ОГЛЕДАЛОТО

Станка Петрова

web

Бай Атанас, бивш съпруг рогоносец с две дъщери и дебела сива котка, полива цветята и храни канарчетата, когато ме няма. През комунизма бай Танас, както му викаме с моята приятелка Божана, е бил ценен специалист инженер. Когато говореше за себе си, той подмяташе между другото, че известно време работел в някое министерство, та затова сега взема максимална пенсия. Половината от доходите си привеждаше всеки месец на по-малката си дъщеря в София, а тя все се оплакваше, че не й стигат парите. Дъщеря му се грижеше за някакъв старец, който сключил договор с него да дари къщата си срещу гледане. От своя страна, бащата смяташе да остави къщата на дъщеря си. На по-голямата си дъщеря той не помагаше и дори не поддържаше връзка с нея. Беше й ядосан, че подведена по омразата на майка си, се направила, че не го забелязва, когато някога по някакъв повод се срещнали. Нищо повече не знаех за отношенията с голямата му дъщеря, нито с бившата му жена. Пред мене той не говореше за тях. Но от пътечката, по която завиваха разговорите ни, останах с впечатление, че след изневярата на жена си, той подхранваше цинизъм към всички жени и гледаше на тях като на сексуални обекти.

Като го подгонеше самотата, бай Атанас идваше при мене. Когато пушех и живеех сам, сядахме в хола и той с наслада ми разказваше за своите и чуждите любовници. Седяхме в прегръдката на ефирни пластове дим, от пепелника започваха да се ронят фасове и пепел и да падат по покривката. Като тръгнах с Божана и спрях цигарите, вече не пушехме в хола. Той влизаше в тясната ми, претрупана с мебели и всякакви дреболии кухничка, пускаше вентилатора, предназначен да изкарва парите от готвенето навън, и сядаше там, след като затвори иначе постоянно отворената врата на кухнята. Ако Божана беше вкъщи, не подхващаше приказки за жени и бързаше да си иде. Понякога и аз се отбивах у тях. При едно такова гостуване, реших да взема и Божана и да го изненадам. Той се смути и започна да подрежда. Но скоро ни покани официално на гости и започна да разправя сякаш специално подбрани за приятелката ми истории за уж честни, но внезапно хванати в изневяра жени. Божана знаеше, че моят приятел е единственият, при когото мога да се отбия по всяко време, и заради заетостта си и редките ни срещи приемаше начина му на мислене с търпение. След гостуването на път за вкъщи, коментирахме с насмешка тематичната му вечер.

По едно време стана ясно, че напоследък към бай Атанас се присламчила някаква жена около петдесетте, поне с петнайсет години по-млада от него. Той ми беше споменал за нея: „Още ме търсят, Томе, върти се една...” - вметна с доволство, когато си тръгваше една вечер, и събрал три пръста на ръката си, ги доближи до устата си и ги целуна, за да покаже качествата на кандидатката. Тогава не обърнах внимание, но наскоро след това той престана да отговаря на телефона. Отидох до тях и успях да вляза във входа. Поослушах се пред вратата. Телевизорът се чуваше. Набрах мобилния му телефон и чух звъна зад заключената врата. Поседях на стълбищната площадка и си тръгнах. Докато си легна, звъних още няколко пъти, но нищо.

- Утре пак ще отида до тях - казах на Божана, - може да е излязъл набързо. А може и да е отишъл някъде, днес трябваше да вземе пенсия...

Всъщност не вярвах много при повторното отиване до апартамента му той да ми отвори, но не знаех какво друго да направя. Легнахме си разтревожени и на следващата сутрин, преди да отида на работа, отново минах през дома му. Положението беше същото. Двамата с Божана изкарахме цял ден и още една нощ в очакване възрастният ни приятел да се появи. Чудехме се дали не му се е случило нещо, а не знаехме на кого да се обадим, нямахме връзка с никого от роднините му. И преди се беше губил така, затова изчаквахме. И когато вече умувах дали да разбия вратата, или да вляза у тях през прозореца, бай Атанас се обади по телефона. Оказа се, че неговата сърдечна приятелка му позвънила и той излязъл набързо от дома си. Надвечер, когато се прибрах от работа, той се отби при нас и смуквайки дим от цигарата си, каза някак напевно:

- Гледам... двайсет и две повиквания и викам „бреей, тоя си мисли, че съм псовисал” - и се засмя.

После и ние се посмяхме на стария мераклия и коментирахме срещата му със съвпадението на деня за пенсията. Повече не чух нищо за тази жена. Бай Атанас продължи да ни посещава и сякаш се чувстваше загрижен за нас. Защото ни даваше съвети или защото беше по-близо от родителите ни, чувствахме присъствието му бащински добронамерено и даже в един момент си казах гласно: „Боже, защо нямам и аз такива родители! А дъщерите му не ценят баща си”.

