е т о върху заледения тротоар, поради своята необикновеност, се възприе от Околното Пространство като нещо извънредно и даже трагично. Свирача на дървената свирка усети ледения досег, почувства болка в дупките на опадалите си зъби, а вътрешностите му се сгърчиха като пред очакван удар с камшик. Не с е д я дълго обаче Свирача, намери сили, стана, потътри крака и пресече кръстовището, когато светофарът светеше червено. Не беше прибрал Свирката във вътрешния джоб на вехтия си балтон, както правеше, когато си тръгваше в края на деня. Носеше я сега в лявата си ръка, висеше тя мърляво и от края й се стичаха оскъдни капки слюнка, които бавно се втвърдяваха от студа. Някои от Колите го поглеждаха недоумяващо, защото денят едва беше превалил, други примигваха с жълтите си очи, дори сваляха странично стъкло, по-скоро за да видят по-добре отиващият си Свирач, отколкото, за да му подадат дребните монети на милосърдието си. Свирача се отдалечаваше неумолимо, смаляваше се, погълнат от смразяващия хлад на Деня, запътил се към Небитието - единственото му останало възможно запътване...

Кръстовището със светофарната секция за ляв завой все така тънеше сред вонята на изгорелите газове, Свирача го нямаше, но част от неговите Звуци се долавяха сред свирнята на тъжен, сляп човечец, когото всяка сутрин довеждаха на тротоара пред светофара със секция за ляв завой...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.05.2001, № 5 (18)

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Плах опит за докосване. Велико Търново: Абагар, 2002.