РАЗМИСЛИ ВЪВ ВРЪЗКА С ЕДНА КНИГА

Стефка Петрова

web

Какво значи да четеш книга, написана с поетичен, красив, невероятен стил и с дълбоко затрогващи, вълнуващи, възвисяващи думи? Значи да изпитваш наслада, удоволствие, стремеж към висините, да се понесеш напред, към бъдещето, към непонятното, да видиш любовта, щастието, красотата, да почувстваш живота, света, космоса, да забравиш нещастията, бедите, света. В езикознанието се казва, че думите са символи, знаци, образи на предметите от действителността, но те са и изразители на радост, гняв, чувства и емоции. А свързани в подходящ синтаксис, се превръщат в огромна сила, в мощ, енергия, способна да взриви пространството и времето, извеждащи до вдъхновение... Такива и подобни мисли ме застигнаха, когато започнах да чета книгата на Ненад Йолдески "Всеки със своето езеро". Отначало се дръпнах несъзнателно - пак македонска, стигат ми вече. Но като зачетох - е, не можах да я оставя, прочетох я за един ден, всъщност за по-малко от един ден: книжката е 85 страници, сравнително едър шрифт, с празни и полупразни места в разказите и между тях.

Иска ми се да издържа на началото - да напиша рецензия като есе, кратка, но съдържателна, да употребя думи хубави, не всекидневни, приютили се в края на езика поради рядката си употреба, книжовни, но не неразбираеми, с метафорично и метонимично значение, както е казано за разказите на последната страница за самата книга (не зная от автора ли, или от издателя) - "Малки истории за големи неща и важни хора".

Книгата въобще е като друг, втори живот, не само дава знания, забулени в облаци и затъмнение в нашите мозъци, или разбулени, разголени мисли като на плаж, или истината, такава, каквато е или каквато ни се иска да бъде. Книгата е прозорец към света, срещаме често такова твърдение. Съгласяваме се и не съвсем, защото знаем за безсмъртието на "големите, вечните романи", за влиянието на вековечните идеи от редица книги, за силата на вечността в безвечната история. В кратките разкази на Н. Йолдески виждаме, чувстваме живота като пътуване към необятното, като сън и действителност, където се върти тъмнината в големите невидими гънки на времето. Срещат се, разминават се, наслагват се спомени, изплували от мъглата на забравата и натрупващи се върху кълновете на новото в тинята на времето, е, не само в нея, а и в самата непристорена действителност.

Неправомерно ще бъде да нарека началните разкази кратки, защото те не са кратки, те са много кратки - от половин страничка до една-две. Но достатъчни по съдържателен обем, за да ни заредят с картини и образи от града; град с "надвиснали облаци и мъгла, разхождащ своите призраци из притихналите булеварди"; град с отсечени диви кестени и плачеща върба; град с надвиснала над него умора, чийто "пъп на асфалта се простира до болезнена дълбочина"; град с "неплатени хотелски сметки"; град на пътувания, на любов и разлъка, на разминаване и срещане, на плувания и сънувания, и още, и още. Толкова кратки разкази, а толкова наситени със съдържание и смисъл. Ето по-голямата част от най-краткия разказ: "Къде си сега, поете, да зашиеш нощта в стих, да налееш червено вино за времето, което ме поглъща с мълчаливата си челюст? Къде си, да излекуваш раните на злочестия град и с мехлем от стих да го възкресиш чудотворно над тъжния човек? Къде си, къде, поете, ти, който отключваш вселената, да заключиш надвисналото проклятие? В нощта сме аз и ти, в съня. Поетът може би се крие в мъглата, а стиховете са се свили в черен облак" (с. 10). Чувстваме нестихващата болка на поета за проблемите и промените в града, за безпомощния човек, невиждащ бъдеще за себе си и за града в мъглата и тъмнината. Но в тъмното проблясва светлина - в къщата напр. животът на двамата продължава: обичат се, целуват се, остаряват, а всичко наоколо изглежда безкрайно.

Най-дългата приказка, разделена на осем части, е колкото драматична, толкова и меланхолична и реалистична. Героите са руският доктор Николай Незлобински и жена му София, отнесени от вихрите на Октомврийската революция и намерили щастието си в гр. Струга, родния град на автора Ненад Йолдески, градът край Охридското езеро. Охридското езеро е обикнат, любим образ за сърби и македонци, а и не само за тях. Да спомена само името на Луан Старова, професор по френска литература в Скопския университет, писател, издигнал неразрушим паметник на езерото с прокараната през него невидима, но действаща дълго време граница. Охридското езеро е забило корени здраво и в българската история, да си спомним за Охридската книжовна школа и за Биляна, която бели платно в него...

Името на доктора се появява в една бележка, намерена от автора след решението му да прегледа всички свои събирани ръкописи и фотографии и да ги разчисти. Но намерението му е пресечено, преди да започне, тъй като в самото начало в ръцете му попада тази бележка. Грозният почерк и името на доктора шеметно го изпращат в детството му, в музея, където заедно със свой приятел стои пред витрината с двуглавото теле. Сеща се и за черната книга със заглавие "80 години музей "Доктор Никола Незлобински", една дисертация, подарък от майка му. И се втурва да търси сведения и документи за доктора. Разбира, че с идването си в града докторът преборва маларията, култивира града, като повишава санитарните и хигиенните норми, основава първия природонаучен музей, създава първия диспансер... Правил много фотографии. Жителите на града помнят благородния човек, добрия специалист и създават току-що споменатия музей. Самият той признава пред жена си София: "Когато дойдохме за пръв път в града, усетих как ухае щастието. И видях свободата в крилете на пеликана, и него, щастието, в голямото бяло езеро" (с. 41).

