БЕЗДОМНИКЪТ
(Мисли на едно бездомно коли)

Ангел Г. Ангелов

web

Навярно през миналия си живот съм бил човек, защото и сега, в окаяното положение, в което се намирам, понякога се отпускам и върша глупости - отмъкнах вкусна кожена обувка на бедния човечец от съседния вход, изпиках се върху лъскавата джанта на новичкия автомобил, паркиран пред току-що построеното огромно жилище на наскоро забогатял червендалест мъж от съседната улица, ухапах циганина, който ровеше в казана за боклук, без да ми е сторил нищо лошо, изплаших момиченцето, което беше дошло на гости при дъщеричката на бившите ми стопани, както и редица други пакости, които вършех от лошотия, озлобеност и неприятен характер. Тези остатъци от подозирания някогашен живот ми носеха самоомерзение, чувство за вина и злоба, както и скрито злорадство и други долни усещания. Някогашната ми, почти копринена, козина сега сплъстено, нечисто и мизерно вонеше на градска клоака, а от изящния ми аристократичен нос висяха противни лиги, които и без думи ясно и недвусмислено крещяха в очите на целия ми бездомен свят истината за моето падение. Излишно беше да обяснявам на когото и да било, че не аз съм виновен за сегашното си състояние - доведоха ме до тая просешка тояга обстоятелствата, сътворени специално от злите сили, бушуващи сред невидимата човешка същност. И разбира се, пострадаха най-напред най-уязвимите, най-крехките, най-ранимите, съществата, предназначени за Бъдвещето, съществата, чрез които Бог ни изпитва и в които е надеждата и упованието Му... Лявата предна лапа все така ме боли, все така не мога да я движа и се налага да ходя само на останалите три, което ми създава известни затруднения. Понякога, в момент на слабост, изпускам нервите си, оголвам пожълтелите си, разклатени зъби и плаша със злобата си невинни минувачи и дори деца. Дълго след такова падение не намирам покой, а сега, когато настъпва зимата, не намирам и подслон за подгизналата си снага и за отчаяните си неприлични мисли, за мъглявото си бъдеще и за нещастията на живите същества, населили странния прекрасен и отвратителен свят, в който ми се е паднало да живея... Гладът все така разяжда кучешките ми вътрешности, болката от премазаната ми лапа лази по костите ми, преминава през изтерзаното ми сърце и не пощадява дори подвитата ми опашка. Единствена Душата ми е неподвластна на пръските кал, които летят отвсякъде и дори случайно да я докоснат, тя по странен начин ги отблъсква и те отскачат в пространството, без да оставят каквато и да е следа по невидимата й направа. И едва когато разбрах за този отраден факт, се почувствах окрилен, непобеден от страданията си и дори радостен. Казах „дори радостен”, защото след премазването на лапата, след изгонването ми на улицата (горките ми бивши стопани започнаха жестоко да мизерстват и дори моето скромно кучешко гърло им беше в непоносима тежест) и след началото на сегашния ми живот, не си спомням да съм бил радостен дори за миг. А сега, след това откритие, радостта ми дори пролича и някои от моите улични събратя ме гледат с недоумение и нескрит въпрос: „На какво се радваш, нещастнико? Не съзнаваш ли окаяното си положение и безнадеждните си дни и нощи? Нима не виждаш, че ще издъхнеш в някоя воняща канавка...” А аз се усмихвам мислено и продължавам да се радвам на безсмъртието на Душата, на възвишеното й предназначение и на онова невидимо за очите упование, което се съдържа в същността й...

Чувствам как болките в премазаната ми лапа вече отмират, как тичам безгрижно, как не изпитвам никакъв глад, а студът не прониква в съществото ми по една проста причина - аз не му обръщам внимание и не го допускам да вилнее във вътрешностите ми. Изведнаж разбирам, че имам необятен и красив дом - цялата Вселена е обгърнала Душата ми и аз се наслаждавам на просторите й. Усещам как се превръщам във високопоставено Коли, което заема полагащото му се престижно място сред своите благородни събратя... Може би точно тогава с грохот премина боклукчийският камион, който едва не ме прегази, и аз се събудих...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.08.2008, № 8 (105)