ХИМАЛАИТЕ И БОМБАЙ - ЕДНА ОСЪЩЕСТВЕНА МЕЧТА

Стефка Петрова

web

През 2018 г. издателство "Персей" ни запозна с две книги от Ягода Михайловска-Георгиева, един от най-големите и водещи македонски писатели. Другият е Луан Старова, представен на българските читатели също с две книги - "Балканвавилонци" и "Балканският ключ", за които вече писах. Сега става въпрос за книгите на Ягода Михайловска-Георгиева "Камъкът на твоя ден" и "Индиговият Бомбай". Журналист, есеист и филмов критик в пресата, тя е автор на редица телевизионни пътеписи за Бомбай и за Гоа в Индия, за Катманду и Хималаите в Непал. Имала възможност да посети тези, а и други места, тя разказва всичко като свое впечатление, възприето от нея с ума и сърцето. Уверява, че "всичко, от дума на дума, е истинско". И за двете книги е получила най-престижните литаратурни награди на Македония.

Започвам ги обратно на прочитането - първо за "Индиговият Бомбай". Когато през лятото на 2018 г. получих книгата от преводача Мариян Петров, я оставих за четене по-късно, уплашена от нейния обем - 415 страници. Но всъщност я прочетох за три-четири дни. Това е роман, който грабва както с необичайния сюжет - Индия сама по себе си, като страна, като история, като обичаи, е интересна за "западния", в това число и за българския читател, и много по-непозната в сравнение с други страни, - така и с умението на авторката да вижда и разказва от своя специфична гледна точка. Романът "Индиговият Бомбай" представя живота и града от една мистично-реалистична гледна точка, от позицията на реално и магическо, много често обърнати. Четеш и с всяка следваща страница, с всяка случка чакаш да разбереш това истина ли е, или магия, случва ли се, или е желание да се случи. А животът в Индия (и в Бомбай, сега Мумбай) е колкото и възхитителен, толкова и плашещ, колкото и невероятен, толкова и обикновен, където наред с ужасяваща нищета съжителства извисена духовност.

Прекарала известно време като гост в Бомбай със свои приятели, отишли там в командировка, героинята Ана се запознава с града чрез един индиец - Чандра-Бистарай-Нараян - и ни показва най-забележителното за града, където се чувства и отразява индийският дух, индийската душа. Запленена и възхитена е най-напред от пазара в Бомбай, на който се озовава след първото си излизане от хотела, но по-важно е, че тук се среща с двама души, които имат и ще имат водещо значение за нея и за развитието на романа. Всъщност единият - Арджуна - е колкото реално лице, толкова и много повече измислен, несъществуващ образ, Голямата Мая (Голямата Магия), който й изпява песента на боите и я белязва с трите цвята на челото: три точки - индигово, златножълто и бяло, които после виждаме на челата на "просветлените учители" или на онези, които имат необходимата дарба за това, и остава завинаги в душите им и в желанието им да се срещнат с него отново. Арджуна се появява само веднъж "като човек" при Ана и при момчето от сметището Гаруда, за да ги "бележи" със своите точки, невидими за другите. Той е и връзката на миналото с настоящето и бъдещето на Индия и на избраните от него люде, осъщественото желание на разбралите своята кармична съдба хора. По-сетне се явява само като напътстващ, указващ глас или неясна сянка.