Обещах да не разказвам, а да показвам, да споделям и коментирам написаното. И така, разказвачът започва посещения на хора и институции, срещи с познати и сведущи по въпроса личности, разговори с издател и автори - тези и други деяния му помагат да установи, да се сблъска и да разбере за направеното от доктора, за преживяното от него, да разчупи леда на забравата и да открие тъгата от преживяното и неизживяното от доктора, разкрито с 8 изречения, 5 от които са само от две-три думи (с. 33). И да го ситуира сред и край мастиленото езеро. Тук е мястото да кажа, че мастилото и мастиленият цвят играят голяма роля в авторовите описания. Всичко е мастилено или става мастилено от време на време - реката (р. Дрин), езерото, водата, огледалото, тъгата, изворът ("езерната мастилница"). Мастиленият, синьолилавият цвят внушава скръб, напомня за изгубеното, за непостигнатото - все още е далече от черното, от отчаянието, но и бялото, оптимистичното, го няма, отишло е някъде другаде, връщайки се най-често само при езерото.

Градът и езерото нямат име, не се нуждаят от име, сами по себе си са достатъчни, "напразно е всяко назоваване" - така, безименни, носят предостатъчно информация: Езерото, Реката. А отношението, връзката между тях Йолдески показва достатъчно образно и цветно: "Реката безименно и тихо спасява собствената си приказка и отказва да я смесва с езерната... Само понякога, когато небето притъмнее, реката като че ли се смилява над тъгата на езерото, потъмнява, посинява до дълбоко синьо и започва да се вълнува, преливайки от коритото си, и дави града" (с. 45). Ето съжителството на града и езерото и настъпващите понякога наводнения, даващи възможност на езерото да се развихри, да излее мъката си. Любовта на автора към родното блика от всяка дума, заглушава неудовлетвореността от настоящето и сивото и връща цвета и мириса на живота - неговия и на доктора някога.

С разказите в края на книгата сме изкушени от Йолдески да се запознаем с дядо му, баща му и майка му, обрисувани с не по-малко любов от Реката и Езерото, с не по-малко тъга и с малко ирония: дядото в желанието си да спаси сливата в двора от вятъра, готов да я пречупи и събори; баща си - с умопобъркването си след смъртта на своя баща, с огъня (метафоричния), пламнал в главата му; майка си - чрез оплакването, че съпругът ѝ краде разказите ѝ. Такова е съдържанието на кратките разкази на повърхността, а отдолу, под нея чувстваме мириса на някогашните спомени, виждаме кълвачите на старостта как чукат по главите на хората, усещаме изтичането на живота.

Не мога да отмина и последния разказ за големия дървен мост в Струга, където са вплетени и фантастични моменти, и критични - младите, въоръжени с револвери, пълни с изкуство, се вдигат на бунт срещу безхаберието и безобразието на властимащите, срещу неизпълнените обещания на кандидатите за власт.

Отбелязах чрез позоваване на цитати майсторството на автора, свежестта на текста, оригиналността на структурата. Ще добавя и още нещо - за пръв път срещам произведение, в което е разкрито как е творил писателят. Зачеркнатото в началото на книгата по отношение на започването на разказа и в края по отношение на заглавието е изпълнено с дълбок смисъл: писането е трудно, невероятно тежък процес е търсенето на думи за обличане на образа, за да може читателят да го разбере, а и да привлече вниманието му още на мига.

Ненад Йолдески е нарекъл книгата си "Всеки със своето езеро". Езерото тук е синоним, еднозначен с редица думи. Всеки със своето езеро, равно на:

Всеки със своята съдба

- всички тези вероятни и възможни заглавия биха отговаряли на съдържанието на книгата, защото всеки живее със своето. Но свързвайки историята с езерото, избраният от автора вариант е най-сполучлив.

От гърба на книгата узнаваме, че Ненад Йолдески е написал три книги, две от които са носители на награда (настоящата е носител на "Награда за литература на Европейския съюз"), а третата е номинирана за "Роман на годината". Самият той е икономист по образование, но е завършил магистратура по общо и сравнително литературознание. Малко необичайно, но знаем, че не са чак толкова рядко големите писатели по професия и образование инженери, лекари, строители... Смея да му предскажа блестящо бъдеще като писател. Защото с настоящата книга той като че ли разчиства плевелите, полепнали по спомените, и те поставя (и ни поставя) замразен(и) в сантиментален фреон. Тя изглежда последно убежище за онази малка духовна свобода, която още можем да искаме и да имаме в нашия отвратителен свят на робия и зависимост. Ние стоим на изхода на миналото, което вече е предадено на своя мрак, и на входа на бъдещето, което още не е излязло от своя мрак, и се опитваме да намерим онова, което да предадем от миналото на бъдещето. Ненад Йолдески се опитва да ни каже със своите кратки разкази какво е това и как трябва да постъпим.

© Стефка Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.03.2020, № 3 (244)