БАБАИТЛЪК

Валентин Кучев

web

Eдинственият индианец, с когото съм разговарял през живота си, бе Херардо Боливар Ибиа Анди от Еквадор. Учеше във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност история. В речта си, на мястото на “в”, Херардо винаги казваше “б”. Един ден го срещнах и видях, че лицето му е прежълтяло, а той едва пристъпваше.

- Какво става, Херардо, къде успя така да се наквасиш?

- Ох, днеска аз бил на изпит при Бладо Попов. Бзел изпит, минал бече бъб бтори курс. После пил много бодка и сега няма сили да бърби.

В кръчмата в село Янково, Шуменско, седяхме: аз, Херардо и селският даскал по български Евгени Ганчев, по прякор Бачо - наш колега от Търновския университет.

Тъкмо дойдоха прехвалените огромни кебапчета ведно с няколко изстудени халби бира, и някакъв младеж от съседната маса се провикна: “Даскале, мож ли за малко да излезеш навънка? Искам да та питам нещо...”

Бачо излезе, а ние с Херардо се заехме с бирите и мезето.

След малко Евгени се върна и, заливайки се от смях, ми разказа следното:

- Знаеш ли, Вальо, защо ме извика онзи отвънка? Той е местният бабаит. Пита ме: “Абе, даскале, тоя с дългата коса какъв е? Да не е индианец?”. “Да, индианец е. Единственият жив индианец в България. Той е от Еквадор, от племето кечуа, наследник на инките”. “Хм, и аз тъй си помислих - че е индианец. Тъй кат го гледам, само за бой плаче!”

И докато ми обясняваше всичко това, Херардо кротко и лакомо унищожаваше поредното кебапче.

© Валентин Кучев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.02.2007, № 2 (87)