ПАЛАТКА В ПУСТОТАТА

Ангел Г. Ангелов

web

Писателят се посели тук случайно - след едно зверско напиване беше забравил къде живее в действителност. Известността му и снизхождението на тукашните Обитатели спомогнаха неговото заселване да се представи като някакво безсрочно гостуване. В самото начало на събитието Обитателите го приемаха за определено време, грижеха се трогателно за удобствата му и несъзнателно се гордееха, че са домакини на видния Писател. Неговото атлетично тяло, осанката му на гладиатор, както и способността му да поглъща невероятни количества всякакъв алкохол го превръщаха в нещо като херой в очите на хорицата от затънтеното планинско Село. Вярно, че не бяха прочели нито една от книгите му, по телевизията го бяха гледали нееднократно, слушали бяха за подвизите му и това беше достатъчно, за да го обожават.

Първите няколко седмици от пребиваването му минаха неусетно както за него, така и за Обитателите. Но Времето вършеше своето и постепенно хазяите на Писателя започваха да броят дните, които оставаха до прехвърлянето му в следващата къща. В нея новите домакини го посрещаха гостоприемно, радваха му се искрено, чудеха се как да му угодят и особено в началото на гостуването бяха почти щастливи. Към края на срока се забелязваше някаква нервност, невидимо напрежение витаеше из Пространството, необяснимо нетърпение се изпречваше между него и тях, което пък водеше до изкуствени усмивки и неприсъщи за Писателя взаимоотношения. Всички тези странични явления изчезваха веднага след поселването му в поредната къща. Новите хазяи, както и всички предишни, бяха учтиви, гостоприемни и усмихнати, внимателни към своя прочут гост дотогава, докогато естественото омръзване започваше да наднича зад хероичния образ на Писателя. Пукнатините, отронените трохи материя, от която беше сътворено лицето Му, мирисът, който се появяваше в такива случаи, бяха все белези на омръзването, което Писателя, като човек надарен с интуиция, усещаше, без да осъзнава. Само някакво изтръпване го спохождаше, стискаше по-чувствителните му клетки, караше го да се безпокои, без да разбира точно защо и от какво. Дори естественото напиване не помагаше, нещо повече, караше споходилото го безпокойство да расте, да обхваща с пипалата си неподозирано ранимата му същност, скрита под мускулестата му тленна плът, заблудила не едни негов почитател. Случваше се понякога въздишащи момичета да го гледат по телевизията, да му се възхищават, без да могат да го докоснат, да го усетят и да разберат истинността му. Писателя подозираше своето двойнствено положение в Пространството, но се оставяше на Естеството, като си въобразяваше, че по този начин пести енергия, която би могъл да използва за сътворяване. Хазяите му не се замисляха за неговите помисли и се грижеха най-вече за изхранването на Писателя, както и за утоляване на несекващата му жажда. Поради тази причина известният им гостенин се превръщаше в обитател, чийто срок на гостуване беше неизвестен, мъчителен и неясен, което от своя страна помрачаваше светлата радост, родила се в душите на Хазяите от допира с Писателя.

- Как те намираха, Байно? - попита го веднаж един от Хазяите. - За телевизията, де... Как те водят там, как се показваш... Ако трябва тук да ги повикаме, а?

Когато разбра за какво става дума, Писателя се натъжи, усети първите полазили пукнатини върху непокътнатото, както му се струваше, досегашно тяло на домакинското гостоприемство. И като не можеше да се противопостави на неумолимия им пълзеж, Писателя се отдаваше на многократно използваното убежище - няколкото бутилки със студени кристали го пренасяха в други светове, неустроени пространства и лъжливи удоволствия. Творчеството му тогава ставаше злобно, бодливо, мръсно, потопено в гнусотии, зафучено в лицето на читателя като неискан отговор на несъществуващо предизвикателство. И понеже продължаваха да го питат, а едновременно с това не четяха книгите му, той понякога избоботваше:

- Вървете на майната си с шибаната ви телевизия...

