МИСЛИ НА ГЛАС ЗА СТРАДАНИЕТО И ЩАСТИЕТО

Радостина Ангелова

web

Може би изглежда учудващо защо обединявам тези на пръв поглед противоположни теми. Но това е само на пръв поглед. Не защото смятам, че щастието непременно се предхожда от страдание, а защото това са различни цветове в дъгата на живота ни.

Вдишваме страданието още с първите си глътки въздух, когато светът е безбрежно нов и пълен с много неизвестности... Опитваме се да открием своя образ сред многото лица, които ни заобикалят, да разберем причудливия смисъл на нещата, които се случват с нас и около нас. Удряме душите и костите си по неравния път, преодоляваме препятствия, получаваме уроци по нежност и грубост, и някъде измежду тях намираме парченцата си крехко щастие...

Но за щастието - после.

За мен, както и за повечето хора, радостта от живота се корени преди всичко в доброто здраве. То не е единственото условие да се чувстваме добре, но често едва когато го изгубим, осъзнаваме истинската му стойност. Особено когато става въпрос за хронично заболяване или трайно увреждане, което променя живота ни. Нашият и на близките ни хора.

Разбира се, има разлика между понятията "болест" и "увреждане". Аз, която живея със сериозен двигателен дефицит още от най-ранна възраст, не се възприемам като "болна". Но, откровено казано, не се чувствам и "здрава". Може ли да се нарече "здрав" някой, който не може да движи свободно тялото си, който се нуждае от чужда помощ дори за най-обикновените си жизнени потребности?...

Много пъти съм споделяла пред приятели, че хората с увреждания не са непременно по-нещастни от останалите хора, но по-ограничените ресурси, с които разполагаме, ограничават в по-малка или по-голяма степен и нашето поле на действие. Човек, който няма някакъв сериозен физически, интелектуално-психически или сензорен проблем, може да върши много повече дейности, да избира сред повече възможности и да гради живота си както пожелае. Дори да има пречки от друго естество, те по-лесно биха могли да бъдат отстранени. А при нас успехите изискват повече усилия, плащаме по-висока цена за тях.

Ясно е, че страданието има и много други измерения. То е и в несигурността, която всички изпитваме, в кръстопътищата, пред които се изправяме, в пустотата на самотността, в загубата на близки хора, в бедността, в неразбирането... и в още хиляди неща. И когато ни "връхлети", често са поставени на изпитание цялата ни морална и психологическа устойчивост, вярата, плановете ни за бъдещето... Тогава са нужни усилия и време, подкрепа и разбиране, за да повярваме отново в себе си и в живота. За да повярваме и в Божията любов.

Отделен е въпросът, че понякога хора, които имат повече трудности, се справят по-добре и живеят по-пълноценно от хора, които нямат сериозни проблеми. Познавам десетки младежи с увреждания и не ми е известно сред тях да има наркозависими или извършили тежки криминални престъпления. Защо? Защото не могат да си набавят дрога?... Който иска, винаги намира начин да получи желаното. За мен обяснението на този факт се крие в това, че когато изгубим нещо ценно, разбираме каква е истинската ни същност, даваме си сметка за много свои грешки, осъзнаваме доколко сме обичани и доколко можем да обичаме, и мислим какво можем да постигнем... Изобщо, осъзнаваме кои са истинските ценности и какво действително ни е нужно, за да живеем достойно.

Понякога страданието отваря огромни вътрешни пространства, дава нови импулси и помага да видим света и себе си по нов начин. Често хора, преживели злополуки, започват да се занимават със съвсем различни неща от онези, с които са се занимавали преди това. Пак поради същата причина.

Разбира се, не съм от тези, които мислят, че страданието винаги извисява душата. Причините за злото също се коренят в него. Ако не беше така, в света щеше да има само извисени личности, защото всички страдаме.

Не съм и краен хедонист - не смятам, че трябва да издигаме в култ щастието (както често се случва в съвременното ни общество) и че удовлетворяването на всяка наша прищявка би ни направило пълноценни хора. Но може би именно липсата на радост от живота поражда злобата, завистта, омразата и отчаянието...

И за да живеем пълноценно, може би не трябва да търсим щастието само в екстаза от очакваното или неочакваното сбъдване, или в някакви екстремни преживявания и успехи. А преди всичко в усещането, че СМЕ, че МОЖЕМ, че ОБИЧАМЕ...

Страдащи и усмихнати, уязвими и силни. Въпреки всичко...

Или точно заради това.

© Радостина Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.08.2008, № 8 (105)