МУЗЕИТЕ И УПРАВЛЕНИЕТО НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО ПРЕЗ 70-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК

София Василева

web

---

Abstract: The purpose of this article is to analyze and present the basic principles, mechanisms and approaches of the museum management system in Bulgaria during the strongest period since the development of state socialism in Bulgaria - the 1970s. The research methodology includes analysis of published sources of scientific literature, periodicals and archival documents. The focuses has been placed is on the implementation of a comprehensive concept for creating a national museum network and expanding the local museum network in the country; adoption of the Law on Monuments of Culture and Museums; developing and implementing mechanisms and approaches for the use of cultural and historical heritage for current ideological tasks; cultural preservation activities, conservation and restoration activities, research, exibition activities; the place of the museums for the implementation of major projects for the promotion of the Bulgarian cultural heritage; highlighting continuity with global trends to enhance the international role and importance of culture. The results achieved support the proposed working hypothesis. The conclusions reached relate to increasing the importance of cultural and historical heritage as a means of aesthetic education for society and the young generations. Large-scale projects for international promotion of the Bulgarian cultural heritage are being implemented.

Keywords: Museums, State Socialism, Cultural Heritage, Aesthetic Education, "1300 Years Bulgaria" Project

---

 

Въведение. Десетилетието на 70-те години на ХХ век продължава да бъде особено предизвикателство за изследователите на културната история на България. В зависимост от конкретните обществено-политически реалности това време е величано като "корона на априлския културен взрив" (Балев 1987: 8) и време, когато за българското културно наследство се говори на шест континента, или е определяно като тоталитарно, а провежданите по това време мащабни национални и международни културни програми са оценявани като свръхамбициозни и надхвърлящи реалните възможности на страната. Безспорно за постигането на обективност е нужна по-голяма времева дистанция и непредубедената оценка принадлежи на бъдещето. Със сигурност обаче постоянните дискусии, които поражда тази тема, непрекъснато повишават нейната актуалност. Още повече, че и до днес продължава да стои нерешен въпросът как трябва да бъде социализирано и експонирано културно-историческото наследство, съхраняващо се в българските музеи.

Цел на статията е да представи важни аспекти на модела на управление в сферата на културно-историческото наследство през 70-те години на ХХ век. Времевият обхват на представената изследователска теза започва с приемането през м. април 1969 г. на Закона за паметниците на културата и музеите (ЗПКМ) и завършва с Националната конференция на музейните работници през март 1979 г., на която се коментира осъзнаването на необходимостта от "реорганизация на системата и вън от нея" (Фол 1979а: 26). Изследователският подход включва анализ на публикувани източници (научна литература, периодика, каталози на изложби, нормативни документи, програми) и архивни документи. Използваната методология включва: описателен качествен метод, методи на анализ и синтез, сравнителен метод. Основните полета, в които е разгърнато изложението - представянето на модела за организация и управление на музейната система като част от държавната културна политика през разглеждания период и мястото на музеите в организационния и управленски модел на кампанията "1300 години България" са сравнително малко изследвани и обикновено са затваряни в идеологическите рамки на епохата на държавния социализъм. Особено това се отнася до организирането на научноизследователската дейност и експозиционната дейност. За 70-те години на ХХ век, особено в областта на културната политика превес (може би и до днес) имат публикации с мемоарен, документален или публицистичен характер. В малкото научни публикации, особено тези, които засягат разглеждания период, моделът за организация и управление на музейната система, особено от гледна точка на идеите, концептуалната рамка и търсене на приемственост със световни концепции и практики не са били обект на целенасочени научни проучвания. Тази тема се посочва в предимно обзорни трудове, разглеждащи по-общия контекст на развитието на обществено-политическия, икономически и духовен живот (Калинова, Баева 2011; Иванов 2005; Денчев, Василева 2006). Частично темата се засяга във връзка с кампанията по отбелязване на 1300-годишнината на българската държава (Александров 1979; Недков 1998; Недков 2006; Еленков 2008). Основните архивни източници, ползвани за нуждите на изследването, са издирени приоритетно от ЦДА и научния архив на Националния исторически музей. Приведената в научно обръщение информация, използваните в изложението цитати, спомагат да се почувства автентичната атмосфера на културната действителност през 70-те години. В тази връзка по отношение на използваните източници от научната периодика вниманието е съсредоточено приоритетно върху анализ на публикациите по тази проблематика в специализираното списание "Музеи и паметници на културата" (МПК), издание на Комитета за изкуство и култура. През разглеждания период в национален план това е единственото професионално издание, което е изцяло ангажирано с проблемите на музейното дело, музеите и паметниците на културата и е предназначено за музейни специалисти. Основното съдържание на списанието на практика се състои от публикации, отзиви и материали на специалистите, работещи в структури към Комитета за изкуство и култура. Като автори в списанието участват: Иван Кисьов - началник на отдел "Музеи и паметници на културата"; Захари Миланов и Михаил Райчев - специалисти в този отдел; проф. арх. Пею Бербенлиев - директор на Националния институт за паметници на културата (НИПК), зам.-председател на Комитета за култура, през 1965 г. - сред основателите на ИКОМОС, а през 1996 г. е избран за почетен член на организацията; арх. Рачо Рачев - зам.-директор на НИПК. В списанието публикуват статии и други материали директори на музеи, известни музейни специалисти, археолози, архитекти, юристи. Като например ст.н.с. Димитър Николов - директор на Историческия музей в Стара Загора, член на създадения през 70-те години Съвет за музеи; ст.н.с. Магдалина Станчева - ръководител на археологическия отдел в Музея за история на София, член на БНК на ИКОМОС, член на Комитета за световно културно наследство към ЮНЕСКО и негов вицепрезидент в продължение на шест години; проф. Дойно Дойнов - директор на Археологическия музей към БАН (1971-1978), зам.-генерален директор (1979-1980) и генерален директор (1980-1981) на Дирекция "Културно-историческо наследство" при Комитета за култура; проф. Александър Фол - професор по антична и българска култура в Софийския университет, зам.-председател на Комитета за изкуство и култура, основател на Института по тракология. В голяма степен публикуваните от тях статии, отзиви и материали съдържат ценна информация за изграждането на организацията и управлението на националната музейна система. Програмната статия "Задачите на нашето списание" определя мисията на сп. "Музеи и паметници на културата" на "теоретически и информационен орган за проблемите на музейното дело у нас", "място за научни съобщения и публикации", за представяне на "най-добрия опит у нас и в чужбина", "практически помощник в работата на музеите" (Задачите 1963: 1-2). През целия период на своето съществуване важна част от концепцията на списанието са множеството публикации на решения и доклади от международни форуми на ЮНЕСКО, на Международния съвет на музеите (ИКОМ), на Международния съвет на паметниците (ИКОМОС) и различни международни конференции, както и разработки на водещи за времето чуждестранни музейни специалисти. Този вид публикации, посветени на развитието на музейната теория и практика в света дават възможност на изследователя да сравнява достиженията и проблемите на българското музейно дело с водещите световни тенденции, да се опита да открои съществуващите външни влияния върху българската музеоложка школа и дори индиректно да усети сблъсъка между професионализма и експертния опит и партийните задачи и директиви. От страниците на списанието се добива и представа за самооценката, която музейните специалисти дават за своята работа през годините и която следва да съотнесем към нашите оценки днес. Така например всеки един съвременен библиографски преглед на трудове по проблематиката на музейното дело показва, че е реализирана надеждата на редакционната колегия, че списанието "ще бъде добър справочник за историята на нашето музейно дело" (Обръщение 1966: 60).

Обществено-държавното начало - основен теоретичен принцип за организация и управление на културата. През десетилетието на 70-те години на ХХ век започва прилагането на принципа на обществено-държавното начало в организацията и управлението на културата. Този принцип цели да обедини дейността на държавните ръководни органи, на творческите съюзи и творците, на потребителите на културни ценности и на обществените организации, както и на средствата за масова информация. Първият конгрес на българската култура, проведен на 18-20 май 1967 г., утвърждава като основен обществено-държавен орган в управлението на тази сфера Комитетът за култура и изкуство (който се преименува в Комитет за изкуство и култура - б.м., С.В.). В страната на местно ниво управлението на културата се осъществява чрез изградена мрежа от окръжни, градски и общински съвети за изкуство и култура, които са органи за непосредствено управление и координация на културната дейност в съответния регион (Денчев, Василева 2010). От 1972 г. нататък структурата на Комитета за изкуство и култура се разширява със създаване на постоянно действащи органи - Съвет на председателите на творческите съюзи, по-късно Съвет на обществените организации, Съвет по международна културна дейност. Организационното обединяване е съчетано с функционално обединяване на принципа на програмно-целевия и комплексен подход. Комитетът за изкуство и култура постепенно се утвърждава като централна институция и главен център за координация и ръководство на работата по осъществяване на културната политика на БКП. В партийните директиви прилагането на принципа на обществено-държавното начало се обосновава като начин за демократизиране на културния живот в страната чрез включване на по-широки слоеве от българското общество в управлението на културата, в организацията на културния живот, в създаването, разпространяването и ползването на културни ценности (Програма 1971). В теоретичен аспект тази теза трудно може да бъде оспорена. По отношение на прилагането на практика на теоретичните принципи на обществено-държавното начало тезата може да бъде оспорена и като убедителен аргумент за това може да се посочи създаденият през 1974 г. национален културен комплекс "Художествено творчество, културна дейност и средства за масова информация". С тази структура се цели обединяване на всички сектори и области, които участват в културните процеси. С институционализирането на Комитета за изкуство и култура се извършва не демократизация, а централизация и пълен контрол на държавата върху развитието на културата. На теория принципа на обществено-държавното начало съдържа обединяващи и координиращи механизми и подходи, прилагането на този принцип в практиката, чрез създадените ръководни институции и национални комплекси, води до силна централизация и единно ръководство (Юлският 1977). Принципът на обществено-държавното начало е уместен за обществени системи, в които се прилагат механизми на децентрализация, при които държавата е гарант и регулатор на културната политика, а организациите на гражданското общество равностойно партнират на държавните институции. Обществено-политическата ситуация в България в периода на държавния социализъм не е такава. Отнесен до системата за организация и управление на музеите, с прилагането на принципа на обществено-държавното начало се постига пълен контрол и намеса на държавата и управляващата комунистическа партия над дейностите по издирването, съхраняването, изучаването, опазването и популяризирането на културно-историческото наследство (Националната 1978; Тридесет и пет години 1979).