При това езикът му не се заваляше, гласът му стройно и непоколебимо изричаше стари и новосъздадени ругатни, след чието измисляне той много се гордееше. Това негово творчество помагаше на заблудите му, на самочувствието и на осанката му да едреят, да се гоят изкуствено и временно да го спасяват от внезапно нападащите го прозрения, в които той съзираше лика си гол, с неизмиваемите петна, оставени по кожата и Душата му от разнообразните, сторени в различни Времена, грехове. Събуждаха го тези следи, изнервяха го и точно благодарение на тях навярно Писателя се втренчваше в пукнатините, появили се в монолитното гостоприемство. Поредната Къща го избавяше за някое време, но тя скоро заприличваше на предишните и неопределена Мъка отново гнездеше някъде из същността му, а естествените отпадъци, отделяни от самото й наличие замърсяваха неусетно вътрешното му пространство. Усещаше той само Мъката, противодействаше й като на позната болка, съпътствана от отпъждано съжаление...

Къщите бяха на привършване, редицата им нетърпеливо наближаваше края на Селото и Гората все по-осезателно духаше в лицето на приближаващия я Писател. Боровият й дъх го зашеметяваше, смесваше се с неговия, от хилядолетия все един и същ, намаляваше гъстотата му като се опитваше да се пребори с алкохолните пари - древен спътник на Човека. И когато дойде Деня Той рече: "Ще живея в Палатка." И изникна тя в края на Селото, в началото на Гората, в Пустотата, нелепо, плющящо, подгизнало, зъзнещо, клечащо, мизерно, временно, вечно, многозначително, зеленикаво, бризентено, несигурно, алкохолно, сътворително, оргийно, самоубийствено... Нито Писателя, нито Обитателите на Селото подозираха как стои Палатката, нито какви свойства притежава. Нейният обитател записваше мъчните си мисли по платняните й стени и с помощта на вятъра те оживяваха. Складираше Той празните бутилки край Палатката и скоро се появи естествена стъклена ограда, която добави още няколко вида излъчване на дома му - стъклено, полупрозрачнозеленикаво, хрупкаво, крехко, режещо, чупливо...

Обитателите лицемерно-загрижено се тюхкаха, когато срещаха Писателя, отбил се за някоя и друга каса пиене из центъра на Селото:

- А бе, къде си се наврял в горите тилилейски? Лошо ли ти беше в къщята ни на видело, на чисто, на сито и на пияно? Докачихме ли те, сторил ли ти е някой нещо?

- Всичко е наред - изпъчваше гърди Писателя. И леко се усмихваше - тъжно, може би, или пък такава си му беше усмивката. И закрачваше към Палатката, измъчен и зарадван от тежестта на пиенето.

