TRANSMIGRATION OF SOULS

Анна Димова

web

...И да вярваш, и да не вярваш в Голямата Любов,
тя все някога ще те сполети и после вече няма да си същият...

Предисловие

Лично аз съм от тези, дето не вярват. Живея си чудесно, както подобава на готина млада жена като мен - образовам се, забавлявам се както намеря за добре, грижа се за духа, тялото и котката си, слушам техно и спя до късно. Мъжете ли? О, мъже дал господ. Знам, че ме харесват и това така ме ласкае, че от време на време се отдавам на изкушението да се впусна в промискуитетни изстъпления, от които наистина хвърчат глави. Никой досега не е успял да се спаси, щом веднъж съм вперила в него тъмния си поглед. Обикновено ловувам нощем на партита и уцелвам жертвата си с точността на стар авджия, който обстрелва дивеч. После отиваме у нас, където извличам от плячката си всички възможни и невъзможни удоволствия. Задължително е любовникът ми да е чист, хубав, възпитан и да не досажда. Накрая го изгонвам, защото ме дразни фамилиарния начин, по който мъжете се държат след това.

Всичко това възбужда мъжете и огорчава приятелките ми, на чиито романтично-сълзлив фон понякога се чувствам като абсолютна кучка. Това, разбира се, ми е приятно, въпреки че го отричам от приличие. Подозирам, че приятелките ми ми завиждат, защото не могат да свалят мъже и се влюбват толкова често, защото нищо не разбират от секс. А сексът за мен е цяла религия, на която се отдавам с фанатизма на ислямски фундаменталист. Не, не съм феминистка, твърде хубава съм, за да съм такава. Отегчавам се от тъпи разговори за равенството между половете, понеже е ясно като бял ден, че такова няма - познайте в чия полза? Нямам гаджета, а любовници; презирам сериозните връзки, боготворя свободата и смятам брака за древна отживелица. Много мъже си втълпяват, че са влюбени в мен, понеже не могат да си обяснят другояче защо толкова много искат да ме чукат. Други сякаш се влюбват истински и после дълго съжаляват. Но винаги предупреждавам и съм трогателно откровена. "Приятел, търсиш си белята! Не ставам за такива работи!...", признавам си аз, когато някой почне да се тръшка. Останалото си е негов проблем. Да се оправя както може - аз не съм Майка Тереза! По-близка се чувствам с Тереза Орловски, ако трябва да съм точна. Любовта?! Момент, чакайте малко!... Да не ме бъркате с някоя дебилна лелка, която всеки следобед се друса с венецуелски сериали?

Веднъж един от вече бившите ми любовници, с омекнали крайници, окървавено сърце и разтреперан глас, мрачно промълви: "Някой ден и ти ще си намериш майстора!...". Не знам дали ме бе проклел, дали е било дело на Лукавия или някаква налудничава приумица на Всевишния, но наистина си го намерих...

Майстора

Казваше се Съни, беше смразяващо хубав, но на пръв поглед нямаше нищо общо с фаталните кучи синове, с които имах едно наум. Повече приличаше на палав момчурляк, който всеки момент ще ме дръпне за плитката или ще ми подаде шепа боровинки. Имаше големи светли очи, ослепителна усмивка и кадифен глас. Запознахме се на една конференция, оказа се, че сме колеги и той работи в служба, която набира доброволни сътрудници. На един от семинарите седеше точно зад мен. Случайно се обърнах, погледът ми срещна неговия и аз така премалях, че за миг се почувствах почти като героиня на сапунена опера. Бързо пропъдих предателската мисъл, окопитих се и ловецът в мен нетърпеливо се размърда. Вече си представях как скалпът му скоро ще увисне на колана ми и тутакси адреналинът се разплиска по вените ми с игриво ромолене. Но дълбоко в душата ми като паяк пропълзя зловещ страх, защото този път не бях сигурна кой ще бъде плячката...