Беше обявил апартамента си в София за продан, когато пак изчезна. И пак по същия начин - телевизорът се чува от вратата на апартамента му, а той не вдига телефона. Не се разтревожихме като преди. Гадаехме дали отново е с онази жена, или е отишъл някъде. Но на третия ден, след като не можах да вляза въобще във входа и да се ослушам пред вратата на жилището, аз заговорих да се обърнем към полицията. Изглежда, частичният достъп, макар да не ми носеше никаква информация, кой знае защо ме успокояваше. Но със или без полиция, да се разбие чужда врата, без да е ясно дали стопанинът няма да се окаже вътре в конфузна ситуация, се оказа доста неприятна идея. Да не станем за смях, реших да потърся кварталния, с когото бяхме познати. Но на другия ден се разбра, че той е в отпуска. Доста изнервен от неведението, минавах от решение на решение. На път за вкъщи, засякох спряла патрулка и се опитах да обясня на сънените полицаи в нея, че приятелят ми четвърти ден е в неизвестност. Но като казах, че трябва да разбият жилището му, те, вероятно заради близостта на квартала ни до циганската махала, ме атакуваха с въпроса: „Искаш да проникнеш с взлом в чуждо жилище ли?”. Отказах се и се прибрах вкъщи. А бай Атанас продължаваше да мълчи и да ни държи в напрежение. И двамата с Божана си мислехме, че е умрял, но продължавахме да се чудим къде е и да чакаме да се обади. Накрая реших, че няма какво да чакаме повече и позвъних на 112. След около час полицията намери малката му дъщеря. За наше учудване, се оказа, че тя живее в един от крайните квартали на Пловдив, а не в София, както ни беше разправял баща й.

Тръгнах за апартамента му. Двама полицаи чакаха отвън на площадката да дойде дъщеря му, за да отворят вратата. Заради настъпващата миризма по стълбището единият беше убеден, че докато сме го търсили, нашият приятел кротко е чакал да го намерим и никъде не е ходил. Дъщеря му дойде заедно със съпруга си, разплакана и ядосана, нахвърли се върху мене и извика:

- Защо не ми се обади по-рано... защо?

След това позвъни на майка си по телефона и каза:

- Баща ми умрял.

Понеже нямаше пари за ключар, всъщност едва ли й се стоеше на стълбището да го чака, разбиха вратата. Пристъпих в коридора след другите и се спрях пред огледалото, в което се виждаше почернялото и подпухнало тяло на бай Атанас, страшно полегнало на леглото. Телевизорът безотказно му правеше компания. Не намерих смелост да вляза в стаята и си тръгнах.

Два часа по-късно се уговарях по скайпа с един негов съученик, който щеше да пристигне от София за погребението. Никога не бях го виждал на живо, но преди време направих така, че да подновят отношенията си. Бай Атанас често ми разказваше за него с поглед в отдавна минали преживявания. И двамата харесвали една... Ирина се казвала. С такива извивки на тялото, че да завидиш на копринената й рокля; със зелени очи, които просто ти виждат мислите... И двамата въздишали по нея и си останали с въздишките. После всеки тръгнал нанякъде, приятелят му всъщност останал в София, а той се прибрал в Пловдив... Веднъж, докато ми говореше за него, ми дойде на ума да го потърся в скайпа. Като му написах името и годината на раждане, се появиха доста Стефановци, но той беше с рядка фамилия и излезе един Гарвански сред тях. Пратих му съобщение и след час-два се свързахме. След това бай Атанас се свързваше с него през моя компютър. Набирах го и ги оставях да си говорят сред дима от цигарите.

Разбрахме се със Стефан да ида да го посрещна на гарата и, докато дойде време за погребението, да седнем в някое заведение да поговорим, да почетем приятеля си отделно от непознатите за нас роднини.

На другия ден в рамките на един час, разбрах толкова за нашия бай Атанас, колкото не бих могъл да науча, ако бях изкарал още десет години с него. Оказа се, че той не е имал никакви имоти в София и в Банкя, както разправяше, че опитът му да сключи договор с възрастния човек за жилището му, вдигнал на крак роднините на стареца и те завели дело, което моят приятел изгубил. Излезе и, че след няколко опита да бъде приет да следва инженерство, той станал техник. Добър в работата си, но техник, а последното, изглежда, го е смалявало в собствените му очи. И след като всички покрай него изпълнили мечтите си и заели авторитетни длъжности, той, и пред приятелите си, които много добре го познавали, започнал да твърди, че е инженер. Не вземал чак толкова голяма пенсия и едва ли е издържал дъщеря си, както твърдеше. Отнякъде се прокрадна и информацията, че и той изневерил на жена си, докато били женени... въобще всичко, освен човека, който допреди няколко дена съществуваше, се оказа измислица и изглежда, единствено в нея той беше намерил място за себе си приживе.

© Станка Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.01.2012, № 1 (146)