Животът на Писателя беше вреден за здравето му, но той го живееше навярно защото можеше да го живее само по този начин. Не беше известно дали знае, че има и други начини на живеене или се инатеше и живееше така, защото му харесваше. Та в тоя му Живот нахълтваха отломки от снаряди, заблудени и прицелени куршуми, отровни миризми, невидими лъчения, изкуствено предизвикани болести, някоя и друга любопитна жена, редки приятели, вечни несгоди, безсмъртен хъс за сътворяване, както и нестихващо влечение към пътуване. Пътуваше той упорито, лежейки върху измислено ложе, с взор, вперен в подвижния таван на Палатката, зареян сред звездите на вечни Вселени, залутан сред изгаснали светила, блъскан от несбъднати мечти, пронизван от мъчителни желания, полазен от състаряващи съмнения... В околностите на ложето му се трупаха хаотични писания, гонеха се те, подпомагани от вятъра, разменяха си подредбата, разбъркваха си номерата, създаваха си собствено пространство, из което живееха героите на Писателя. Той не ги пъдеше, не се тюхкаше, не се опитваше да ги подрежда - оставяше ги на собствената им воля, на измисления им живот, на леката им тежест, на хвърчащата им безпосочност и естествената им хаотичност. Понякога заблудено селско добиче залутано се отбиваше край Палатката, сдъвкваше някоя и друга разхвърляна писателюва мисъл и дори след като усетеше, че не е за ядене, то я преглъщаше - животното не умееше да плюе. Писателя не търсеше липсващата мисъл, написваше нова, без цел и амбиции, той просто пишеше, защото само това умееше. Вечер гледаше тенекиената Луна, посятите звезди го хвърляха в отчаяние, та за утеха се изплакваше отвън и отвътре с останалите му спасителни течности. Временно добиваше покой, накъсани сънища го обладаваха, колкото да му покажат безсмислието на неговите усилия, а заложеният навик за живеене го влачеше из отпуснатите му денонощия, различни от денонощията на другите човеци. Писателювият живот беше естествен, но не винаги е бил такъв - живеенето в Града носеше всички белези на градския живот: ежбите, скверните нрави, завистта, алчността и користолюбието, липсата на Доброта и Милосърдие. Но пък там го показваха по телевизията, канеха го на различни събирания, където той беше най-важният. Или поне така изглеждаше. Организаторите представяха нещата така, че той се чувстваше велик, значим и даже гениален. Неговото бягство в Селото го лиши от тези преживявания, но то беше едно закономерно бягство. Неосъзнато, ненадейно, ненагласено, ненаучно, необмислено, но необходимо, неотменно, наложително и необратимо. Хилядолетия по-късно различни Изследвачи си задаваха разноцветни въпроси, чиито отговори бяха пъстри, нефокусирани, разбягани, неспокойни и непостоянни. За това хаотично движение на изследваческите мнения много помагаше и липсата на следи от живота и делото на Писателя. Огромната стъклена ограда отдавна се беше порутила, нейните градивни елементи се бяха превърнали в стъклен прах и само далечен полъх от алкохолни аромати загатваха за едновремешното им предназначение. Не беше останало нищо и от осраната и опикана Околност на Палатката. Времето беше проветрило Пространството и само вкаменени парчета палатков бризент, с изписани писателюви мисли, носеше някаква информация на Изследвачите. Като същества прецизни, вглъбени в Естеството, неподкупни и всеотдайни, те ровеха с фини инструменти, почистваха хилядолетния прахоляк с нежни четчици и се радваха на всяка открита буква като на внезапно споходило ги съкровище. Епохата, която търсеха, беше Времето, в което Писателя живееше в Палатка, но те търсеха преди всичко причините, довели го в този платнян Храм на отчаянието. Връщаха се те назад, съзираха и други Палатки - пред най-големите и най-достолепни Храмове, сред Свети места и площади, пред умопомрачителни творения. От тези Палатки също не беше останало почти нищо - осраното и опикано Пространство отдавна беше измито и проветрено от Времето. Само омерзителния спомен за кървави свади между кръстове и полумесеци се носеше като лош дъх из остатъците древен въздух и напомняше на Изследвачите, че днешните въздухови частици си имат предци, които макар и малко, все пак наподобяват своите древни прародители. Търсенето на писателювите мисли, чувства, преживявания и сътворени дела изтощаваше свежестта на изследването, уморяваше го, готово беше то даже да се самопрекрати или дори да изкаже най-невероятни заключения само и само да сложи край на мъчителния изследвачески процес. По едно време се твърдеше, че Палатката имала форма на пирамида и точно в нейната "кралска крипта" живеел Писателя и по този начин се зареждал с положителна енергия. "Дори когато напускал Палатката, твърдяха някои от Изследвачите, обитателят й оставял парче от нокът в средната една трета на пирамидата и по този начин осигурявал енергийна защита на организма си чрез ДНК-то, което се съдържало в нокътя му." Разбира се, това бяха предположения и тяхното научно доказване се сблъскваше с непреодолими препятствия, които не само че не можеха да бъдат преодолени, но дори не беше възможно да бъдат заобиколени.

Така или иначе Палатката беше съществувала, Писателя беше живял в нея и дори, може би, е написал своите "златни страници" на това място, сред плющящите стени на своя Храм на отчаянието, захвърлен в началото на Пустотата... Най-после, в един друг свой живот, Писателя се завърна в Града, ремонтира прашясалото си някогашно жилище и отново тръгна по делничните друмища на познатото си всекидневие. В телевизията го приеха като много известен, но непознат за тях творец, представиха го на зрителите и си пожелаха взаимно по-често да се срещат в ефира. В студиото се обадиха от едно далечно, забутано Село и нелепо започнаха да твърдят, че точно в тяхното Село някога е живял този Писател и даже се кълняха, че могат да покажат мястото, където е била опъната Палатката, в която е живял и където е сътворил голяма част от известните си произведения. Всичко това би изглеждало неправдоподобно и несериозно, ако понякога, сутрин, малко преди изгрев, в края на Селото, до Гората, в началото на Пустотата не приплющяваше сънено непонятна Палатка, поникнала временно, колкото да покаже, че върху стената й, огрявана първа от Слънцето, блесваше бяла мраморна плоча, върху която беше издълбано името на Писателя, а под него, в скоби, оковано се мръщеха две дати, свързани помежду си с дълго тире...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.02.2002, № 2 (27)

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Плах опит за докосване. Велико Търново: Абагар, 2002.