ЗАВИСТТА, АЛЧНОСТТА И РЕВНОСТТА В ОТНОШЕНИЯТА КЛИЕНТ - ПСИХОЛОГ

Анна Димова

web

...- Напразно хлопаш - каза Лакеят, - и то по две причини. Първо, защото и аз съм на тая страна на вратата, на която си и ти. Второ, защото вътре вдигат такъв шум, че никой няма да те чуе."

Луис Карол
("Алиса в страната на чудесата")

Така формулирана, темата ми звучи като завоалиран начин да се попита дали е възможно в помагащото пространство да прехвърчат лоши обекти. За мен краткият отговор е - да, и още как. При това двупосочно и интензивно. Реших да променя първоначално зададеното заглавие, защото мисля, че със завистта съвсем не се изчерпва това, което психологът и клиентът могат да си обменят. Мисля, че и двамата могат да се замерят с приблизително равни количества завист, алчност и ревност, само че обикновено използват различни технически средства и осъзнават стореното в различна степен.

"...Въпреки това, и преди, и сега изпитвам чувството, че над мене тегне опасността да бъда погълнат от някаква безлична, бюрократична машина, не човек, а машина, която ще работи методично, докато ме сдъвче и от мен останат само парцали. Моите крясъци не биха ускорили, нито забавили преживната й дейност."

Стивън Кинг
("Тъмната половина")

Преди да се срещнат в съответната служба, клиентът и психологът са просто обикновени хора, които живеят тук някъде сред нас. Клиентът най-често е подгонен от лоши обекти, които скоро ще го отведат при психолога, но за това ще стане дума по-късно. Между тях има подозрително много общо - например и двамата са българи - зловещ факт, който те считат за първопричина на повечето си нещастия. Мразят държавата си, защото я преживяват като ялова, спаружена и зла гърда, която само от време на време процежда капчици гадно на вкус мляко, колкото да не умрат от глад. И двамата смятат, че ако в света въобще съществуват добри обекти, то те са някъде другаде. Така са ги учили от малки, пък и реалността не им предлага много по-различна версия. Вярват, че докато на тях се е паднала участта да обитават ада, то отвъд шенгенската стена цъфти истински рай, в който млякото е сладко и хранително, тече като река, никога не свършва и има за всички. Затова тайно мразят чужденците, но по правило се държат сервилно с тях, понеже имат едно наум, че те може да държат ключа към спасението им.

"Страхът ми всъщност е недостиг на тестиси. За сметка на това имам нещо в повече - стиснатите зъби."

Салвадор Дали
("Дневникът на един гений")

Най-често родителите и на двамата са пенсионери, които са още по-гладни и огорчени от битието. Най-общо те биват два типа. Първите се чувстват съсипани от някогашния тоталитарен режим, преживяват се като непризнати дисиденти и намират частично облекчение само когато ругаят комунистите. Вторите са наричани от първите "червени бабички и дядовци", въздишат по загубената уютна прегръдка на социализма, чувстват се като неразбрани пророци и съзират в настоящото правителство виновника за житейската си драма. И двата типа обичат да ходят по митинги, където търсят отдушник на взаимната си ненавист и други силни преживявания. Родителите на клиента често са също бивши или бъдещи клиенти и смятат психолога за мошеник. Последният интерпретира това нелюбезно отношение като пренос и му олеква. Неговите родители по-трудно се поддават на класифициране, пък и рядко остават живи след като научат за избора му на професионален път.

"Нямаше обща мярка за противоречивите импулси, предизвикани от тези обстоятелства. Те се неутрализираха и ни оставяха все така слепи за всичко, захвърлени далеч от нещата, до които можехме да се докоснем; в един свят, където жестовете нямат никаква стойност, подобно на гласовете в пространство без ехо."

