ЗА ЕВЕЛИНА БЕЛЧЕВА И НОВАТА Й КНИГА "ЗЛАТОРОЖКА ВРЪЗКА"

Стефка Петрова

web

Най-после, след деветмесечен упорит труд по издаването с почти непреодолими препятствия, книгата на Евелина Белчева "Златорожка връзка" (2017) видя бял свят. Не успя да се появи на 27 декември, датата на смъртта на Вл. Василев, но пък авторката организира краткото й представяне (и подаряване) на 06.01.2018 г., Богоявление - деня на светлината, на появата на Бог, в църквата "Св. Георги", където е било опелото на големия критик, на което никой не се е осмелил да каже добри думи за "низвергнатия".

Книгата е в ръцете ни, остава да се "задълбочим" в четене и "припомняне" на "онова" време. Защото "това е една културно-историческа повест за времето и нравите, реставрираща като под лупа психографските портрети на двойката редактор - критик (Вл. Василев - Петър Динеков, б.м., Ст.П), двама литератори от две доста раздалечени поколения, а чрез тях - и психографския образ на литературно-критическата атмосфера по онова време", както пише авторката (с. 7). Такива книги може да се разглеждат от различни страни и подходи - вярно ли е пресъздадена епохата, ролята на представяните личности и значението им за историята, оценката на автора за тях, преценка на авторското описание и пр., и пр. На някои от тези "позиции" ще се спра по-късно.

Позволявам си да реагирам незабавно, защото почти познавам книгата в ръкопис, т.е. участвах донякъде в коректурите. Но тук и сега искам да "погледна" на Е. Белчева като авторка.

Филоложка-българистка по образование, Е. Белчева се реализира като перфектна архивистка - за три-четири години (2014-2017) издаде три книги. За изследване на близкото (за някои, които тогава са били наблюдатели или участници в процесите) / далечното (за днешните поколение) минало тя посвети много от времето си и сега виждаме резултатите. Тук, както и в първите две книги (Белчева 2014; 2016), тя подхожда като обективен регистратор на фактите, но изключително честен и справедлив. Работейки с архиви, което ще рече с писма, официални документи, снимки, спомени и др., тя проверява всичко, настоява да се свърже с всекиго, който може да й даде сведения, анализира, сравнява, съпоставя, за да стигне до свои изводи. Нейните заключения не стоят на видно място, те се долавят като при скрита камера. Затова и на някого книгите й може да му се сторят скучни - главно писма и бележки и по-малко собствен текст, разсъждения, заключения. И няма патос, няма възхищение или укор, критика... Нещата са такива, каквито са, приемайте ги или ги отричайте, но ги знайте - това е тя, авторката. В последната книга пред мен като че ли има нещо ново. Първо, Е. Белчева вече е надраснала обективното описание на личността и епохата. Виждаме я като умел повествовател, литератор, публицист. За това говорят такива подзаглавия, а и не само те, като: "Непростимо млад. И всичко още предстои..." (за П. Динеков); "Nomen est omen. Покръстителят" (за Вл. Василев); "В златоносния разсип на времето" (за двамата). И в самите названия на главите: "Паспорт за царството на литературата", "Оцепенение". И най-после, или най-напред - самите части на книгата говорят повече литературно, отколкото документално: "В златоносния разсип..." (І част) и "Парадокси на поражението" (ІІ част). Второ, тя вече се е вживяла в онази епоха, опознала е хубавите й страни и недостатъците й и ги преживява заедно с героите си. И се изявява като автор - описанието се води от първо лице, не се крие. И текстът звучи много по-единен, свързан, логично подкрепен, литературен: редакторът - "неочакван образ на човек благороден, чистосърдечен и раним - литературен мечтател"; критикът - "изненадващо непредвидим, образ невъзможен, и неподозиран" (с. 10). И още нещо ни я представя като несъмнен литератор - надписите на книгите, които подари на приятели и сътрудници, допринесли според нея за издаването й. Направиха ми силно впечатление някои, които прочете, връчвайки книгите - всички различни и специфични. Не ги запомних, но ще цитирам само моя автограф: "Свещ от свещта се пали, и душа от душа! На Стефания - Ния, с обич и благодарност!"

От другата страна, като архивист, Евелина е същата като преди: намерила е много неизвестни и непубликувани снимки и писма (в подзаглавието на книгата съобщава за 73 неизвестни писма, а и за много снимки съобщава, че се публикуват за пръв път); за всяко позоваване дава сведение откъде е взето; за всяка публикация на снимка, писмо или цитат е искала разрешение от собственика... Писмата са представени в оригинал, поправила е само правописа според съвременния.

Професор Динеков по мое време беше любимият преподавател на мнозинството от студентите, лекциите му по Народно творчество и Стара българска литература бяха добре посещавани (въобще по онова време студентите бяхме като ученици). И както аз, така и мнозинството от състудентите ми не са познавали П. Динеков като критик. Да не забравяме, че това бе времето, когато за "Златорог" се тиражираха само отрицателни оценки. Като селянче, дошло от Ловешко село в София да следва българска филология, аз прекарвах повече време в библиотеката, защото чувствах, че имам много да наваксвам. И сега, като чета книгите на Е. Белчева, научавам неща, за които не съм и подозирала тогава. Но затова пък ми е много интересно. Надявам се и на други да бъде интересно. Такова е нашето културно-историческо минало, което е свързано и с политическите веения, понякога много силни, но те се чувстваха и усещаха, и отразяваха главно по върховете (както и сега). От време на време обаче са падали и невинни жертви...

Без да навлизам в сериозна критика или похвала, искам да се спра само на отношението редактор-критик, на неизвестната досега рецензия за съчиненията на Яворов в пет тома под ред. на Вл. Василев (1934-1936 г.), възложена лично от него на младия П. Динеков, но не видяла бял свят, смятана за унищожена от самия критик. Е. Белчева обаче я намира и я представя изцяло в изданието. В действителност рецензията е напълно положителна, оценена като "блестяща" от авторката и дори и сега "може да служи като методологическа основа за работата по "критичното" (академичното) издаване на големите творци" (с. 84). Вместо коментар, предварително е представила с курсив и болд най-важните места от нея и от отговора на редактора (с. 31), а догадките за какво е "бил критикуван" намираме от стр. 39 до 53. И отново - образ на критика: "Петър Динеков още в младостта е друг тип: учен, изследовател, човек на обективно-историческите факти, изследвани в диахрония. Предимно мисловен, движен от "охладена" и трезва критическа емоция. Но тук (в рецензията от 18 страници, б.м., Ст.П.) все още тласкан от безкомпромисната дързост на младостта" (с. 54).

От монографиите на Евелина Белчева се черпят много интересни и неизвестни данни за едни от най-големите поети, писатели, учени от онова време - П. Яворов, Вл. Василев, П. Динеков, Бл. Димитрова, Б. Делчев, Б. Пенев и др. Авторката се е заредила с толкова материал, че едва завършила една книга, веднага започва работа по друга. Да й пожелаем успех, защото знаем, че още ненаписаното е не по-малко интригуващо и интересно.

ЛИТЕРАТУРА

Белчева 2014: Белчева, Е. Яворов - между драмата и театъра. София: Пропелер, 2014, 269 с.

Белчева 2016: Белчева, Е. Самотен в своето време. Книга 1. София: Век 21 - прес, 2016, 108 с.

© Стефка Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.01.2018, № 1 (218)