ИСКАМ ДА ВИ КАЖА

Радостина Ангелова

web

Поводът за писмото ми е статията на г-н Цветан Диковски “Интеграцията и последствията от нея”^*, публикувана наскоро. Преди мен в дискусията се включиха двама учители.

Бих искала и аз да изразя своето становище по нея, като засегната от проблема, т.е. като човек с увреждане. Страдам от детска церебрална парализа от съвсем ранна възраст. Нямам интелектуални затруднения. Увреждането ми засяга само опорно-двигателната система. Точно поради факта, че българските училища не бяха приспособени да приемат деца като мен (и по-голямата част от тях, за съжаление, все още не са) бях принудена да уча в специализирано училище - това не беше помощно, а санаториално училище за деца с двигателни затруднения; в него образователният план беше идентичен с този на общообразователните училища, но въпреки това се усещаше огромна разлика между “нашето” и т.нар. “нормални” училища. Часовете при нас бяха намалени - само по 35 мин., през зимата поради липса на гориво за отопление често сме учили в стаите, в които спим, рядко ни извеждаха на разходка, много рядко общувахме със здрави връстници, тъй като училището ни се намираше извън града... И въпреки че учителите, които преподаваха там, бяха добри и сърцати хора и се стараеха да ни научат на много неща, няма как, при такъв начин на обучение, дори деца със съхранен интелект, да бъдат подготвени в достатъчна степен за живота, който ги очаква извън тези училища.

След като завърших основното си образование (въпросното училище даваше само основно образование), аз избрах да уча в общообразователна гимназия на индивидуално обучение вкъщи. Учители идваха да ми преподават и да ме изпитват. Справях се добре, завърших с отличен успех, но ми липсваше контактът със здравите ми връстници, които рядко идваха да ме посещават.

Въпреки нелекия си път, успях да постигна много неща в живота си - сътруднича на неправителствени организации, пиша есета, превеждам... Но не това е темата на писмото ми.

Моето мнение е, че децата с увреждания ТРЯБВА да имат възможността да се обучават в общообразователни училища - като се създадат необходимите условия за това - достъпна архитектурна среда, ресурсни учители, социални асистенти и всичко, което им е необходимо, за да се чувстват пълноценни и да се подпомогне тяхната адаптация. Това, за радост, в някои училища вече се прави.

Вие, г-н Диковски, пишете, че децата не са научени на ценности, че не са достатъчно толерантни, и биха обиждали съучениците си с увреждания. Но те ще се научат на толерантност само ако ни виждат сред тях. Нали все отнякъде трябва да се започне! Майка на момче с увреждане, което учи в общообразователно училище, преди време ми сподели, че съучениците на сина й много по-лесно го приемат, отколкото родителите им или учителите.

Пишете също, че присъствието на деца с увреждания би снижило нивото на образователната система. Но страните, в които интеграцията отдавна е вече факт, да не би да са “изостанали”? Напротив, именно тогава, когато се уважава достойнството на човека и правото му на избор, той се научава да бъде полезен и да прави това, което умее най-добре.

Вижте колко примери от българската и световната история и култура могат да се посочат, в които хора с увреждания са дали своя ценен принос за обществото - големият наш поет Дамян П. Дамянов, въпреки че е роден през 30-те години на 20. век, е учил в масово училище, и въпреки увреждането си, завършва българска филология в университета. Ами Петко Стайнов - един от най-добрите ни композитори, който е бил незрящ? Ами италианският певец Андреа Бочели? Ами астрофизикът Стивън Хокинг?... Щяха ли да станат това, което са, ако ги бяха изолирали в “специални” училища?

Смятам, че образователната система трябва да се приспособява към потребностите на децата, а не обратното. Защото има и свръхнадарени деца, които също не се “вписват” в общообразователните стандарти. Или пък хиперактивни, които просто се нуждаят от повече внимание.

Вие ще кажете: това са изключения. Не всеки има някакви особени таланти. Но аз смятам, че на всяко дете трябва да се даде възможност за избор, дори той да бъде обучението в специализирано училище, но не и да бъде заставяно да го прави, само защото не се харесва на някого или не отговаря на нечии критерии за “нормалност”.

Ами проявите на агресия сред учениците нормални ли са? Едно дете с увреждане не би “плиснало” кофа с фекалии в лицето на своя съученичка и не би счупило носа на свой съученик само защото не му харесва мелодията на неговия GSM...

Вие, като богослов, би трябвало да знаете, че всички сме Божии чеда, и след като сме се родили на тази земя, трябва да имаме правото да живеем заедно, да работим заедно и да се учим едни от други.

С уважение: Радостина Ангелова, Варна

© Радостина Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.12.2006, № 1 (85)