Изработване и приемане на Закон за паметниците на културата и музеите. Под ръководството на Комитета за изкуство и култура се пристъпва към изработване на Закон за паметниците на културата и музеите (ЗПКМ), който е приет и влиза в сила през 1969 г. В специален раздел на закона са регламентирани функциите на музеите, техните задачи и териториален обхват, както и механизмите за осъществяване на ръководството над музейните институции. Характерно за организацията на музейната система е, че административно и организационно музеите са подчинени на народните съвети и ведомствата, на чиято територия се намират, а научноизследователската дейност се координира с институтите на БАН и съответните ведомствени научноизследователски структури. Методическото ръководство на музеите се осъществява от Комитета за изкуство и култура и неговия отдел "Музеи и паметници на културата". Специалистите в този отдел разработват нормативната уредба в музейното дело и методиката на музейните дейности. Методическите указания за работа се разпространяват чрез различни организационни форми: национални съвещания, научни сесии, научно-практически конференции и практикуми, на които се обсъжда състоянието и работата на музейните отдели, споделя се опит и се правят препоръки за бъдеща дейност. В системата на културно-историческото наследство се създават структурни и организационни механизми за прилагане на принципа на обществено-държавното начало. Към отдел "Музеи и паметници на културата" започват да функционират музеен и художествен съвет. Членовете на музейния съвет участват в разработването на указания и инструкции и поставянето на важни проблеми, които се разглеждат на национални съвещания или се изпращат на музеите по места. Художественият съвет, в който участват известни и талантливи наши художници, обсъжда проекти за оформлението на постоянни музейни експозиции в страната. Към всички музеи се създават музейни съвети. Участието в тях е на обществени начала. Обсъждат се и се решават важни въпроси, засягащи дейността на музеите (Кисьов 1972).

От течението на сп. "Музеи и паметници на културата" може да се придобие важна информация за предварителните обсъждания на ЗПКМ, които продължават няколко години, за приложението на закона в музейната практика, и респективно за положителните му страни и недостатъци, както и за необходимостта от подобряване и засилване на наказателните мерки в него. Приемат се специални подзаконови актове, които да регулират, уреждат и гарантират защитата на движимите и недвижимите културни ценности. От такъв характер са Наредба за отчитане и опазване на движимите паметници на културата, приета през 1974 г., и Наредба за определяне границите и режима за използване и опазване на недвижими паметници на културата извън населени места, приета през 1979 г. Тези наредби се прилагаха до влизането в сила през 2009 г. на Закона за културното наследство и респективно, отмяната на ЗПКМ.

През 70-те години на ХХ век започва да се прилага цялостна концепция за създаване на национална мрежа от музеи и галерии. Концептуалната рамка на музейната система в страната и реалните действия за нейното изграждане започват през 50-те години на ХХ век. В края на това десетилетие музейната институционална структура придобива завършен вид със създаването на системата от Окръжни исторически музеи (Недков 2006). Музейната система в България се централизира, финансира се изцяло от държавата и се организира на териториален принцип. В духа на международните конвенции за културното и природно наследство и на теориите за "разцвет" на социалистическата култура, през 70-те години в България започва да се реализира концепцията за създаване на национална мрежа от музеи и галерии. На основание чл. 7 от ЗПКМ, с постановления на Министерски съвет се пристъпва към обособяване на национални музеи. През 1969 г. Политехническият музей получава статут на национален. Като негови филиали се обособяват Музея на текстила в Сливен и Палатата на физиката в Казанлък. През 1970 г. Селскостопанският музей получава статут на национална институция. През 1973 г. е създаден Национален исторически музей. Основните мотиви за неговото изграждане са, че в столицата и страната няма музей, който да представя изцяло историята на България и на поселенията, населявали тези територии в древността. През 1973 г. в Габрово, в сградата на Априловската гимназия, е създаден Национален музей на народното образование. През 1976 г. е учреден Национален музей на българската литература, с отдели "Стара българска литература", "Литература на Възраждането", "Нова българска литература" и "Съвременна българска литература". Поради липса на подходяща сграда, експозиция не е разкрита. Съществуващите къщи музеи на български писатели и поети са обявени за филиали на Националния литературен музей. През този период се разширява и литературната музейна мрежа в страната с основаване на музея на книгоиздаването и книгопечатането в Пловдив, на музей "Литературна Стара Загора", на Хасковски литературен музей, на литературни музеи на Емилиян Станев във Велико Търново, на Елин Пелин в родното му с. Байлово, на Никола Фурнаджиев в Пазарджик, на Пеньо Пенев в Димитровград. През 1977 г. официално е открита експозицията на Софийската градска художествена галерия. През 1976 г. е основан Национален музей за декоративно-приложни изкуства (впоследствие преобразуван в галерия) (Денчев, Василева 2010).

Едновременно с основаването на национални музеи, се пристъпва към укрепване и разширяване на музейната мрежа в страната. Според статистически данни, публикувани в изследването на С. Недков "История на музейното дело в България" (Недков 2006) през 1939 г. в България има 80 музея и музейни сбирки. През 1956 г. те са 92, през 1966 г. - 133, през 1972 г. - 154, през 1978 г. - 198, през 1981 г. - 215, през 1990 г. - 223. От средата на 50-те години на ХХ век започва и обособяването на художествените отдели към музеите в самостоятелни художествени галерии, което обяснява значителното нарастване на музейната мрежа. Съобразно своята събирателска дейност музеите се подразделят на: общоисторически, специализирани исторически, мемориални, етнографски, природонаучни. В настоящата статия приоритетно внимание е отделено на общоисторическите музеи.

Състояние на материалната база. На страниците на сп. "Музеи и паметници на културата" подробно се коментират някои от важните нерешени проблеми в тази посока, сред които се открояват липсата на сгради или на помещения за фондохранилища, на просторни експозиционни зали и модерни витрини, на консервационни и реставрационни ателиета (Николов 1973). Тези проблеми продължават и в днешно време и както тогава, така и сега се отразяват на нормалното функциониране на много от музеите. Състоянието на материалната база на музеите, строителството на нови сгради е обект на множество публикации и отзиви в списанието от разглеждания период. Разбира се, в рамките на студията е невъзможно да се изброят всички коментирани музеи. За да се придобие представа за усилията на тогавашната управленска концепция за разширяване на материалната база на музеите, ще се спрем по-подробно на разглеждания в сп. "Музеи и паметници на културата" голям строителен проект на мястото на старата зоологическа градина в столицата. Изборът на този пример е свързан с една негативна приемственост в държавната ни политика по отношение на националните музеи и обезпечаването им с материална база, която има своите проекции и в наши дни. Един от първите сериозни опити за построяване на модерна музейна сграда е от началото на ХХ век (с проведения през 1914 г. международен архитектурен конкурс за сграда на Народен музей с библиотека (Стоилова 2009). Конкретна причина проектът да не се реализира е започналата Първа световна война - б.м., С.В.). През 1973 г. е разпоредено строителството на музеен комплекс, в който да бъдат включени създадения през същата година Национален исторически музей (НИМ), Музеят на революционното движение в България и Националната художествена галерия (НХГ). В проведения конкурс участват 45 проекта и са присъдени три премии и три откупки (Дойнов, Пантелеева 1974). По редица причини проектът не се реализира и за десетилетия напред до 2015 г. НХГ се помещаваше в половината от малката сграда на бившия царски дворец при ограничено пространство за експозиции, а НИМ след няколкогодишно пребиваване в сградата на Съдебната палата беше преместен в резиденция "Бояна". Както е добре известно, проблемите с осигуряването на материална база на националните музейни институции продължават и в нашето съвремие¹.