Другият герой на романа - Бистарай - е просветлен учител, рахман, водач, ексурзовод на Ана в Бомбай и неин "обучител". След като я спасява на пазара, където са откраднали парите й, той я завежда у дома си - една къща, до която се стига през много прострени бели чаршафи, където Ана се запознава с родителите и жена му. Майка му "разпознава" в нея тяхната светица Анандаман Ма и Ана получава индийското име Ананда. Следват срещи и събития между Ананда и Бистарай, от които ние, читателите, също опознаваме малко Бомбай и възжелаваме и ние да отидем там и да видим всичко с очите си. Ще изброя някои от местата, описани в книгата. Първо, Висящата градина или Паркът на Маята (припомням, на магията, а в парка всичко е направено от растения и дървета), описан само в едни абзац: "Майсторство - въодушевяваше се Аманда от живите скулптури, вглеждайки се в големите слонове с огромни хоботи, в групата играещи маймуни, в самотния тигър, в двете преплетени кобри с вдигнати глави и изплезени езичета, в птиците с разперени крила, които сякаш едва не литваха". И коментарът на учителя Бистарай: "Магия. Както и всичко друго в материалния свят. Струва ни се, че е истинско, а не е" (с. 115). После - идването на индиговото в същия парк: "Индиговото пристигна едновременно навсякъде. Като божествено самосъздаване. Изведнъж, без предупреждение, в един-единствен миг небосводът се оцвети в мастилено, целият, до крайните граници... След това започна да се спуска все по-надолу и по-надолу, угасвайки във все по-дълбоки пластове... И след като постоя така, задълбочавайки този замръзнал миг във вечността на неизмеримо времетраене, отстъпи място на нощта" (с. 139-140). Всичко, за което споменавам, заслужава да бъде придружено с описание, но няма да злоупотребявам с търпението на читателя, само ще изброявам. Следват: снимки на бомбайския булевард през нощта, където по платното вървят безброй коли, а по тротоарите спят бедните с глави към колите (за да се предпазват от огромните плъхове; "милиони в Индия" според Бистарай); посещението на храма на бог Шива, закрилникът на Бомбай, и на жена му Парвати, откъдето се чува вълшебна музика ("леещо се, копринено, мелодично покривало", с. 152); гостуването на Сметището, където живеят в нищета, сред глад и мръсотия хиляди бездомни...

Наред с разходките и срещите между Ананда и Бистарай, с влюбването на Ананда и разочарованието и съмнението, самоукоряването й, когато научава, че той се занимава с "тъмен бизнес" - урежда покупко-продажбата на човешки органи за присаждане, - върви втората сюжетна линия: съдбата на момчето Гаруда от Сметището, решено да даде бъбрека си, за да купи сандали на майка си; отиването му в болницата, пожарът там, когато спасява горящия немец, който организира банкет в хотела заедно с момчето; появата на Анджело, приемащ бъбрека, който става брат на Гаруда с напълно еднаквата характеристика на кръвта им, и пр., и пр. Гаруда означава "бяла птица, която носи на крилете си бог Вишну по небето" - обяснява му санитарят от болницата.

Описвайки последните пет дни от старата година, които са изпълнени с доброта и любов в Индия, авторката ни запознава с още любопитни факти - места, събития, личности. Отвежда ни в най-богатия квартал на Бомбай, Малабар Хил, където живее висшата класа - най-богатите индийци, най-големите интелектуалци, лекари, учени, духовни лица. Къщата и дворът на Шри Агастя, мистик, просветлен учител и "дядо" на Бистарай, не може да се сравни с нищо "земно" ("би ми било по-лесно, ако зная, че сънувам", с. 220) - мисли тогава Ананда, виждайки Голямата Мая, красотата, която там е реалност. Храната, приготвена за тези дни, се превръща в любов, защото с любов се влиза в Новата година. Последните дни трябва да се използват за добри дела с добри мисли и намерения. "Да славим и почитаме божественото в нас. Да прощаваме и да искаме прошка. Да обичаме себе си и другите, както себе си" (с. 233) - казва в своето "слово" домакинът Шри Агастя, откривайки празничната вечеря с многобройните гости.