След няколко дни вече бях доброволен сътрудник (да!) и почнахме да се виждаме всяка седмица. Най-добрата ми приятелка скоро надуши, че се срещам с него по-често от обичайното и с любяща усмивка ме попита какво става (тя е от тези, дето вярват). "О, той е симпатяга, но всъщност аз въобще не си падам по добри, зализани момченца като него", небрежно подхвърлих, отпивайки от шейка си, "но и без друго ми е в кърпа вързан". За да съм по-убедителна, я погледнах нечестиво и кръшно се изкикотих. Знаех, че лъжа на дребно. Знаех, че Съни нито е зализан, нито е твърде добър, нито пък е момченце. Беше си мъж и то какъв! Знаех и друго - че не той, а аз му бях в кърпа вързана. И вече се мъчех с нервни пръсти да превъртя ключа, за да скрия една страшна тайна - бях влюбена... От пръв поглед стрелата се беше забила толкова дълбоко в сърцето ми, че се подаваше от гърба ми. Щях да го крия до последно, да си играя на вамп и сексуално торнадо, но не си правех никакви илюзии. Бях загазила здраво.

Скоро започнах да се държа неадекватно. Настроенията ми зависеха изцяло от него и, според случая, изпадах ту в еуфория, ту в депресия. Дежурствата ми бяха всеки четвъртък - сещате се, че четвъртъците станаха много специални дни. Вместо обичайния половин час за гримиране и обличане, вече отделях за това почти по половин ден. Разхубавих се и очите ми трайно придобиха онзи подозрителен блясък на влюбените девици от романтичните филми. Ако Съни не дойдеше на работа, губех апетит, сън, либидо и интерес към живота. Обзаведох апартамента си с чамови мебели, след като той спомена, че и неговият е с такива. В службата разговаряхме с часове и аз дори не се сещах да го свалям. Направо не можех да се позная! Всеки ще ви каже, че съм самонадеяна, нагла, интелигентна и хиперсексуална кучка, която прегазва мъжете като трактор. И наистина бях такава, за бога! С всички мъже, освен със Съни.

В негово присъствие започнах да се чувствам като свенлива седмокласничка и това откритие напълно ме потресе. С часове обмислях какво ще му кажа като го видя, но щом го зърнех, сякаш някой маркираше мислите ми с курсора и натискаше delete. Можех единствено да го съзерцавам с нямо обожание и да го изпивам с поглед така, както само влюбените умеят. Изглежда, че и той не беше безразличен към мен, което нажежаваше до бяло страстите.

Половин година по-късно

Най-после признах на приятелката ми. Погледът й бе пълен с умиление, подобно на свещеника, който току-що е изповядал поредната грешна душа. Аз бях напълно сломена. Променях се, въпреки отчаяната вътрешна съпротива и безграничното ми недоумение. Постепенно спрях да ловувам по партитата, защото никое от онези разгонени копеленца не можеше да се сравни с моя Съни. Все той ми е пред очите - страшна работа! Веднъж все пак забърсах някакъв младеж, ей така, да си припомня как ставаше. Още по пътя усетих, че не мога да го направя и кротко го помолих "да го отложим за друг път". Даже ме загриза съвест и го закарах с таксито до тях. Вътрешно се съобразявах със Съни за всичко - непрекъснато се отдавах на размишления, какво ли би казал той за новата ми вазичка, а мисълта, че може да не одобри темата на дипломната ми работа, дълбоко ме потискаше.

Когато бяхме заедно, във въздуха лумваше еротика, която изпълваше стаята с талази от пухкави облаци. Лошото е, че си оставаше само във въздуха, ако разбирате какво намеквам. Искрите прехвърчаха все по-осезаемо, но всичко минаваше по тангентата и отстрани приличахме на добри платонически приятели, макар да знаехме, че не сме. Аз, общо взето, бях оставила всичко в неговите и божиите ръце (което ми се струваше едно и също) и бях абсолютно неспособна да приложа присъщите ми номера, за да го съблазня. Пък и той си изглеждаше съблазнен, само дето нещо се помайваше. Взех да нервнича и да градя хипотези за неговата нерешителност. Да не би да има сексуални проблеми, горкичкият? Не, нямаше такъв вид - все пак съм познавач, надушвам ги тези работи. По едно време се зачудих да не би да е гей, а да го е срам да ми каже. Не, не беше гей... боже как ме гледаше само!... Дните се занизаха протяжно като венецуелски сериал - всеки четвъртък бях в рая, а през останалите дни в ада, така че съвсем забравих какво е да си на земята.