Опазване на културните ценности (терминът тогава е паметници на културата - б.м., С.В.). През 70-те години на ХХ век опазването на движимите паметници на културата (ДПК) включва две основни дейности: осигуряване на подходящи помещения за тяхното съхранение и консервация и реставрация на застрашените експонати. Темата е значима и актуална и до днес и кореспондира с проблеми, които все още очакват своето решение. Организацията на системата по опазване на ДПК се осъществява и контролира от отдел "Музеи" на Комитета за изкуство и култура. През 1968 г. отдел "Музеи" изпраща Временна инструкция до музеите в страната. В нея се изброяват основните изисквания и правила за съхранение на различните видове експонати. В продължение на няколко месеца в музеите се извършват проверки, които констатира, че фондохранилищата на повечето места не отговарят на нужните изисквания. На следващата година до Окръжните народни съвети е разпространено писмо от КИК, в което се настоява на музеите да бъдат осигурени подходящи помещения за съхраняване на експонатите. В края на същата година въпросът за фондохранилищата отново се коментира на Национално съвещание в Пловдив (ЦДА, ф. 405, оп. 7). Тези активности на отдел "Музеи" при КИК, както и приемането през същата година на Закона за паметниците на културата и музеите поставят на дневен ред въпроса за опазването на ДПК. През 1973 г. постигнатият напредък и нерешените проблеми в тази област се коментират на Национално съвещание за комплектуване, отчетност, научна обработка и охрана на музейните фондове (Костова 1973). В много музеи се предприемат конкретни действия за осигуряване на помещения за фондохранилища (Димитрова 2007), но проблемът в своята цялост остава нерешен, което може да се проследи в годишните отчети на музеите не само за разглеждания период, но и за десетилетия напред. Остава нерешен и въпросът за оборудване на специални помещения за документални и снимкови масиви, включително съхранение на негативи и филмови ленти. Отношение към опазването на ДПК имат и постоянните експозиции, които масово не са оборудвани с достатъчно надеждни витрини, които да гарантират защитата на експонатите от кражби и повреди.

По подобен начин стои и въпросът за необходимостта от създаване на реставрационни и консервационни ателиета в музеите в страната. Консервационни ателиета за метал, текстил и хартия по това време има само в Археологическия институт, във Военноисторическия музей, в НИПК и в Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий". Музеите в страната нямат собствени реставрационни ателиета. Музеите извършват дейности и по регистрацията и отразяване на актуалното състояние на недвижимите паметници на културата (НПК), но през този период основната отговорност за този вид паметници е на създадения през 1957 г. Национален институт за паметниците на културата (НИПК). В много от окръжните исторически музеи са назначени строителни техници, които наблюдават състоянието на НПК и упражняват инвеститорски контрол.

Научноизследователска дейност (НИД). Научноизследователската работа винаги е била от голямо значение за развитието на всички останали музейни дейности. Въпреки това на тази проблематика до момента не се отделя съответното място в обзорните научни трудове, отнасящи се до музейното дело в България. Една от основните задачи на музейната научноизследователска работа е да проучва и разкрива локалните особености на историческия процес във всичките му аспекти - икономически, политически, културен, да въвежда в научно обръщение документи, културни ценности и информация за събития и личности. Организационният модел на НИД, извършвана в общоисторическите музеи, има следната рамка: съгласно ЗПКМ научноизследователската дейност се координира със съответните институти на БАН - за общоисторическите музеи това са Институтът по история (дн. Институт за исторически изследвания) и Националният археологически институт с музей; НИД в музеите по места е тясно обвързана с археологическите проучвания и разкопки, теренните обходи и събирателската дейност, които са неизменна част от музейната работа; ежегодно НИД се планира и отчита както в индивидуалните планове и отчети на научните сътрудници и музейните уредници, така и в годишните планове и отчети на музеите. Обвързването на научноизследователската работа с цялостния процес на издирвателската, събирателската и експозиционната музейна дейност започва от началото на 60-те години на ХХ век. Началото е поставено с изработването от отдел "Музеи" при Министерството на просветата и културата на Общ перспективен план за бъдещи археологически разкопки и научноизследователска дейност в музеите за периода 1962-1965 г. Организиран е и първият национален семинар на музейните работници по тази проблематика. През 60-те години последователно се актуализира и разширява нормативната уредба за създаване на научни групи в музеите. Увеличава се броят на музеите, които имат научни групи (Димитрова 2007). Проведените през 60-те и 70-те години национални и окръжни съвещания стимулират научноизследователската музейна дейност. Насърчават се регионалните и местни проучвания. През 70-те години окръжните исторически музеи се утвърждават като научни и методически центрове за проучване и изследване на историята и културното наследство в прилежащите им райони. В общоисторическите музеи са изградени с прилежащите им фондохранилища и експозиции отделите праистория, археология (в някои музеи са създадени отдели антична и средновековна археология), нумизматика, етнография, история на България 15.-19. век, отдел капитализъм и революционно работническо движение (дн. Отдел Нова история) и отдел социалистическо строителство (дн. Най-нова история). Ежегодните научни експедиции, археологическите разкопки, работата с широк кръг сътрудници, както и работата на музейните специалисти в архиви и библиотеки допринасят както за обогатяването на музейните фондове, така също и за тяхното научно обработване и интерпретиране. Значимостта на научно-изследователската музейна дейност добре може да се оцени и види през призмата на нашето съвремие 40-50 години по-късно. След края на Втората световна война до 80-те години на миналия век културната проблематика почти не се разработва в историческите изследвания. В малкото публикации, които засягат и тази тема, културното развитие се представя обикновено като част от политиката на съответни партии и правителства. В тези публикации отсъстват така модерните и широко употребявани в днешно време термини "културно-историческо наследство", "паметници на културата", "културни ценности", "културни и исторически забележителности". Именно тази тематика през 70-те години става все по-желан обект за изследване в публикациите на музейните научни сътрудници и уредници. Тематичните направления на НИД в музеите през 70-те години включват: научни статии или съобщения за новооткрити археологически паметници, документи, издирени в архивни и книжовни колекции и свързаните с тях факти и събития. Значителен е броят на проучванията, свързани с периода на османското владичество и особено тези, посветени на Възраждането, национално-освободителните борби и Руско-турската освободителна война от 1877-78 г. В началото на 1970 г. (27-30 януари) се провежда Първия конгрес на Българското историческо дружество. Водеща основна тема на форума е коментирането на актуалните методологически проблеми на българската историческа наука (Първи конгрес 1972), сред които и ролята на музеите за издирване, проучване, документиране и изследване на историята на България (Кисьов, Райчев, Миланов 1972; Михов 1972; Коев 1972) и историческото развитие на тези територии през епохите на праисторията, историята на древна Тракия и античността. През десетилетието на 70-те години се увеличава делът на изследванията с библиографски и енциклопедичен характер, тематичните библиографии, публикациите за историята и развитието на музейното дело, за създаване и развитие на музейните сбирки при читалищата, публикациите за видни личности - дейци на национално-освободителните борби, революционни дейци, учители, личности с приноси за създаването на първите музейни сбирки. Увеличава се делът на публикациите, посветени на музейните сбирки в съответния окръг, на публикациите за исторически места, паметници и забележителности, на съобщенията за откриване на нови експозиции. Публикации от такъв характер през 70-те години се отпечатват в сп. "Музеи и паметници на културата", "Известия на държавните архиви", "Военно-исторически сборник", "Известия на Българското историческо дружество", "Исторически преглед", сп. Векове".

Издателска дейност. В края на 1974 г. с Решение на Секретариата на ЦК на БКП официално се постановява за създаване на самостоятелни научни издания на музеите - "Известия" или "Годишници". Поставя се началото на четири такива издания, в които музеите са разпределени по райони: Северна България, Северозападна България, Южна България, Югоизточна България (Решение 1978). В тях се отпечатват научни изследвания, материали за историята на музейното дело, отзиви за музейни мероприятия, откриване на нови експозиции и изложби, провеждане на научни семинари. Тези периодични музейни издания се отпечатват и до днес. Те са ценен източник, по който може да се създаде обзорна картина и да се проследят посоките на развитие на научноизследователската дейност на музейните специалисти. През десетилетието на 70-те години характерно за издателската дейност на общоисторическите музеи е също и издаването на водачи (пътеводители) за културно-историческите забележителности на съответното населено място, водачи на откриващите се експозиции, юбилейни вестници и юбилейни листове, посветени на важни исторически събития, водачи на изложби, брошури, дипляни.