Следват още няколко незабравими, невероятни, вълшебни места, посетени през тази втора от петте нощи от старата година: пречистването, измиването и изкъпването в извора на Банганга, посещението на храма на Брахма в пещерата с многобройните каменни статуи, символизиращи и изразяващи сексуалния живот, стигащ, колкото се навлиза по-навътре, до оргии, завършващи във фантасмагоричен водовъртеж. А в самия храм любовните двойки, изсечени върху камъка, са съвсем други - изящни, влюбени, нежни, по детски наивни, без намек за прикрита сексуалност. И едно от последните места, което посещават, са перачниците при термалните извори, където бомбайската беднотия пере. Там, приседнали под горещото слънце, Ананда научава някои моменти от живота на Бистарай, прал също с баща си тук, за баща му, някогашен донор на Шри Агастя, при когото е отрасъл Бистарай, за повелята му да служи като посредник между продавачи и купувачи на човешки органи.

Водена от предчувствието си, че Гаруда го чака опасност, тя се опитва да отиде в болницата преди операцията, като се надява да го убеди да се откаже, за което го е убеждавал много и спасеният немец, но закъснява. Операцията минава успешно, Ананда и Бистарай прекарват почти цял ден с него и на другия ден, когато отиват да го видят, разбират, че се е случило невъзвратимото. Лекарите и те двамата правят всичко възможно, но Гаруда "си отива", защото "сам е искал да си отиде", казва Бистарай. Със смъртта на Гаруда идват преждевременно и мусоните, описани впечатляващо, както всичко: чрез истинско вживяване, чрез много въпроси към себе си, съдържащи отговора им, чрез изреждане на съществителни, прилагателни, глаголи, чрез повторения - пълни и частични. Илюстрирам: "И самата тя се чувстваше така. Безтегловна, лека, пречистена, стихнала. Освободена. Нищо не се случваше нито извън нея, нито в нея. Само спокойствие. Дълбок, чудесен мир. Бляскава чистота! Красота!" (с. 269). "Цял ден и цяла нощ Ананда чакаше Бистарай..., движеше се и го чакаше, ядеше и го чакаше, седеше и го чакаше, лежеше и го чакаше, ядеше и го чакаше, дишаше и го чакаше..." (с. 405).

От Епилога, който е само една страничка, разбираме, че близките на Ана, изпаднала в кома след масивен мозъчен кръвоизлив, решили да предоставят бъбреците й за присаждане на онези, които имат нужда.

Много интересна, поучителна, иносказателна, дълбока с многобройните поуки и сентенции е книгата на Ягода Михайловска-Георгиева. Иска ми се да цитирам някои от изразите: "Не е добре да се влиза в новата година със стар товар" (с. 235). "Издължи дълга си и стани бог" (с. 246). "Нищо не се случва и нищо не се разбира нито по-рано, нито по-късно от точния момент" (с. 219). Най-опасно е, когато в самоотбрана бягаме най-вече от себе си" (с. 300). "Болката се преодолява чрез болка, от кризата се излиза единствено чрез криза" (с. 301). "Онова, което за някого е отрова, за другиго е лекарство" (с. 172). А ето и нещо почти наше: "Смехът е най-добрият лек за всички болки" (с. 403). И нещо съвсем индийско: "Индиговото е цветът на осъзнаването на целокупното съществуване. Жълтото е цветът на осъзнаването на земния живот. Бялото е цветът на себепознаването, на осъзнаването за сливането с Едното - бог" (с. 246).

Вторият роман "Камъкът на твоя ден" е не по-малко интересен и поучителен, не по-малко наситен със сентенции и преживявания, с усещане за конкретното и за величавото... Едно духовно пилигримство до Хималаите, белязано от личните преживявания на авторката, единствена от четиримата македонци, посещаваща Хималаите за първи път. Подзаглавието на романа е "Хималайска приказка", а същността му се пресича с пътеписа. Повествованието се води от 1 л. ед. число. Трудно е да се рецензира такава книга в две-три страници, защото всичко, което е казано за Хималаите там, е важно, неизвестно, непознато за голяма част от читателите, да не кажа - за почти всички. Имам предвид и факта, че авторката е на първа експедиция и е даровита писателка, опитна в репортажа и в описването на природни красоти и на личности. А природни красоти в Хималаите има в изобилие, и това го виждаме още в първите страници: "Въздухът е толкова прозрачен, сякаш въобще го няма, а небето е толкова черно, сякаш сме на Луната, а не на Земята" (с. 18). "Върхове, върхове и само върхове, остро и снежно насочени само към небето, се редят един зад друг, един до друг, един над друг" (с. 34). И типично ягодино, което срещаме често и тук, и в "Индиговият Бомбай" - реторични въпроси, съдържащи и отговора, насочени към самия себе си или към никого: "Господи, колко са много! Възможно ли е това? До колко далече стигат? До колко високо?" (с. 34).