Още половин година по-късно

Най-после истината излезе наяве: Съни има гадже. Ето каква била работата значи! Подъл мерзавец! Научих го съвсем случайно от секретарката на офиса. А той, ни лук ял, ни лук мирисал, продължаваше да ми се мазни, мръсникът му с мръсник!. Значи затова бяха тези средношколски флиртове, от които така и не пролича дали ме сваля или просто си пробва чара на мой гръб! Цяла година да ме омайва, а да крие, че има сериозно гадже!

Поболях се. Посърнах и дни наред се влачех с гробовна физиономия, а скоро разочарованието ми еволюира в тежка депресия. Умът ми не го побираше! Сякаш присъствах на собствената си емоционална екзекуция. Казах си - ето го божието възмездие за греховете ми. Така де, досега на толкова мъже бях изгорила душиците, крайно време беше да си получа заслуженото.

После се предадох и примирих. По едно време Съни сам си призна, че има приятелка - смутолеви го между другото, уж в контекста на разговора. Върхът на нахалството му беше, че спомена нещо за приятелство... Сърцето ми беше разбито. Обзе ме мрачна апатия. Взех да фантазирам как прелъстявам някой напет хубавец, а после безочливо го изоставям и така люто си разчиствам сметките с цялото мъжко племе, мътните го взели! Тази мисъл ме накара леко да живна, в очите ми за миг просветна хищен пламък, но апатията все пак надделя. Опитах се да се напия до смърт. От това мъката ми не намаля, само дето последвалият махмурлук направи деня ми още по-неприятен. Четвъртъците станаха непоносими - непрекъснато ме преследваше страхът, че крехката черупка на самообладанието ми внезапно ще се пропука, Съни ще научи как съм откачила по него и ще се опозоря доживот. А той, милият, изглеждаше в блажено неведение и дори не подозираше на каква клада се пържа.

Внезапно прозрях, че вероятно той просто не ме обича. Явно не ми бе съдено да бъда с мъжа на живота си. Сърцето ми се сгърчи от болка, но вече бях решила - ще се оттегля с достойнство. И без друго се чувствах достатъчно унизена. Боже, как можа точно мен да ме сполети този кошмар! Но не проумявах още нещо - щом Съни ходи с друга жена, защо онези пухкави талази продължаваха да прелитат във въздуха?

Два месеца по-късно

Известно време не стъпих в службата, за да се поосъзная малко. Излъгах Съни, че уча за изпити. Дори не ми стискаше да му кажа в очите колко го ненавиждам! Дали се върнах ли? Разбира се! Знаех, че това е връхната точка на мазохизма ми, но бях готова да продам душата си на дявола, само и само да го зърна още веднъж. Тепърва щях да науча какви средновековни мъчения е готова да изтърпи една влюбена жена. Всеки миг ме изпълваше с нарастващо негодувание и справедлив гняв и аз трескаво обмислях как следващия път ще му вдигна чудовищен скандал и ще му изкрещя в очите какво мисля за него. Когато го видех, обаче, коленете и ръцете ми се разтреперваха като на стар алкохолик, огнедишащият дракон на гнева ми се смаляваше до размера на мишленце, което се шмугваше в дупката си и аз премаляла се отпусках в хамака на сладостна любовна нега. По-късно яростта ми се връщаше с двойна сила, понеже не можех си простя, че ми е толкова слаб ангелът. После всичко се повтаряше отначало. В пристъп на умопомрачение и отчаяние изчуках някакво момче, което ми беше заприличало на Съни. След това го изгоних, напих се и цяла вечер повръщах. На другия ден се завърнах по-блага, кротка, разкаяна и влюбена от всякога. Мразех се. От някогашната горда кучка не беше останало нищо. Бях се превърнала в смазана от любов отрепка.