Жорж Батай
("История на окото")

Някои психолози са чували за Мелани Клайн и наричат цялата тази грозна гледка параноидно-шизоидна, но от това не им става кой знае колко по-добре. Клиентите пък нито са чували, нито искат да чуят за Мелани Клайн. За тях това е абстрактно и безсмислено теоретизиране, целящо да дообърка и без друго сложната реалност или просто учтив начин да бъдат прогонени. Независимо как са попаднали в помагащата служба, те искат много конкретни неща от съвсем битов характер, например да си намерят работа или да получат социални помощи. Затова, когато психологът започне да се държи терапевтично или, не дай си боже, им предложи директно такава услуга, решават, че им намеква, че са луди за вързване и го намразват още повече. В някои по-редки случаи, може да им хрумне, че той е луд за вързване и те самите почват да се държат терапевтично или изпадат в пълно отчаяние и отиват на екстрасенс.

"В самолета на Пан Ам за Виена имаше 117 психоаналитици и поне шестима от тях ме бяха лекували. А за седмия се бях оженила. Само Господ знаеше дали причината беше в тяхната некадърност или в моята съвършена неподатливост на психоанализа, но сега, след тринадесет години психоаналитични авантюри, ако не друго, се страхувах от летене дори повече от преди."

Ерика Джонг
("Страх от летене")

Срещат се и по-начетени клиенти, които правят известна разлика между Мелани Клайн и Мелани Грифит и това бележи върха на психоаналитичната им компетентност. Повечето от тях имат телевизори, гледали са американски филми за психоаналитици и си представят психоанализата като нещо средно между телепатия, врачуване и спиритически сеанс. Мисълта да се подложат на психотерапия ги ласкае, но нямат пари. Поради тази причина се примиряват с психолога и свикват с мисълта, че не заслужават повече. Поне имат на кого да се оплачат от тежката си съдба. Но когато психологът се опита да влезе в терапевтична връзка с тях, застават нащрек и започват да го подозират, че избива комплекси. Все пак той никак не им прилича на психоаналитика от филмите, пък и ако наистина разбира от такива работи, защо се нарича психолог и се занимава с несретници като тях? Като се замисли човек, въпросът е повече от логичен. Психологът си го задава всяка вечер, но никога не говори за това пред хора, защото се чувства унизен.

"Той заспа и се събуди в осем, без да си спомня да е сънувал нещо лошо. Но истинският лош сън бе все още там някъде навън."

Стивън Кинг
("Тъмната половина")

На пръв поглед психологът е мило същество. Завистта, алчността и ревността са пороци, които той не познава, страстно заклеймява и посвещава живота си на борбата с тях - образно казано. Обича да бъбри за психотерапия, макар тя за него да прилича на призраците и любовта, които никой не е виждал, но за които всички говорят. Често работи като доброволец към неправителствени организации, където с радост върши всичко, което никой друг не иска да върши, например придружава клиента до дома му, говори си с майка му за тежкия й климактериум, прави кафе на колегите си или помага на чистачката в офиса, понеже нея я боли кръста и на него му е мъчно. Можем само да гадаем за мрачните тайни, обвили връзката с първичния му обект. Във всеки случай изглежда, че всяко негово дихание е белязано с дълбоко чувство за вина и себеомраза. Да се постави в самоотвержена служба на страдащите, е неговият начин да репарира и да прави изкуствено дишане на добрите си обекти. Още не може да си прости, че на времето не записа право и това го кара да се чувства още по-виновен, особено пред майка му. Несъзнателно мрази професията си и завижда на всички, които не са психолози, включително на клиентите си. Справя се като развива маниакални защити и започва привидно да се гордее с призванието си и да работи по гореописания начин. Въпреки това, често сънува тих и слънчев кабинет, на чиято врата почуква богат, образован и парфюмиран клиент, който иска психотерапия и то точно от него. На сутринта не може да повярва, че това е било само сън, вкисва се и цял ден броди мрачен. Има психолози, които накрая не издържат, напускат професията и започват да продават домати. Други решават на стари години все пак да кандидатстват право и стават юристи. Трети си остават психолози и досега ставаше дума именно за тях.