Разширяването на мрежата от музейни институции се извършва паралелно с друга важна тенденция - разработването и прилагането на механизми и подходи за употребата на културно-историческото наследство за решаването на актуални идеологически задачи. Известно е, че в периода на държавния социализъм музеите са възприемани като институции, призвани да играят важна роля за осъществяване политиката на БКП на идеологическия фронт и техните конкретни дейности са в пряка зависимост от директивите и задачите, приети в партийните документи. В материалите по тази тема, публикувани в сп. "Музеи и паметници на културата", ясно може да се открои извършената през 70-те години преоценка на разбирането за значението на културните ценности и социалната роля на културата. Устойчива тенденция през целия период на държавния социализъм е поставянето на периода на новата история (тогава история на "Революционното и работническото движение" - б.м., С.В.) и периода на най-новата история (тогава период на "Социалистическото строителство" - б.м., С.В.) сред приоритетите на събирателската, проучвателската, научно-изследователската, експозиционната, културна-просветната и екскурзоводската работа на музеите. Сама по себе си тази идеологическа задача е истинско предизвикателство пред професионализма на музейните специалисти (Миланов 1967). Идеологизацията на музейната дейност и прилагането на класово-партийните критерии пораждат постоянни проблеми от научен и методически характер и неясни критерии при разграничаване на постоянното от временното, а също поставят нови изисквания при експонирането на музейните колекции (Долапчиева 1974; Недев 1977). Пристъпва се към изработване на нова методика, която да гарантира успешното изпълнение на идеологическите изисквания. За създаването на тази методика обединяват усилията си Институтът за история при БАН, Институтът по история на БКП при ЦК на БКП, Българското историческо дружество, взаимства се и от опита на съветското музеезнание. На най-значимите за времето си партийни форуми - Юлският пленум на ЦК на БКП, Десетият партиен конгрес и с приемането на програмата на БКП за развито социалистическо общество на практика се поставя началото на поредната преоценка на ценностите и на това, че културно-историческото наследство трябва да се възприема като основа за възпитанието на младото поколение в социалистически дух и пролетарски интернационализъм. Показателна е промяната в терминологията на партийните документи. Наред с характерните понятия "работници и селяни", "трудещи се", "пропаганда и агитация" все по-често се срещат и "човек", "личност", "всестранно развитие на личността", "естетическо възпитание", популярният и в днешно време девиз - "Всичко в името на човека, всичко за благото на човека". Промяната в терминологията на партийните документи веднага се отразява на публикациите на сп. "Музеи и паметници на културата". Променят се приоритетите на музейно-педагогическата работа. Всеки музеен материал вече се разглежда в три аспекта: като паметник на културата, като източник на научни знания, като средство за педагогическо въздействие (Иванов 1969). Преоценката на значението на културно-историческото наследство се проявява в промяната в тематиката на музейните дейности. Широко се пропагандират формите на масова възпитателна работа на музеите. Те включват: организиране на етнографски експозиции на открито, лектории за "История на костюма през вековете", организиране на кръжоци по изобразително изкуство, етнография, народни шевици и др., фотоизложби и вечери на историята на родния край. Разбира се, възпитателната работа продължава да включва и вечери на революционното минало, на революционната поезия, мероприятия, посветени на поети-партизани, екскурзии и походи по стъпките на партизанските отряди (Долапчиева 1971). Ключов момент в променящото се разбиране за ролята на културното наследство се явява концепцията на Людмила Живкова за "културната революция в условията на развито социалистическо общество" (Живкова 1982). През десетилетието на 70-те и 80-те г. управлението на българската култура е белязано от нейната визия за възход на социалистическата култура (Бербенлиев 1982). Приносите на Людмила Живкова за повишаване на ролята на културата за развитието на обществото са свързани с голямата ѝ цел - създаването на програма за всеобщо естетическо възпитание. Музеите са едни от предпочитаните културни институции за изпълнението на тази цел (Николов 1973). С промените, настъпили в партийните директиви от началото на 70-те години в идеологически контекст акцентът по отношение на въздействието на музейните възпитателни и образователни дейности е изместен от класово-партийното върху естетическото възпитание (Единадесети конгрес 1976). Като нови тенденции в музейната дейност се очертават: активното включване на музея в образователния процес; провеждане на учебни уроци в залите на музея; поемане на грижи (шефство) върху паметници на културата, исторически места и природни забележителности) или чрез участие в създаването на музейни сбирки и изложби в училищата (Долапчиева 1973). Правят се опити за социологически и психологически проучвания на музейната публика, чрез личностен анализ на посетителите, модели на поведение, обобщаване и споделяне на натрупаните познания (Павлова 1976). В голямата си част описаните процеси дават ясен знак, че е назряла необходимост от промяна в организацията и управлението на системата. Александър Фол, тогава първи зам.-председател на Комитета за изкуство и култура, формулира тези належащи промени като "Реорганизация вътре в системата и вън от нея". "Реорганизация вътре в системата означава, че ние всички с общи усилия ще търсим възможности и решения за нейното динамизиране, за нейното обогатяване, а вън - това означава да търсим възможности и решения за нейното въздействие върху останалите слоеве на културния и духовния живот на страната, въздействие върху онези сфери, които може да изглеждат далече от нас, но които също се захранват от идеите и съдържанието на нашата работа" (Фол 1979а: 26).

Експозиционна дейност. Най-видимата за широката публика страна за всеки един музей - "лицето на музея" (Недков 2006; Димитрова 2007) - е неговата постоянна експозиция и урежданите временни изложби. Симеон Недков, който е един от най-добрите изследователи на музейната проблематика в България, определя като най-голям проблем на съвременната ни музейна система необходимостта от придаване на специфичен облик на музеите и на уникалност на техните експозиции (Недков 2006). Според Николай Ненов, директор на Регионалния исторически музей в Русе еднообразието на музейните експозиции у нас се дължи на следването на традиционната концепция, приоритет да се дава на "общия национален разказ и много рядко - на местната история" (Ненов 2010: 7). "Тенденцията за повторяемост" на тематично съдържание и онагледяване в музейните експозиции е отчетена и от Вера Бонева и Руско Русев (Бонева, Русев 2017: 81). Оценките на съвременните изследователи съвпадат с констатацията, направена през 1977 г. на Третия конгрес на българската култура: "Експозицията на всеки музей следва да придобие свой специфичен облик на основата на събраните от района паметници и това трябва да бъде условието, което да оправдава съществуването му" (Трети конгрес 1977: 163). Въпреки декларираните намерения, както е видно, това не е постигнато. Съгласно официалните насоки през периода на социализма постоянните експозиции особено на общоисторическите музеи трябва да следват хронологична последователност и да представят всички периоди от историческото развитие от Праисторията до съвременността. Задължително в постоянните експозиции трябва да бъдат представени периодите "Революционно и работническо движение" и "Социалистическо строителство". Този подход към постоянните експозиции след промените в началото на 90-те години се превръща в обект на все по-големи коментари и дискусии като една от най-разпространените критики се отнася до еднотипността на експозициите, което формира у посетителите усещането "че посещават едно и също място в различни градове" (Йорданова 2011). Тези слабости на постоянните музейни експозиции се чувстват и през периода на 70-те години. Още тогава музейните специалисти отчитат, че ефектът от временните изложби е много по-голям, тъй като те дават възможност за по-разнообразно, избирателно тематично представяне например на открития от провеждани археологически разкопки, облекло и вещи от градския бит, представяне на традиционни празници и обичаи. Силен е интересът и към "пътуващите изложби". Такива изложби организират почти всички музеи в страната. Обикновено поводът е събитие, което има широк отзвук. Характерен за духа на времето е идеологическият контрол, осъществяван върху експозиционната музейна дейност. Тематичните планове на музейните изложби задължително се одобряват от съответните структури в окръжните и градски партийни организации и съответните отдели в окръжните и градски съвети. Но, дори и ако се абстрахираме от идеологическия контрол, организирането на експозиционната дейност на музеите е съпътствано с известни и характерни не само за десетилетието на 70-те години трудности, пряко свързани с недостатъчната експозиционна площ, липсата на помещения за временни изложби, липсата на финансови средства.

Експозиционната дейност е пряко обвързана с материалната база, с която разполага всеки един музей, с наличието, или не, на подходящи сгради, даващи възможност за експозиционни пространствени решения. През 50-те и 60-те години започват реални действия за обезпечаване на музейните институции със сграден фонд и уреждане на постоянни експозиции. През 60-те и 70-те години започва да се разширява и мрежата на музейните обекти. Въпреки тази целенасочена партийна и държавна политика много малко музеи в страната се помещават в специално построени за целта сгради. Във връзка с отбелязването на 1300-годишнината на България по едноименния проект са построени архитектурни комплекси за историческия музей и библиотеката в Шумен, за историческия музей и художествената галерия в Казанлък, за историческия музей и художествената галерия в Пазарджик, сграда на историческия музей във Враца, които са открити през 1980-1981 г. През 1975 г. е открита новата сграда на музея в Хасково, оборудвана с фондохранилища, кабинети и експозиционна площ. През 1982 г. е открита новата експозиция на музея. През 1978 г. е построена сградата на музея в Благоевград. Тези архитектурни комплекси и сгради са едни от малкото в България, които са проектирани и строени специално за нуждите на музей. Същевременно продължава да бъде без експозиция Музеят за история на София². Създаденият през 1976 г. Национален литературен музей също дълго време е без постоянна експозиция.