След една седмица

Съни спомена, че скоро заминава на море. За цялото лято. Божичко, нямат ли край мъките ми! Толкова се паникьосах, че спонтанно го поканих на гости. Знаех, че няма смисъл - той се пази от мен като свещеник от вампир, сигурно си носи в джоба кръст и скилидка чесън. Но вместо да го заусуква както обикновено, той, о, небеса, прие. Просто попита кога и в колко часа. "Ами, например във вторник", успях да промълвя аз, преди напълно да загубя дар слово.

Във вторник

Казах му да дойде в шест. Вече близо три часа се преобличах, цапотех се пред огледалото, но не постигах желаното съвършенство. До шест оставаха десетина минути. Сигурно няма да дойде, казвам си. Ах, как само ми тупка сърчицето... Шест без една минута. Шматках се като муха без глава, с огледалото в ръка, за да открия в коя част на апартамента съм най-красива. Приличах на някаква пощръкляла Снежанка, която налудничаво повтаря: "Огледалце, огледалце, я кажи..." И изведнъж проклетото огледалце сякаш самичко ми се изплъзна от ръцете. Проследих траекторията на полета му към пода като на забавен кадър. Сблъска се с паркета с оглушителен трясък и се натроши на парченца. Обзе ме суеверен ужас - нали ги знаете онези поверия за счупените огледала, дето носели дълги години нещастна любов. В този момент на вратата се звънна.

Открих, че влюбените жени развиват странен тип интуиция, граничеща с паранормалното. Още на вратата Съни ми се видя някак по-особен. Усещах, че ще стане нещо фатално, което ще ми преобърне живота, но не подозирах какво ми е погодила съдбата. Уж подхванахме един от безкрайните ни интелектуални разговори и изведнъж хоп - знаете ли какво изтърси проклетникът? Че ме желае. Че между нас имало страшно много секс, който можел да ни съсипе приятелството, но все пак сме можели да пробваме да го направим и да видим какво ще стане. Аз се вкамених, а той, за по-сигурно, го повтори. За гаджето си - нито дума. После се сети, че имал работа и си тръгна, като обеща да се върне по-късно.

Не се върна, разбира се. А аз прекарах петте най-дълги часа на света, докато висях на балкона и се взирах в тъмното за бялата му Тойота. Малко преди да се хвърля от терасата, той се обади. Нямало да дойде, понеже с един приятел прекалили с уискито и не можел да шофира.

Сряда

Събудих се като пребита и установих, че животът няма смисъл. Реших да не се самоубивам веднага, защото още не съм си написала дипломната работа. Все пак не върви да си отида от този свят недипломирана. Видях, че Съни си е забравил слънчевите очила. Дълго медитирах пред тях и си представях как той ще цъфне, уж да си ги вземе, и няма да си тръгне никога повече.

Четвъртък

Телефонът звънна. Прелетях като стрела разстоянието от спалнята до хола. Беше Съни. Последва покъртително извинение и предложение да се видим още веднъж тези дни, понеже в понеделник заминавал. На мен малко ми трябваше. Разнежих се, с изящен скок се върнах в рая и потънах в блажени блянове. Уговорихме се за неделя.

Петък

Тъкмо станах, направих си кафе и ми се стори, че на вратата се звънна. Не, кой ще дойде по това време - всички знаят, че съм нощна птица, а още няма обяд. Ама пустата интуиция не мирясва - имах усещането, че се звънна. Вперих сънено око през шпионката и видях... Съни. Изтръпнах от изненада и ужас. Разбирате ли, току-що бях станала и изглеждах по подобаващ за случая начин. Бях по къса сатенена нощничка, без капка грим, а дългата ми коса напомняше кукувиче гнездо. С две думи - неглиже. Не можех да допусна моят любим да ме зърне в този вид! Но не можех и да го държа отвън. След кратка и жестока вътрешна борба надви желанието да го видя. Отворих му - решил да ме навести и да си вземе очилата. Аз му отсипах половината си кафе, помолих да не ме гледа и се заизвинявах, че съм в такъв вид. "Много си красива!", каза той и от начина, по който погледът му се плъзна по босите ми крака, разбрах, че говори съвсем сериозно. Така се втрещих, че млъкнах и се опулих глуповато. Всеки четвъртък ме вижда в целия ми блясък и прелест, но никога не ми го беше казвал! Каза го точно сега, когато съм във вид, в който ме вижда само котката ми! После си допи кафето и си тръгна. Дълго се взирах в огледалото и се чудих на изчанчените естетски представи на Съни. Накрая констатирах, че не мога да ги разбера тези мъже.

