|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ДВОРЪТ (из недовършен ръкопис) Веселин Сариев Беше нощ. Събуди ме лай на куче, или самото куче. В басейна плуваше мраморната риба на Димчо. По тъмна доба той тръгна с Нуша за Марково и отнесе спомените ни през последните 20 години. Изгледа с привидно безразличие Двора и камъните, които беше редил. Това означаваше - радост, ласка, любов и приятелство. В тъжните му очи плуваха митични знаци и нетърпеливо надничаха в отвъдното. Но един от тях гледаше в упор живота. Както обикновено, Димчо се върна и приседна до Кучето. На масата бяха Румен и Наско, дошли след време. Виното се разля и кръвта му попи в земята. Костенурката Роко премина по трите сребърни стъпки върху камъка на Димчо и спря пред един римски барбакан. Водата на свещения Филипопол още шуртеше в него с цвета на древното индигово небе. В бъдещето към нас пристъпяха Свилен, Живко, Христо, Мишо, Недко, Бояджияна, Иван и много други. В миг се появиха профилите на Митьо и Слона. Бяхме тези дишащи змейове, които са тук, и онези мълчаливи ангели, които ги няма. След Кръста на Свилен и Румен нарисува Четириъгълника, който също пресече Земята на паралели и меридиани и ни обедини за нейната завършеност и всеобщност, но какво са няколко години.
Наско взе една лескова пръчка, която изсвистя във въздуха. Звукът отлетя в бъдещето, а тя остана при нас. Разголено до безобразие, тялото й бавно потъмняваше с цвета на залеза. Тогава Димчо каза нещо, което никога не чух. Картината се казваше "Нощ", а стихотворението започваше:
Елите бяха навели чела, пътеката се виеше в гората и някой вървеше по нея. Не - чакаше. Луната не беше никаква луна, а плод, от който ще се роди тайнството. Наско нямаше представа от всичко това, той не познаваше даже и мапуче. - Защо бе, бате Весо - промълви Румен и без да иска, повтори един образ, когото наричахме "Защото". - 3ащото, Румба, енергията ни е положителна и съзидателна като космическия дух, който прониква в състоянията на човешката душа.
© Веселин Сариев |