Честване на бележити събития и годишнини от българската история. Големи средства за опазване и съхраняване на културно-историческото наследство са отделени по повод честването на бележити дати и годишнини от българската история. Националната тема се явява водеща за създаването на символни образи за значими събития и личности. Възвръщането към темата за националното най-ярко се забелязва в развитието на монументалната скулптура през разглеждания период. Откриват се мемориални комплекси, които функционират като музейни обекти. През 1977 г. тържествено се отбелязва 100-годишнината от Освобождението на България от османско владичество. В Плевен и Стара Загора по този повод са открити внушителни мемориални комплекси "Плевенска епопея 1877" и "Бранителите на Стара Загора". През 1981 г. се организират големи юбилейни тържества за 1300-годишнината от основаването на българската държава. По повод тези чествания през 1978 г. е приета програма "Велико Търново 1300", която включва два основни етапа - краткосрочен до 1985 г. и дългосрочен - до 1994 г. По първия етап, до 1985 г. са извършени мащабни реставрационни дейности на хълма Царевец, Велико Търново. Възстановени са крепостните стени, портите, Патриаршеската църква. Обемно-архитектурна реставрация е извършена и на църквата "Св. Димитър Солунски". През 1985 г. тя е открита като музеен обект във връзка с 800-годишнината от въстанието на Петър и Асен и обявяването на Велико Търново за столица на възобновената българска държава. През 1981 г. в Шумен е открит комплексът-паметник "Създатели на българската държава". През 1985 г. тържествено се чества 100-годишнината от Съединението на Княжество България и Източна Румелия. По този повод в Пловдив се изгражда паметник на Съединението и музейна експозиция "Музей на Съединението" (Райчев 1981).

Същевременно се финансират мащабни археологически проучвания, реставрационни и консервационни дейности. Дългогодишни системни разкопки се провеждат на античните комплекси "Сборяново", в района на гр. Исперих, "Кабиле", близо до Ямбол, "Августа Траяна" в Стара Загора, "Никополис ад Иструм" до с. Никюп, Великотърновско, "Абритус" до Разград, Марцианопол в Девня, римския и ранновизантийския град Улпия Ескус при с. Гиген, Плевенско. Реставрирани и адаптирани към съвременната градска среда са Античният форум и Античният театър в Пловдив, не прекъсва и традиционно силният интерес на учените към средновековните столици - Плиска, Велики Преслав, Велико Търново. Там продължава финансирането и реализирането на мащабни системни археологически проучвания (Денчев, Василева 2010).

Повишаване на социалната роля на културата. Тенденции на съизмеримост със световния опит в тази сфера. Коментирането на прилагания през 70-те години на ХХ век в България модел за организация и управление на музеите като част от системата на културно-историческото наследство изисква да се потърсят и откроят тенденциите на съизмеримост със световния опит в тази сфера. Характерно за десетилетието на 70-те години е повишаването на социалната роля на културата в световен мащаб. През 1972 г. се приема Конвенцията на ЮНЕСКО за опазване на световното културно и природно наследство. Някои от основните цели на концептуалната рамка на ЮНЕСКО за култура и развитие, отнасящи се до разбирането за социалната роля на културата и особено до взаимодействията с области като образование и наука, намират приложение в разработените в България в периода на държавния социализъм теоретични принципи на "обществено-държавното начало" и "Националната програма за обществено-естетическото възпитание". В подкрепа на това могат да се посочат две поредни издания на ЮНЕСКО от 1972 и 1980 г. от поредицата "Студия и документи за културни политики", които са много интересни, по отношение на анализите и коментарите на разработения в България теоретичен модел за културна политика и оценяването на резултатите от неговото практическо приложение. Макар и специално да е подчертано, че тази концепция е "неразделна част от социално-икономическата организация" на действащата тогава система на държавния социализъм, основните акценти в студията са поставени на реализираните постижения при практическото приложение на модела и на общите тенденции, които са с перспективи на развитие (Попов 1981). В съдържанието на студията, както и в изложението, като такива постижения са откроени специфичния начин, по който в условията на централизация и държавен монопол са разработени конкретни подходи и механизми за повишаване социалната роля на културата в посока към разширяване на сферата на културните дейности (Попов 1981). На първо място в тази област се поставя ролята на образованието, акцентира се и на ролята на читалищната мрежа, на музейните институции и на науката. Като характерен пример, илюстриращ връзката между културно наследство, наука и образование се посочва организацията на музейните институции, които функционират и като образователни и научни структури. Някои от изводите, направени в коментираното изследване за културната политика на България през разглеждания период, особено тези, отнасящи се до образованието, музейното дело и разширяването на материалната база на институциите, съхраняващи културно наследство, се потвърждават от приемствеността в тези области, която продължава и в нашето съвремие.

През 70-те години на ХХ век социалистическа България води политика на активно международно сътрудничество в областта на културно-историческото наследство. На страниците на сп. "Музеи и паметници на културата" подробно е отразено участието на страната ни в работата на международните неправителствени организации - Световен съвет на паметниците на културата и забележителните места (ИКОМОС) и Световен съвет на музеите (ИКОМ). Българският национален комитет на ИКОМ е учреден през 1967 г. (Из дейността 1967). Списанието публикува решенията на генералните конференции на ИКОМ и впечатленията и коментарите, които те предизвикват сред наши и чужди специалисти.

През 60-те и 70-те години се поставя началото на високи по своята стойност изложби, които оказват силно въздействие върху посоките на развитие на музейната дейност. През 1958-1960 г. Националната художествена галерия започва организирането на големи изложби като: "2 500 години българско изкуство" и "Съкровищата на българските музеи". В продължение на няколко години изложбите гостуват във Франция и ФРГ (Федерална Република Германия), Австрия, Швейцария, Италия (Николов 1973).

Програмата "1300 години България". Съизмеримостта със световните тенденции през 70-те г. на ХХ век за засилване на международната роля и световното значение на културата най-ясно може да бъде проследена чрез реализацията на мащабния проект "1300 години България". Известно е, че проф. Ал. Фол е един от авторите на Програмата за дейността на Комитета за култура, свързана с отбелязването на 1300-годишния юбилей, която се оформя като идейна концепция в края на 60-те години. Същността на Програмата, както Ал. Фол я определя, се състои в "изследване и установяване на мястото и влиянието на българската култура-поведение в европейската" (Фол 2005: 21). Програмата "1300 години България" се изготвя от екип на Людмила Живкова в Комитета за култура. Определена е "Държавна работна комисия 1300" в състав: Л. Живкова, Ал. Фол, Емил Александров и Живко Попов (ЦДА, ф. 405, оп. 9: а.е. 263). Проектът се реализира в периода 1976-1981 г. Дейностите са широко мащабни и многопосочни както в национален, така и в международен план.

По отношение на експозиционни и изложбени събития Програмата включва няколко тематични насоки, като от заложените и реализирани дейности е видно, че на музейната система се възлагат изключително важни задачи. Приоритетите са поставени върху богатото национално културно и художествено наследство, интереса към националната история, популяризирането на европейските и общочовешки приноси на българската култура (Фол 1979б). Първата тематична насока е "България - страна на древни култури". Предвидени са поредица от мероприятия на национално равнище, най-важните от които се провеждат и до днес - изложбата "Тракийско изкуство и култура по българските земи"; Филипополски седмици на тракийската история и култура (комплексно мероприятие, което включва художествени и музейни изложби, филмов преглед, изложби на книги, театрални постановки, концерти, научни семинари); международния конгрес по славянска археология; международния симпозиум "България понтика медиеви"; международния симпозиум "Понтийска Тракия". Втората тематична насока е "Културно-историческата мисия на българската държава". Тя включва: откриване на мемориалния комплекс "Създатели на българската държава" в Шумен, уреждане на музейни експозиции по повод юбилея, организиране на обща национална художествена изложба и на пътуваща национална изложба. Третата насока е на тема "Средновековното изкуство и култура на България". Целта е да се издирят, съхранят и направят достояние на света постиженията на средновековната българска култура и да се очертае нейното място и роля в световен мащаб. Четвъртата насока е "Културно-историческата мисия на Българското възраждане и освобождението на България". Петата насока е "Издигане на престижа на България и засилване на ролята на българската култура в световния културно-исторически процес" (Недков 2006). В дългосрочен план проектът се реализира в няколко основни направления: популяризиране на тракийското и българското средновековно културно наследство по света и утвърждаване на приноса на България в световния културен процес; издигане на паметници и мемориални комплекси на исторически събития и личности; строителство на сгради на културни институции; откриване на нови музеи, галерии и културни комплекси (Василева 2014).

Реализирането на програмата "1300 години България" е свързано и със значими събития в музейната сфера. През 1973 г. официално се учредява Национален исторически музей и към него Централна лаборатория за реставрация и Републикански научно-методически център по музеезнание. Като мисия на музея се определя: "да събира, съхранява, проучва, обнародва и показва веществени и документални паметници, свързани с цялостната история на българския народ" (Научен архив НИМ, а.е. 1682). Обективната истина изисква да се отбележи, че проектираното по този начин комплектуване на музейните фондове на НИМ поражда постоянен конфликт с общоисторическите музеи в страната, тъй като в Разпореждането е пояснено, че "Музейните фондове на НИМ се комплектуват по пътя на самостоятелната научно-изследователска и събирателска дейност на територията на цялата страна, както и от фондовете на музеите, без да се нарушава съдържанието на техните експозиции". Тази формулировка дава възможност ценни експонати от музеите в страната да бъдат включени в експозициите на НИМ, но от друга страна, става повод за многобройни конфликти, относно тяхното връщане, особено след 1990 г.