Събота

Целия ден посветих на разкрасяващи процедури. Вътрешно предчувствах какво ще стане на другия ден, но се опитвах да не си го помислям, защото ме втрисаше от страх. Знаех, че това няма да е добрият стар секс, който добре познавам, а нещо друго, което ме плашеше до смърт. Представях си, че ако Съни ме докосне, мигом ще се разпадна на парчета като гипсова статуя и така ще си остана завинаги.

Отидох на фитнес, кола маска, солариум и каквото още се сетих. На прибиране си купих някакъв CD на име Technomania. При прослушването открих едно главозамайващо парче, от което сърцето ми спря. Цяла вечер го слушах - поне 128 пъти! Това парче странно въплъщаваше настроението ми и така ме хипнотизираше, че заприличвах на друсана хипарка. След като го чух още 128 пъти, реших, че това е парчето на живота ми. Казваше се Transmigration of souls.

Неделя

Тази юлска неделя ще я помня докато съм жива, че и след това. Цял ден чистих със старанието, с което предполагам, че са мили Столипиново в чест на принц Чарлз. После взех душ, гримирах се, полях се с най-влудяващия си парфюм и облякох къса рокличка с гол гръб. Бях ослепителна, но от това топката в корема ми не изчезваше. Почнах да си говоря сама, ей така, да минава времето.

Този път Съни подрани. Носеше кутия сладолед и пликче с плодове. Щом се спогледахме на входната врата, разбрах защо е дошъл... Обзе ме неописуема смес от екстаз и страх, който прерасна в паника. Кучката в мен агонизираше...

Разговорът не вървеше. И двамата бяхме нервни, а аз открих идиотския факт, че се чувствам като жертвен агнец пред заколение. Знаех какво е да се чукаш с мъж, когото желаеш. Но не знаех какво е да се любиш с мъж, когото обичаш. Това прозрение ми се стори толкова сълзливо-екзистенциално, та чак зловещо, че за миг ми се стори, че изпод раираната тениска на Съни се подава Освалдо Риос. От притеснение взех да се щурам из кухнята, да правя кафе и всевъзможни излишни движения. Съни прелистваше някакво списание, зяпаше ме изпод вежди и говореше глупости в отговор на моите.

Той пръв не издържа. Просто стана и ме грабна...

Ще ви спестя подробностите. И без друго не мога да пиша за това, защото се разплаквам, а като плача, виждам размазано и не мога да пиша. Знам само, че през цялото време имах чувството, че или ще припадна, или ще умра. Дори забравихме презервативите... За пръв път правех любов и умирах от страст, страх и възторг. Останалото са го казали поетите - как времето спира, светът изчезва, космосът избухва и прочие... Съни също хареса онова парче и го пусна още 128 пъти. Така Transmigration of souls стана нашето парче. Нещо като техно-вариант на "Нашият сигнал" на Емил Димитров. Слава богу, нито припаднах, нито загинах, макар че и досега не съм съвсем сигурна.

Тази нощ кучката в мен умря. Съни я обезглави с един замах, както с остър кол се убива вампир. Дълго щях да събирам парчетата от себе си, но сега на света бяхме само ние двамата и нищо друго нямаше значение. Забелязах, че разликата между любовта и секса е подобна на тази между черния хайвер и бобената чорба. Знам, че посветените ще ме разберат...

После Съни ме целуна и си тръгна.