"У себе си не откривам нищо друго, освен дребнавост, нерешителност, завист и омраза спрямо борбените натури, на които с цялата си страст пожелавам всичко зло."

Франц Кафка
("Дневници")

Когато клиентът и психологът се срещнат някъде в помагащото пространство, могат да се случат всевъзможни вълнуващи неща. Ако психологът точно предната нощ е сънувал съня с богатия клиент, първият разговор с този, който сега седи пред него, се превръща в голямо изпитание. Да не говорим, че не се знае какво е сънувал клиентът, което прави ситуацията напълно непредвидима. Едно от малкото сигурни неща е, че психологът е разпънат на кръста на тежки вътрешни противоречия. От една страна, поривът му да опази добрия обект го кара да погледне клиента всеотдайно и загрижено да го попита какво го води насам. Радва му се, защото знае, че клиентите са кът - така де, в тая служба, дето се казва, няма кой да те напсува. Всеки нов клиент е обект, който оправдава съществуването му и придава някакъв смисъл на страданието му. В същото време е дълбоко фрустриран. Яд го е, че все му се падат най-окаяните клиенти и подозира, че колегите му тайно имат частна и добре платена практика. Мъчно му е, че никой не го признава за терапевт и прекрасно осъзнава, че клиентът от съня му е съвсем реален, само дето никога няма да дойде при него. Докато слуша за социалните катастрофи, връхлетели новодошлия клиент, и него го напъва да се оплаче, но професионалната му роля не позволява, поради което му става още по-кофти. Фактът, че в момента той самият трябва да бъде добър обект за някого, го навежда на мисълта, че всички, с изключение на него, си имат добри обекти и завистта като октопод обвива клетата му душа.

"- Страшни диванета са туй учените - зачу се след малко бай Ганьовият глас в съседното отделение; - аз не зная как ги търпят такива на служба."

Алеко Константинов
("Бай Ганьо")

Клиентът, на свой ред, по-рядко изпада в противоречия, тъй като, първо, нищо не го задължава да бъде добър обект, и второ, понеже и без друго е наясно, че наоколо добри обекти няма. Дошъл е при психолога, защото са го пратили или просто за да се увери за пореден път, че никой не може да му помогне. За него съмнението е втора природа (нерядко и първа...), която го пази от изобилието неприятни изненади. Това е един от начините да се справи със собствената си завист, тъй като убеждението, че и другите са пълни нещастници като него самия, прави мъката му по-поносима. Затова, когато просне торбата си с проблеми, заизважда ги един по един и съзре безпомощният вид на психолога, мигом го полазва мрачно-сладостен гъдел. Понякога леко му докривява, но чуждото безсилие го кара да се чувства значим. Ако случайно научи за друг клиент, получил реална и полезна помощ, това потвърждава хипотезата му, че неговият Проблем е най-големият и най-неразрешимият, което пък успокоява ревността му. Що се отнася до самия Проблем, колкото и да се оплаква, в действителност клиентът рядко бърза да го разреши, защото просто си няма друго, с което да живее. Все пак, по-добре лош обект, отколкото никакъв.

"...Убийте всеки, който ви пречи да бъдете КЛИЕНТ. Това ще ви накара да се чувствате по-добре."