Когато си там или гледаш, или мислиш за Хималаите, неизменно ги свързваш с Бог. Две-три глави от книгата на авторката са наречени така: "Където живеят боговете", "Диалог с Бога". Диалогът с бога "се провежда" в района на р. Лангтанг, която на непалски означава "вързания бик" и която тече, по-точно тича, пробивайки си път много шумно от върховете надолу, надолу... Непалците я наричат "Млечната река" и на непалски тя не шуми, а пее. Тук авторката се сеща за един разговор преди тръгване със своя сънародник Тино, който я помолил да попита Бог какво да прави. Задавайки въпроса, тя "чува" отговора отвътре, от себе си, или отвън, отгоре, сама не разбира: "Да се смири".

Човек се усеща "дребен и незначителен" сред планинските хималайски върхове и долове, но това не го обижда, не се чувства унизен, защото съзнава величието на планината/планините. Четиримата катерачи с шерпите-водачи и носачите на багажа се изкачват все по-нависоко с всеки изминат ден, където е все по-студено, но и в това има смисъл, има величие, има "равнение" - започват да се чувстват равни на планината, достойни за нея и за боговете. Студът се пренебрегва, умората - също. Целта е горе, горе... Стигат на 3330 м височина, където живеят тибетците. По пътя срещат древни тибетски "чортени" - каменни постройки, в които се натрупва силна енергия, разпращаща надалече доброто. "Отвори сърцето си за даване. Колкото дадеш, двойно ще ти се върне" (с. 44) - съветват шерпите. Всичко на Хималаите е голямо, огромно - върхове, долища, орли... "Поразена съм от гледката" (с. 46), пише авторката, срещайки се за първи път с един, извинете, с едно орлище, което прилича на великанска праисторическа птица от далечното минало. Орелът, разперил широко крила, се надпреварва с движещите се облаци, мушва се в тях или ги яхва, всичко е така нереално, че човек се вживява в своята сянка, която съществува извън него и свободна се рее пред него. Тук авторката, която всички наричат "мами", намира своето първо камъче, излъчващо бляскава светлина сред всичките наоколо. Пристигат в едно тибетско село, което е "замряло" - никакво движение, никакви хора по улиците, никоя врата не се отваря. "Тибетците са по-затворени от непалците" - обясняват шерпите.

Следва изкачване на 4000 м, студ, умора, преди това кратък преглед - мерене на кръвното налягане. Единствена жената - мами - е с превъзходно кръвно и с най-добрия пулс от всички. Мислено ни пренася в неистовото си желание да посети Хималаите, на няколко места разказва как се е подготвяла, т.е. как Йовица й е обещал да я вземе, а Столе я е подготвял с изкачвания до връх Водно в Македония. Преживява два-три пъти криза, преодолява я, изпълва се с гордост и радост и продължава да крачи към високите върхове. Случките я придружават, следват, изпреварват, все по-интересни и неочаквани. Хималайските ангели ги пазят, шерпите се намесват при изпадане в криза и помагат изневиделица, предотвратявайки възможно нещастие. Трите върха на Лангтанг ги гледат отгоре и им препоръчват търпение. Стигат до друго тибетско село на 3850 м надморска височина, село от "друга вселена". Къщите са затрупани с фъшкии от якове, които тук са животни за всичко: за храна - получават от тях месо и мляко; за превоз - докарват и откарват всичко, което е нужно за живота там; за топливо - с фъшкиите, сушени цяло лято, се топлят през зимата. Тибетците стоят през цялата зима вкъщи и само някои, рядко, излизат навън, ако снегът позволява да направят пътека до съседа. Къщите им са от камък, без комин - с една дупка в стената, откъдето излиза димът. Внезапна треска и температура попречва на авторката да отиде на глетчера, спомняйки си как някой я е предупредил, че е опасно за нея, но пък отива в селото и купува "камъка на своя ден", всъщност той е на Майстора, мистичен приятел-съветник на мами, - шалаграма, голям колкото да го обхванеш с длан и черен като хималайска нощ. "Това е свят будистки камък, срещащ се в горните течения на хималайските реки, използван от големите тибетски учители в техните храмове" (с. 97) - й обяснява шерпът.