След това

Новото утро ме цапардоса с един чудовищен факт - бях прелъстена и изоставена. Лятното слънце, надникнало през завесите, ме ослепи като оксижен. Исках да се върна обратно в мрака на съня и никога повече да не се събудя. Чак дъхът ми спря от болка и ужас. За миг си представих, че всичко е било просто кошмарен сън, случайно изпълзял от болното ми въображение. Това беше последната предсмъртна халюцинация на умиращата ми същност.

Апартаментът и душата ми приличаха на разрушен град, през който е минал тайфун. Любовта беше оставила съвсем веществени следи навсякъде, където бе вилняла. Празните чаши от кафе, недопитото вино, роклята ми на пода, неразпечатаните презервативи, остатъците от плодове - всичко напомняше за нощта, която си беше отишла заедно със Съни.

Чувствах се неописуемо гадно. Дори загубих чувството си за хумор. Любовната история бе стигнала твърде далеч - сякаш се бях телепортирала в телевизора на някоя пенсионерка и вече играех главната героиня във романтична драма, и то в най-трагичния епизод, който масово разревава зрителките. Почувствах, че копнея да умра незабавно, но дори нямах сили да стана, за да направя каквото трябва. Започнах да плача и не спрях няколко седмици.

Внезапно Съни се върна от морето - сам. Никой не разбра защо. Изглежда Бог се бе смилил да ми отпусне още няколко дни в рая. Отново се гмурнах в океана от любов с отчаяното безразсъдство на тези, които нямат какво да губят. Също толкова внезапно Съни отново замина - никой не разбра защо.

Накрая

Ваканцията свърши и се срещнахме в службата. Известно време Съни живя в раздвоение, накрая аз не издържах, поставих въпроса ребром и той избра гаджето си. Междувременно загубих напълно илюзиите и част от теглото си. Но да се откъснем изцяло един от друг се оказа по-трудно отколкото да се откажат цигарите. Разделяхме се бавно и мъчително месеци наред. Стратегията "Хайде да бъдем приятели" претърпя логичен и тотален провал. Почти едновременно напуснахме службата, но и това не помогна. Знаех, че краят на одисеята наближава, но не можех да живея без Съни. Всеки час с него бе за мен глътка живот, а всеки миг без него прекарвах обляна в сълзи и самосъжаление. Скоро тези ми навици станаха толкова хронични, че продължителният плач се превърна в задължителен вечерен ритуал и част от дневния ми режим, подобно на миенето на зъби и други хигиенни процедури. Прогресивно линеех и с такова темпо младият ми живот скоро щеше да угасне.

Една от приятелките ми компетентно ме посъветва да спра изобщо да го виждам, ако искам да го забравя. Смътно усетих, че е права. Трябваше спешно да направя нещо, защото любовта очевидно ме погубваше. Нещата вече бяха на живот и смърт.

През един мразовит февруарски ден Съни най-накрая изчезна от живота ми. По ирония на съдбата сам предопредели края, проваляйки рождения ми ден по най-безобразен начин. С това търпението ми се изчерпа и осъзнах, че не искам да го виждам повече. Така и стана.

Заключение

Все още се възстановявам като след тежка болест. Оказах се жилава - ей ме на, жива и здрава съм. Интересът ми към живота и мъжете бавно се завръща, но засега е чисто академичен. Сексът предизвиква в мен вяло безучастие или отегчено раздразнение, според случая. Дори не се натъжих като спряха TV 1000. На пръв поглед съм си същата, но от очите ми взе да струи онова изтерзано благородство на бившата грешница, влязла по невнимание в правия път. Почнах отново да ходя по партита, но вече само кротко си пия питието, танцувам самовглъбено или зяпам хорската дандания с горчивина и снизхождение. Станах мъдра и смирена, даже си написах дипломната работа. Понякога си пускам Transmigration of souls и си поплаквам над спомените. Още не мога да се опомня и да проумея какво беше това чудо, дето ми се стовари на главата. Сигурна съм, че ще се оправя - нали казват, че вълкът козината си мени, но не и нрава си. Всъщност почнах да се съмнявам какъв точно ми е нравът. Знам само, че вече съм от тези, дето вярват.

3 юни 1999

© Анна Димова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.03.2001, № 3 (16)