В началните години от създаването на музея негови основни проблеми са липсата на сграда и материална база, и обсъждането и реализацията на тематико-експозиционния план на НИМ (Василева, Иванова 2019). Относно втория проблем се реализира идеята на проф. Ал. Фол създаването на експозиционната концепция да бъде част от Програмата за 1300-годишния юбилей (ЦДА, ф. 405, оп. 9, а.е. 264). Реализирането на тази концепция става с организиране на поредица изложби, като началото е поставено с изложбата "Тракийското изкуство и култура в българските земи", която гостува на едни от най-големите и забележителни музеи в света - Париж (1974), Виена (1975), Лондон (1976); "Рогозенското съкровище" - Британския музей (1986), Бон (2004-2005) и др., последната от които "Златото на траките" - Париж (2006). Тези изложби са организирани като цялостни културни продукти, вкючващи не само характерните музейни дейности, но и ясна концепция за международно популяризиране и привличане интереса на специалистите, посетителите и медиите. Страната ни популяризира културно-историческото наследство на българските земи от древността и интернационализира тракологията на световната научна сцена. Значителна част от експонатите, включени в тези изложби, съставят след това представителната експозиция на НИМ.

Първата сериозна крачка в тази посока е изложбата "Тракийското изкуство по българските земи" (Станчева 1972). Открита е на 5 юли 1972 г. в чест на Първия световен конгрес по тракология. Организирана е от Комитета за изкуство и култура, Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина и Националния археологически музей при БАН. В нея са включени около 650 предмета от 21 музея в София и страната. Сред най-ценните експонати са Панагюрското и Вълчитрънското съкровище. За първи път се показват апликациите от Летнишкото съкровище. При гостуването на изложбата в Париж през 1974 г. за първи път са показани материалите от гроб № 1 на Варненския халколитен некропол (Станчева 1974). При всяко ново гостуване на тракийското изкуство в чужбина, експозицията се обогатява, като в нея се включват новооткрити ценни находки. Във Виена за първи път са показани многобройните златни предмети от гроб № 36 на същия некропол (Живкова 1975). През 1976 г. съкровището, открито край с. Борово, е включено в изложбата и представено в Британския музей в Лондон (Живкова 1976). През 1976 г. изложбата "Тракийска култура и изкуство" гостува в Археологическия музей във Варшава, където за първи път са показани златните украшения на тракийската принцеса Лесескепра, открити край Поморие (Бояджиев 1977). През този период Варшавският археологически музей показва пред полската общественост серия изложби: "Изкуството на древна Месопотамия", "Изкуството на маите", "Римски мозайки от Тунис", "Древно Перу", "Златото на Перу", по което в сравнителен план може да се придобие представа за значимостта на българската изложба "Тракийската култура и изкуство". Интересно е да се опишат и събитията, съпътстващи изложбата. В залата, в която е експонирана, Българският културен център във Варшава открива щанд за продажба на книги, художествени сувенири, изработени върху теми от тракийското изкуство, диапозитиви, грамофонни плочи и картички. Предлага се каталогът и афишът на изложбата, оформени цветно със символа ѝ - наколенника от Враца. Полските средства за масова информация нашироко отразяват подготовката и официалното откриване на изложбата. В дните на изложбата е организиран българо-полски семинар по тракология.

През 1975 г. в Москва се открива друга изложба на същата тематика - "Тракийско изкуство и култура в българските земи" (Найденова 1975). Тя е уредена в централната тържествена зала на Музея за изобразителни изкуства "А. С. Пушкин". Експонатите са подредени в повече от тридесет стъклени витрини. За първи път в Русия (тогава Съветския съюз - б.м., С.В.) се показват така пълно и подробно изкуството и културата на траките. Оригиналните експонати предизвикват големия интерес на публиката. Сред тях са някои от най-големите съкровища, открити у нас - Вълчетрънското и Панагюрското, Летнишкото и Луковитското, материалите от могилните некрополи. За изложбата е издаден каталог, който освен уводни статии, които представят основните етапи в развитието на Тракия и нейното изкуство, съдържа данни за всички показани предмети и над сто илюстрации. Българската изложба намира място в централния московски печат - излизат статии и материали във вестниците "Правда", "Известия", "Вечерная Москва" и други. Руската телевизия подготвя двадесетминутен цветен документален филм "Съкровищата на тракийските земи". След Москва, изложбата гостува на Ермитажа в Ленинград (дн. Санкт Петербург) и в столицата на Беларус - Минск.

Изложбата "България - 7 000 години изкуство и култура в София" е различна по своя характер и представяне на публиката. Уредена е в ренесансовия замък-музей Шалабург, в област Вахау на Долна Австрия. Замъкът разполага с обширни и многобройни изложбени пространства. Изложбата "България 7 000 години изкуство и култура в София" е подготвена от Музея за история на София по договора за културно сътрудничество между Австрия и България (Станчева 1980). Изложбата включва оригинали от фонда на музея, които датират от ранния неолит до края на ХІХ или началото на ХХ век. Броят на оригиналните предмети е 1494. Към тях се прибавят над 100 цветни и черно-бели фотоси, а също и няколко карти и планове. Експонатите са разположени в 21 големи и по-малки зали. Оформена е зала, в която действа непрекъснато прожекционен апарат, който показва културно-историческото наследство на София - един от най-древните, и с непрекъснат исторически живот, градове в Европа. Потърсени са онези явления, които са особено характерни за културното развитие на София, които могат да бъдат добре разбрани от чуждестранна публика и които дават оценка за особеностите на българската култура. Проектът за оформяне на изложбата е изготвен в сътрудничество на научното ръководство на изложбата от българска страна и екип от архитекти и художници от австрийска страна. Изпълнението му е осъществено в Австрия със средства на правителството на Долна Австрия. За изложбата е издаден каталог от 160 страници. Изложбата предизвиква много голям интерес и е отразена в австрийския печат с повече от 80 отзива и съобщения, с много илюстрации. Постепенно в България целенасочено гостуват големи изложби, посветени на скитите, а след това на келтите. Разкриването на взаимодействието между националните и регионални култури при осъществяването на международна културна дейност на България, предоставя възможност да се акцентира на ролята и мястото на българската култура в духовното развитие на човечеството.

По повод честването на 13 века от основаването на българската държава, страната ни прави много изложби за средновековното българско изкуство. "1000 години българска икона" е най-голямата изложба, посветена на християнската средновековна икона. Следват изложбите "Българска ръкописна книга от Х до ХVІІІ век", "Средновековна България в сбирката на Австрийската национална библиотека", "Славянски ръкописи от Британския музей и библиотека", "Българска средновековна цивилизация", "Изкуство и култура на средновековната българска държава".

Организиране на национални изложби "България - страна на древни култури", свързани с отбелязването на 1300-годишнината от основаването на българската държава. В рамките на две години (1975 и 1976) Националният исторически музей урежда шест изложби, като всяка от тях има принос за изграждането на постоянната експозиция. Първата изложба е - "Праисторическо изкуство в българските земи". В нея участват над 400 експоната от 27 музея - находки от късния палеолит до късната бронзова епоха (оръдия на труда, керамични съдове, идолна пластика, архитектура, култа към Слънцето), като особено внимание е отделено на културите от българските земи - Караново I и II, Веселиново, Криводол. Повечето от експонатите са показани за първи път пред публика. Изложбата е открита на 4 май 1975 г. в залите на бул. "Руски" № 5 (сградата вече не съществува) (Научен архив НИМ: 03-1/1).

Втората изложба - "Български женски накити през вековете" е посветена на международната година на жената и е открита на 9 октомври 1975 г. в залите на ул. "Шипка" № 6 от Людмила Живкова. В нея участват над 700 експоната от 14 музея в страната (Научен архив НИМ: 03-1/2). В изложбата са включени великолепни образци на ювелирното изкуство - обеци, колани, гривни, пръстени и т.н., подредени в хронологично-предметен ред, с цел по-лесното проследяване на развитието на накитите през различните епохи (от ранното Средновековие до началото на ХХ в.). Включени са и възстановки, фотоси и репродукции на характерни за отделните периоди украси.

Следващата изложба "1000 години българска икона" е открита в залите на ул. "Шипка" № 6 в София на 16 януари 1976 г. Показани са керамични икони от средновековната българска столица Велики Преслав и най-добрите образци на различните иконописни школи, събрани от цялата страна. Тази изложба гостува в Париж - 1976 г., Виена - 1977 г., Единбург - 1978 г., където е посрещната с огромен успех (Научен архив НИМ: 03-1/4). Това е една от най-трудно осъществяваните изложби до момента, тъй като по това време не всички намиращи се в България икони са установени и идентифицирани, а това, от своя страна, поражда неяснота при проследяването на обхвата и разпространението на българските художествени школи. Освен това, много от иконите са в лошо състояние, което налага предварителна консервационно-реставрационна намеса, а НИМ все още няма сграда. След завръщането си от Виена, изложбата, по нареждане на Комитета за изкуство и култура, е предадена на Националната художествена галерия и полага основите на експозицията в криптата на "Александър Невски". Организирането на изложбата "Българската икона от ІХ до ХІХ век" е с многостранни ефекти за развитието на научните проучвания по тази проблематика и на музейната фондова работа в тази област. В сравнение с другите видове художествено изкуство, проучванията за развитието на иконописта започват по-късно (Прашков 1977). Събирателската дейност по повод изложбата отключва редица проблеми, свързани с българските икони, които към онзи период все още не са напълно регистрирани, проучени и събрани, не са изяснени напълно обхватът и разпространението на иконописните школи, известните български икони не са преминали през цялостна консервационна обработка.