Иска ми се да цитирам "представлението", което изиграват върховете при залез слънце. Когато слънцето се спуска зад най-далечния връх, останалите "пламват един след друг, но толкова бързо, че изглежда, че е едновременно. Цветни огньове беснеят върху студените им била... По глетчерите плъзват потоци червена и жълта светлина и изглеждат така, сякаш са се разтопили. Всичко сияе, всичко отразява, прелива се, трепери, пръска се на всички страни... Невъзможни цветни нюанси оцветяват простора с невъзможни шарки" (с. 93). Това продължава един безкрайно дълъг миг. Не по-малко интересно, невероятно, вълнуващо (а и страшно) е и пълнолунието, и глетчерите под тризъбеца Лангтанг, край които минават на връщане, и слизането от върха надолу, и признаците на височинната болест, и джапанките върху босите ходила на носачите, и..., и... Нямам възможност да спомена всичко, но да разкажа за телата на умрелите тибетци, които се нарязват на големи парчета, опаковат се и се занасят високо, на свещените места, където други хора ги накълцват на малки парченца и ги оставят на орлите да ги изкълват.

Връщат се в село Сиабру, откъдето тръгнаха и където изживяват един цивилизован ден, дори се изкъпват в "истинска баня", в която има казан с топла вода. Организират им тържествена празнична вечеря по случая, преди да започне втората половина от престоя им на Хималаите, до други върхове и височини. И отново се превръщат в крачене, стъпка по стъпка, по камениста тясна пътека, край стръмни дълбоки бездни... Връх Хеламбу е по-труден от Лангтанг. Загледаш ли се дълго в небето вечер, Звездната порта - врата, която свързва земния свят със света на боговете, през която минават починалите, за да отидат отвъд, - се отваря и човек може да остане завинаги там, на Хималаите. Много такива случаи има, сред тях е и с един югославянин.