списание Егоист, бр. 29

Подобна нагласа изнервя помагащия професионалист, и то напълно основателно, тъй като обезценява и гаси в зародиш всеки светъл терапевтичен порив. Когато клиентът му хвърли някой от онези погледи тип "Ха сега да те видя...", психологът започва да се чувства като човек, под чиито крака се канят да издърпат земята - усещане, което трудно се забравя. Ако е новак, реакциите му са по-хоатични и непредсказуеми. Може да посърне и да се хвърли разплакан в обятията на супервайзера си, което със сигурност не е добра идея, тъй като самият супервайзер се пече на същия огън, едвам се оправя със собственото си Его и подобни изблици го плашат до смърт. На по-темпераментния новак му кипва кръвта и демоните на гнева започват страховито да думкат по затиснатия капак на Суперегото му. В повечето случаи успява да се овладее, но когато се прибере вечерта вкъщи, си го изкарва най-безмилостно на домашния любимец. По-опитните психолози реагират по-смирено и с изстрадана обиграност проявяват към клиента формално разбиране, с което го вбесяват още повече. Клиентът ненавижда, когато някой се държи твърде добре с него, защото смята, че зад това се крият съмнителни мотиви, например, че някой се прави на светец, за да подчертае какво нищожество е той самият. Психологът отвръща на удара като си прави извода, че на клиента не може да се угоди и постепенно спира да му обръща внимание.

"- Моля, газирана вода - поръча Берлиоз.
- Няма - отговори жената на павилиончето и, кой знае защо, се докачи."

Михаил Булгаков
("Майстора и Маргарита")

Недоимъкът, сред който живеят, понякога кара клиентът и психологът да се вкопчат един в друг с алчна и отчаяна стръв. За клиента психологът може да се окаже първият човек, който, по неведоми причини, е готов да го изслуша. Тогава той го залива с порой от думи, емоции и каквото се сетите още, понеже не е сигурен дали това не е мираж, който ще изчезне, щом примигне с очи. Склонен е дори да попреувеличи трагизма на сполетелите го беди, само и само да си подсигури нечие присъствие. Такъв клиент трудно си тръгва, сеща се за най-важното точно на вратата и в края на всяка криза изпада в нова. За психолога, особено ако е начинаещ, клиентът може да се окаже първият човек, който го взема насериозно и иска нещо от него, макар и да не знае какво точно. Нерядко това е първият му клиент въобще и появата му се превръща в незабравимо събитие, подобно на първия любовник или първото безпаметно напиване. За съжаление, точно в такива случаи, в безмерния си копнеж да зариби и задържи клиента на всяка цена, психологът рискува да го загуби. Начините за това са много - например започва да се държи прекалено терапевтично, протективно или нравоучително. Като резултат, клиентът решава, че е сбъркал адреса и тръгва да си търси друга гърда, а психологът е толкова потресен от човешката неблагодарност, че не спи цяла нощ. На другия ден му минава и сяда да решава кръстословици, докато чака следващия клиент.

"- Е, може би е вярно - съгласи се неохотно Клевинджър с понижен тон. - Може би един дълъг живот трябва да бъде изпълнен с много неприятни неща, за да изглежда дълъг. Но в такъв случай кой ще желае дълъг живот?
- Аз - каза му Дънбар.
- Защо? - попита Клевинджър.
- Че какво друго има на този свят?"

Джоузеф Хелър
("Параграф 22")

Някои клиенти и психолози остават дълго заедно и с времето заприличват на омерзени, но привързани един към друг съпрузи, които не се понасят, но не знаят как да се разделят. Понякога, въпреки взаимната си омраза, двамата успяват да се обикнат по някакъв техен си начин. Клиентът открива, че да бъде клиент може да бъде начин на живот - е, може би не най-добрият, но все пак живот. Психологът постепенно приема професионалната си участ, въпреки че злостно завижда на бившите си колеги, които сега среща по пазари и кантори. Нощем чете Фройд, като си поплаква тайно, а после сънува онзи богат и красив клиент, грациозно изтегнат на кокетната кушетка в кабинета му. На сутринта обаче знае, че това е било сън, затова без излишни емоции го разказва на кучето или фикуса си и се връща в реалността, където храбро се гмурва в морето от лоши обекти. Понякога се случва стоицизмът му да не издържи и да му изгърмят бушоните. Тогава се пропива и става клиент на друг психолог. После всичко се повтаря отначало.

1 юли, 1999

© Анна Димова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.07.2001, № 7 (20)