От тези изходни позиции, организирането на серия от изложби за средновековната българска икона е значителен опит за систематизиране и по-пълно показване на развитието на българската иконопис. Научният и експозиционен план на изложбата "1000 години българска икона" е съобразен с нейното предназначение. Трябва да застъпи целия път, целия комплекс от сложни взаимоотношения при създаването на българската църковна живопис. Постижение е представянето на българската иконопис от периода на османското владичество - като един самостоятелен етап със своеобразни особености на развитието, продиктувани от историческите условия. Целта на експозицията е да се демонстрират в хронологически ред всички етапи в стиловото и тематично развитие на българското иконописно творчество и всички видове на иконописта в България от ІХ и ХІХ век. От тази гледна точка в нея са включени образци от всички видове на иконописта, разпространени в България: рисувани и релефни керамични икони, каменни релефни изображения, метални икони и обкови, икони върху дървена основа (най-масовия вид в България), дървени релефни икони, мозаични икони, гравирани върху седеф, иконописни изображения върху платно, щампи. Изготвянето на тематичния план на тази изложба става възможно благодарение на голямата проучвателна, събирателска и реставраторска работа, която усилено се извършва от българските специалисти. С експонати в изложбата участват: Археологическия институт с музей при БАН, филиала на Археологическия институт в Шумен, Пловдивския археологически музей, Църковния историко-археологически музей, икони от Рилския, Бачковския и Кремиковския манастир, от манастири и църкви в Поганово, Търново, Несебър, Пловдив, Присево, Арбанаси, Елена, Тетевен, Самоков, Трявна, Червен и др. (Прашков 1975). Изложбата гостува в Париж над 3 месеца, около 70 дни в Санкт Петербург (тогава Ленинград) и Москва, после гастролира в Берлин, Виена, Брюксел и Лондон. Изложбата се съпровожда от подробен и непрекъснато подобряващ се каталог. Десетките предавания по радиото и телевизията, статиите и съобщенията в периодичния и ежедневен печат, изказванията на световно известни специалисти по средновековно изкуство показват безспорния интерес към най-голямата уредена дотогава изложба на българската икона. В национален план организирането на тази изложба силно стимулира създаването на сбирки от икони в музейните експозиции.

От 20 октомври 1976 г. Националният исторически музей има нов директор - проф. Васил Гюзелев. Под негово ръководство на 17 май 1977 г. е открита изложбата "Култура и изкуство на средновековната българска държава". Тя се осъществява съвместно с Националния археологически музей при БАН, като е експонирана там. В нея са показани археологически находки от българските земи, разкриващи културата на славяни и прабългари и разцвета на българската държава. Това е най-голямата изложба до този момент, която показва историята ни от VІІ до ХІV в. В нея участват над 1000 експоната от почти всички музеи в страната. Изложбата е подредена в хронологично-тематичен ред, като са използвани много снимки, графични възстановки, копия и макети, за да бъде представена архитектурата на средновековните български столици Плиска, Велики Преслав и Велико Търново. През 1980 г. изложбата гостува в Париж, през 1982 г. - в Мексико и в Москва, през 1988 г. - в Женева (Научен архив НИМ: 03/4).

Изграждане на експозиция в чест на 1300-годишнината от създаването на българската държава в залите на Съдебната палата. От създаването на Националния исторически музей до откриването на неговата експозиция в сградата на Съдебната палата изминава цяло десетилетие. През този период постепенно се развиват и основните му функции - събирателска, експозиционна, научно-изследователска и не на последно място образователно-възпитателна. Новият етап в развитието на музея започва с изграждането на експозиция в залите на Съдебната палата. Основната идея е документирана в един от протоколите на експертния съвет, обсъждал тематико-експозиционния план: "да се покажат върховите постижения в историческото развитие на българския народ". Над експозицията работи експертна комисия по художествено-творческото изграждане на експозиция "България 1300". В нея участват проф. арх. Пейо Бербенлиев - зам.-председател на Комитета за култура, арх. Л. Лозанов, з.х. Иван Радев, арх. Ал. Вакрилов, з.х. Ат. Нейков, худ. Златко Чалъков, Анчо Анчев - директор на НИМ, проф. Иван Венедиков, Е. Цанев, инж. А. Малеев, н.х. Дечко Узунов, н.х. Светлин Русев, н.х. Д. Механджийски, проф. Иванчев и др. (Научен архив НИМ: 03-1/26). Значителна част от експонатите, включени в описаните по-горе изложби, съставят след това представителната експозиция на НИМ.

Заключение. Представените важни аспекти на осъществявания управленски модел в областта на културното наследство предполагат следните изводи: През разглеждания период започва да се реализира цялостна концепция за създаване на национална мрежа от музеи и галерии и за разширяване на музейната мрежа в страната. Приема се Закон за паметниците на културата и музеите, който регламентира механизмите за осъществяване на ръководството над музейните институции. Създава се подробна подзаконова нормативна уредба по издирването, изучаването и опазването на културно-историческото наследство. От началото на 70-те години в идеологически контекст акцентът по отношение на музейните възпитателни и образователни дейности е изместен от класово-партийното върху естетическото възпитание. Отличителна характеристика на десетилетието на 70-те години е разработената от Людмила Живкова и нейния екип национална програма за естетическо възпитание. Въз основа на тази програма през 1979 г. по инициатива на България ЮНЕСКО приема Резолюция за естетическото възпитание. Документът става част от приетата от ЮНЕСКО двегодишна програма за периода 1979-1980.

Реализираните през периода мащабни проекти са наситени със силни идеологически послания, пропагандиращи социалистическата култура като най-прогресивна в историята на човечеството, съчетаваща в себе си най-ценното и стойностното от древни култури и минали исторически епохи. Независимо от подбудите и целите за демонстрация на социалистическия културен модел концепциите на тези проекти се разглеждат не като събитийни инициативи, а като дълготраен процес с ясни стратегически цели за установяване на трайни културни контакти и утвърждаване на реалния принос на България в световната културна съкровищница. През погледа на нашето време, на настоящето, в което се намираме, половин век по-късно виждаме, че основни положения от концепциите и проектите, които са представени в доклада, заемат все по-сериозно място в посоките на развитие на съвременната държавна културна политика, което на практика е най-голямото доказателство за тяхната съизмеримост със световни водещи идеи и практики.

БЕЛЕЖКИ

1. През 2010 г. с приемането на разработената от Министерството на културата концепция за "Водещи столични музеи", след продължителни дебати и много трудности, до 2015 г. се реализираха проектите "Квадрат 500", Музей за история на София, Музей на тоталитарното изкуство. [обратно]

2. Музеят за история на София е създаден през 1928 г. До 2015 г. няма експозиция. Музеят открива постоянната си експозиция на 17 септември 2015 г. в сградата на бившата Централна минерална баня. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Александров 1979: Александров, Емил. Международната културна политика на социалистическа България. София: Отечествен фронт, 1979.

Балев 1987: Балев, Милко. За Людмила Живкова. // Людмила Живкова. Живот и дело (1942-1981). Летопис. София: БАН, 1987.

Бербенлиев 1982: Бербенлиев, Пею. Людмила Живкова - за наследството и приемствеността. // Мислете за мен като за огън. Книга за Людмила Живкова. София, 1982.

Бонева, Русев 2017: Бонева, В., Русев, Р. Регионалните исторически музеи в културната инфраструктура на България. София, 2017.

Бояджиев 1977: Бояджиев, Г. Изложбата "Тракийска култура и изкуство" във Варшава. // Музеи и паметници на културата, 1977, кн. 1.

Василева 2014: Василева, София. Модели за културни политики прилагани от държави в Балканския регион. // Научни трудове на УНИБИТ (София), 2014, т. 12.

Василева, Иванова 2019: Василева, София, Иванова, Веселина. Проф. Александър Фол и създаването на Националния исторически музей. // TRACIA XXIV. София: Институт за балканистика с Център по тракология. БАН, 2019.

Денчев, Василева 2010: Денчев, Стоян, Василева, София. Държавна политика за културно-историческото наследство на България 1878-2009. [Второ доп. и прераб. изд.; първо изд. 2006]. София: АИ "Марин Дринов", 2010.

Димитрова 2007: Димитрова, Светла. История на Старозагорския музей. Ст. Загора, 2007.

Дойнов, Пантелеева 1974: Дойнов, Д., Пантелеева, Ю. Национален конкурс за музеен комплекс в София. // Музеи и паметници на културата, 1974, кн. 2-3.