При този преход катерачите преживяват леден дъжд през нощта, проблеми при пътуването, упойващия мирис на сунпати, свещените дръвчета на Буда, наричани още златен лист, които носят радост и щастие в живота, покрили като гъст килим пространството около святата област на бог Шива. Растат на около 4000 м височина. Не мога да се сдържа да не цитирам как описва изкачването "мами": "Не се изкачвам. Само се издигам леко и ефирно все по-високо и по-високо. Нямам почва под краката си. Самата аз съм и почва, и движение, и въздух, и реене, и всичко, което е около мене, над мене, под мене, в мене... Осъществявам някаква съвършена спойка с целостта. Не зная къде свършвам аз и къде започват Хималаите" (с. 175). На върха заварват човек, свирещ на някакъв дървен духов инструмент. Амрит, Свещеният ангел, хималайският музикант, постоянен водач на екскурзионни и алпинистки групи, който, когато няма кого да води, "се води сам" из Хималаите и сам си свири. Минават край жълти скали, чуват гласове от бездната край тях, чуват музиката на Свещения ангел, а езерото Госайкунда е все така далечно. Тук може би е най-подходящо да покажа как авторката използва въпросите: "От кога ли сме тръгнали? От сутринта? Коя сутрин бе това? Сутринта на кой ден? Колко изминахме? Как? Какво само не ни се случваше?" (с. 194). Да, в Хималаите човек губи представа за времето, за пространството, за себе си и за другите, всичко се превръща в празнота, във вечност... В края на деня, на пътуването, на търпението стигат до езерото - съвсем неподвижно, замръзнало, живо стъкло, дълбоко огледало... Възможно ли е да съществуват такива неща? Да, на Хималаите всичко е възможно. Дори има една малка каменна постройка, в която гори печка и много хора са насядали и налягали, "обетованата земя на края на света" - възхищава се Мирче, един от македонската група. Тук е Свещената земя на стоте езера на бог Шива. Езерото Госайкунда е на 4 800 м височина, пясъкът там е сребърен, през зимата замръзва, в него няма риби, няма водорасли... По-късно, по-нагоре, към върха, срещат още две езерца, съвсем различни едно от друго - едното зелено, другото синьо като индиго. "Бог Шива е създал сто езера и всички се различават помежду си" - обяснява шерпът Цирунг. На най-високия връх, на около 5000 м, човек просто губи ума си - в буквален и в преносен смисъл: не помниш кой си, защо си, къде си, какво си, навсякъде безкрайно, вездесъщо Нищо. Блаженство. Празнина. Безкрайна, съблазнителна Празнина, която магнетично те привлича да останеш завинаги с нея, сам, освободен от всичко и от всички. Затова и има хора, които не се завръщат от Хималаите! Трябва да помниш и да гониш целта си, висшата цел - иди на Хималаите и се върни!

На връщане, т.е. на слизане, минават през една неприветлива област, сива грозна клисура, където краченето е тежко, изморително, безсмислено - направо "чистилище". Издържиш ли го, спасен си. Още едно изкачване и започва само слизане. А дали слизането е по-лесно? Така е с всичко на Хималаите, а и не само там. Страшно е само онова, в което вярваш. Преживяват не една "страшна", безсънна нощ. Въобще през нощта всичко е по-различно - "Всички котки нощем са тигри", гласи испанска поговорка, която, кой знае защо, превеждат на български с "От самолет не се забелязва". Когато я срещнах за първи път, си я преведох по своему: "На страха очите са големи". Преодолян е страхът, групата пристига в лагера, всичко е наред.

На другия ден Ягода-мами намира Камъка на своя ден, като моментът е оповестен от непалците с "честито рождение". Когато се срещнеш със своя камък, което според тях е важно събитие, означава, че или си се родил на това място в този ден и час, или ще се родиш в бъдещето. Всеки човек има двойник-камък, но не всеки се среща с него - вярват в Непал.

Приближава своя край хималайската авантюра за четиримата македонци. Страхувам се, че не можах да я отразя най-добре - написаното за тази книга прилича на "пътепис на пътеписа", но много съкратен. Не успях да кажа нищо за селото, в което спират след слизането от върха, което прилича много на тяхното, на македонското, за посещението на храма, където е насрочена много важна церемония, за рождените дни на нейните деца и внуци и за намерените камъни за техните дни, за минаването през висящия мост, после за втория мост, който е просто една люлка, но се налага да го минат два пъти, за раздялата накрая с непалските водачи и разпределяне на подаръците, и още, и още...

И последните изречения на Ягода Михайловска-Георгиева-мами: "Катманду ме посреща същият, какъвто ме изпрати. Разпознавам го, но той мене - не. Не съм онази, която тръгна за Хималаите. Друга съм. Аз съм онази, която се върна оттам" (с. 314).

Жената, осъществила мечтата на живота си!

И двете книги на Ягода Михайловска-Георгиева, преведени на български, имат специален предговор към българския читател, написан от авторката, не от преводача. А "Индиговият Бомбай" бе представен в София в края на миналата година с гостуване на авторката.

© Стефка Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.06.2019, № 6 (235)