Долапчиева 1971: Долапчиева, Тодорка. Към нов подем в масовата възпитателна работа на музеите. // Музеи и паметници на културата, 1971, кн. 2.

Долапчиева 1973: Долапчиева, Тодорка. Национално съвещание за ролята на музеите и паметниците на културата за патриотичното и интернационалното възпитание на учащите се. // Музеи и паметници на културата, 1973, кн. 4.

Долапчиева 1974: Долапчиева, Тодорка. Социалистическото изграждане на родината и нашите музеи. // Музеи и паметници на културата, 1974, кн. 2-3.

Единадесети конгрес 1976: Единадесетият конгрес на БКП и нашите задачи. // Музеи и паметници на културата, 1976, кн. 3.

Еленков 2008: Еленков, Иван. Културният фронт. София, 2008.

Живкова 1975: Живкова, Людмила. Приемници на велика култура. Слово при откриване на изложбата "Тракийската култура и изкуство по българските земи" във Виена. // Музеи и паметници на културата, 1975, кн. 3.

Живкова 1976: Живкова, Людмила. Слово при откриване на изложбата "Тракийски съкровища в България" в Британския музей в Лондон. // Музеи и паметници на културата, 1976, кн. 2.

Живкова 1982: Живкова, Людмила. С априлско вдъхновение в борбата за мир, социализъм, за единство, творчество, красота. Доклади, речи, статии, изказвания, монографии. Т. 1. София: Партиздат, 1982.

Задачите 1963: Задачите на нашето списание. Редакционна статия. // Музеи и паметници на културата, 1963, кн. 1.

Иванов 2005: Иванов, Димитър. Първата българска република (1946-1991). София: УИ "Св. Климент Охридски", 2005.

Иванов 1969: Иванов, С. По някои въпроси на музейно-педагогическата работа. // Музеи и паметници на културата, 1969, кн. 3.

Из дейността 1967: Из дейността на новия Български национален комитет на ИКОМ. // Музеи и паметници на културата, 1967, кн. 4.

Йорданова 2011: Йорданова, Л. Музеи с аромат на нафталин. // Капитал, 08.03.2011.

Калинова, Баева 2011: Калинова, Е., Баева, И. Българските преходи 1939-2010. София: Парадигма, 2011.

Кисьов 1972: Кисьов, Иван. Равносметка пред Втория конгрес на културата. // Музеи и паметници на културата, 1972, кн. 1.

Кисьов, Райчев, Миланов 1972: Кисьов, Иван, Райчев, Михаил, Миланов, Захари. Съвременни проблеми на българското музеезнание. // Първи конгрес на Българското историческо дружество. 27-30 ян. 1970 г. Т. 2. София, 1972.

Коев 1972: Коев, Петър. Ролята на музеите за документиране и изучаване на съвременната история на България // Първи конгрес на Българското историческо дружество. 27-30 ян. 1970 г. Т. 2. София, 1972.

Костова 1973: Костова, Сава. Национално съвещание за комплектуване, отчетност, научна обработка и охрана на музейните фондове. // Музеи и паметници на културата, 1973, кн. 3.

Миланов 1967: Миланов, Захари. Мнение за работата на музеите след ІХ конгрес на БКП. // Музеи и паметници на културата, 1967, кн. 1.

Михов 1972: Михов, М. Музеите и българската историческа наука. // Първи конгрес на Българското историческо дружество. 27-30 ян. 1970 г. Т. 2. София, 1972.

Найденова 1975: Найденова, В. Изложба "Тракийско изкуство и култура" в Москва. // Музеи и паметници на културата, 1975, кн. 1.

Ненов 2010: Ненов, Николай. Панаир на музейните изложби. // Панаир на музейни изложби. Каталог. 27-29 октомври 2010.

Николов 1973: Николов, Димитър. За успехите и нерешените проблеми на музейното дело (Изказване на втория конгрес на културата 14-15 декември 1972 г.). // Музеи и паметници на културата, 1973, кн. 2.

Националната 1978: Националната партийна конференция и нашите задачи. // Музеи и паметници на културата, 1978, кн. 2.

Недев 1977: Недев, Светлозар. Национално съвещание на отделите "Социалистическо строителство". // Музеи и паметници на културата, 1977, кн. 2.

Недков 1998: Недков, Симеон. Музеи и музеология. София: ЛИК, 1998.

Недков 2006: Недков, Симеон. История на музейното дело в България. София, 2006.

Обръщение 1966: Обръщение на редакционната колегия към музейната гилдия. // Музеи и паметници на културата, 1966, кн. 4.

Павлова 1976: Павлова, Галина. Статистическите отчети и книгите за отзиви - източник на информация. // Музеи и паметници на културата, 1976, кн. 1.

Попов 1981: Popov, Konstantin. Cultural policy in Bulgaria. // UNESCO. Studies and documents on cultural policies. 1981.

Прашков 1975: Прашков, Любен. 1000 години българска икона IX-XIX век. Каталог изложба януари-февруари 1976. София, 1975.

Прашков 1977: Прашков, Любен. Изложбата "Българската икона от ІХ до ХІХ век". // Музеи и паметници на културата, 1977, кн. 1.

Програма 1971: Програма на Българската комунистическа партия, приета на Х конгрес на БКП. София, 1971.

Първи конгрес 1972: Първи конгрес на Българското историческо дружество. Сборник. Т. 1-2. София, 1972, 1332 с.

Райчев 1981: Райчев, Михаил. Музеи, старини и паметници в България. София, 1981.

Решение 1978: Решение на секретариата на ЦК на БКП от 10 декември 1974. // Музеи и паметници на културата, 1978, кн. 3.

Станчева 1972: Станчева, Магдалина. Изложбата "Тракийско изкуство в българските земи". // Музеи и паметници на културата, 1972, кн. 4.

Станчева 1974: Станчева, Магдалина. Тракийското изкуство, представено в Париж. // Музеи и паметници на културата, 1974, кн. 4.

Станчева 1980: Станчева, Магдалина. Изложбата "България - 7000 години изкуство и култура в София". // Музеи и паметници на културата, 1980, кн. 1.

Стоилова 2009: Стоилова, Л. Международни архитектурни конкурси в София края на XIX - началото на ХХ век. // Исторически архив, 2009, кн. 18-19.

Трети конгрес 1977: Трети конгрес на българската култура. 18-20 май 1977. Стенографски протокол, 1977.

Тридесет и пет години 1979: Тридесет и пет години социалистическо музейно дело. // Музеи и паметници на културата, 1979, кн. 3.

Фол 1979а: Фол, Александър. За преустройството в системата и вън от нея. Встъпително слово на Националната конференция на музейните работници, 15-16 март 1979. Благоевград. // Музеи и паметници на културата, 1979, кн. 3.

Фол 1979б: Фол, Александър. Българската култура и 1300-годишнината от основаването на българската държава. Встъпително слово на първия заместник-председател на Комитета за култура А. Фол, произнесено на IV-ия пленум на Комитета, 28 март 1979 г. // Народна култура, № 13 (1186), 30 март 1979 г.

Фол 2005: Фол, Александър. [Интервю с Генка Маркова]: Историята, населена с хора. Българското общество през втората половина на XX в. Т. 1. София, 2005.

Юлският 1977: Юлският пленум - дела и размисли. Координация в работата или единно ръководство? // Музеи и паметници на културата, 1977, кн. 1.

АРХИВНИ ИЗТОЧНИЦИ

Научен архив НИМ, а.е. 1682: Научен архив НИМ, а.е. 1682, л. 1, 01-1/1-Іб - Разпореждане № 90 на Бюрото на Министерски съвет от 05.05.1973 г. за създаване на Национален исторически музей и изграждането на музеен комплекс в София

Научен архив НИМ, 03-1/1-I: Научен архив НИМ, 03-1/1-I а, б, в - Праисторическо изкуство в българските земи, 1975.

Научен архив НИМ, 03-1/2-I: Научен архив НИМ, 03-1/2-I а, б, в - Български женски накити през вековете, 1975.

Научен архив НИМ, 03-1/4-I: Научен архив НИМ, 03-1/4-I а, б, в, г, д - 1000 години българска икона, София 1976.

Научен архив НИМ, 03-1: Научен архив НИМ, 03-1/26-II - Стенографски протокол от заседание на експертна комисия за художествено-пространствено оформление на Националната музейна палата, 25.08.1982.

ЦДА, ф. 405, оп. 7: ЦДА, ф. 405, оп. 7, а.е. 423, л. 44 - Национално съвещание в Пловдив, организирано от отдел "Музеи" при Комитета за изкуство и култура.

ЦДА, ф. 405, оп. 9: ЦДА, ф. 405, оп. 9, а.е. 263 - Национално-координационно съвещание по подготовката на 1300-годишнината, София, 18 май 1978 г.

ЦДА, ф. 405, оп. 9: ЦДА, ф. 405, оп. 9, а.е. 264, л. 91-121 - План-програма за подготовка на експозицията на НИМ, посветена на 1300-годишнината от основаването на българската държава.

© София Василева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.12.2019, № 12 (241)