(тезис)

Поли Муканова

web

Като поставя постмодернизма в контекста на модерното, Лиотар изтъква, че постмодерното е: "...това, което в рамките на модерното въвежда непредставимото в самата представа. Това, което се отказва от утешението на правилните форми и съглашението на вкуса и което ни позволява заедно да изпитваме носталгия по невъзможното, това, което се осведомява за новите представи, но не за да играе с тях, а за да долови по-добре, че има непредставимо" (Лиотар 1993: 22). Налагането на не-представимото е визията на/за постмодерния текст.

"Хоризонтът на очакване" (Яус) е перспективно обърнат, смислово надстроен, извършена е смяна на парадигмата в текстовия процес. Текстът се случва в акта на самото четене, докато се затвърди връзката в триадата автор - текст - читател. Текстът е медиалата, приплъзващото поле по посока автор - читател. (Де)кодирането на текста е всъщност един непрекъснат процес на създаване/трансформиране. Наложените от текстовото пространство ограничения на обекта на текста са задвижващ фактор в проявленията на матрицата "читателска рецепция".

Текстовете носят свой собствен модел, според който се опитват да дадат форма на взаимодействието си с читателите. Именно този модел се оказва плодотворен при разработването на Изеровата теория на читателското реагиране и при рецептивната естетика на Яус. Но докато Яус основава своята теория за възприемането на литературата върху един модел на междуличностен диалог, концепцията на Изер за "имплицитния читател" поставя ударението върху комуникативното измерение, присъщо на самите текстове. Като не преповтарят света, литературните текстове винаги са белязани от известна другост. "Имплицитният читател" в ролята на текстуално средство активно потвърждава, намесва се във или разстройва познатите комуникативни модели на дадена култура. Ето защо един текст не може да се адаптира към индивидуална култура на четене, респ. индивидуален читател. Четенето се разглежда в интеракцията на своята проявеност. Това е всъщност продуктивната матрица, която дава възможност на текста да бъде значещ в различни контексти. Читателят реципира множествеността на различието.

С романа "Ако в зимна нощ някой пътник..." Калвино прави опит да проследи възприемането на литературата от читателя в самата литература (Калвино 1982). Литературата в постоянното инсцениране, подготвящо неизменния план по отлагането на обяснението на вечно изплъзващото се изначалие. "Нереализирането" на литературата прави литературата възможна.

Проецирането на реалността се удвоява във фикционален акт. Ето защо, според Изер, трябва да се говори не за "фикция", а за "актове на фикционализиране". Калвино онагледява използването на фикционалността на три интерфериращи равнища: писане - четене, автор - четящ - четен читател, инсценировката "себе си като някой друг" (Рикьор).

Хиатусът между писане и четене

В метафизичен план четенето предхожда писането, в емпиричен писането предхожда четенето. В измеренията на една лична биография четене и писане трудно могат да бъдат разделени. В това личностно-биографично измерение особено място заема преписването.

Преписвачът е неотделим от битието на Библиотеката. Приведената му figura, която с мистично вълнение изписва буква след буква, е образът на експанзията. Преписвачът размножава и съвместява в себе си четенето и писането, гарантира тяхното единство пред погледа на Библиотеката¹. Така Калвино преодолява дистанцията между пишещото и четящото Аз - самият автор се превръща в преписвач. Подобно на Борхесовия Пиер Менар, Калвино кара своя Сайлас да открие в плагиатството висока естетическа стойност. Фалшификацията се оказва най-последният образ на фикционалността - мистификация на мистификациите (Яус 1998б). Литературата под прикритието на симулакрума. Това е и единственият начин да се роди истинността на фикционалното. Така "романът, който четеш, се допълва от роман, който можеш да изживееш..." (...) "...стремежът да се разкрие пълнотата на живота показва празнотата, криеща се под нея. Опитваш се да прескочиш бездната, да продължиш да четеш, залавяйки се за отрязъка проза, който следва...".

Интерференцията автор - четящ - четен читател

Четенето е щриха в индивидуалната реторика на четящия. Читателят присъства в акта на писането. Участва в същността на книгата. Романът "Ако в зимна нощ някой пътник..." е огледало на четенето в четенето, съдържащ провокацията на "роман за романа". Удоволствието от четенето на четенето прави възможна идентификацията на Читателя с читателя, който е четен в нея. Т.нар. от Яус четен читател е постмодерният читател, възприемащ всеки текст като фрагмент от един общ текст, от един свят, който трябва да бъде (про)четен, палимпсестно оголен до свършека на истории. Ирониите на постмодерното конвулсират своя кикот в теорията за не-четенето. Изчерпаността на големите повествования автоматизира и обезсилва акта на четенето. Носталгията по монументалното се е трансформирала в проекцията на динамично колажното. "Животът във фрагменти" е обезсилил титаничността на големия наратив.

В романа си Калвино иронично предлага теория за не-четенето.

"Така съм свикнал да не чета, че не чета дори онова, което ми попада пред очите. Не е лесно, още от деца ни учат да четем и после цял живот робуваме на написаното, което ни поставят пред очите. Отначало и аз трябваше да положа известни усилия, за да се науча да не чета, но сега го правя абсолютно несъзнателно. Тайната е да не се мъчиш да не гледаш написаните думи: напротив, трябва да ги гледаш втренчено, докато изчезнат."

Инсценировката "себе си като някой друг"

Калвино премодулира ролите - читателят и читателката навлизат в парадигмата на своите прочити. Извършва се взаимно усвояване на фиктивни дискурси. Загубва се идентичността на автора: "Ти си вътре в романа... вървиш по стъпките на изнежения господин. Така си вглъбен, че късно осъзнаваш нечие присъствие до себе си. С крайчеца на очите си виждаш Людмила. Седнала върху куп книги, и тя е изцяло погълната от романа." Фикционалността на Ти и Аз в отношението между четящ и четен читател се оказва кръгообразна: "Читателю, не си мисли, че книгата те е изгубила от погледа си, Читателю. С всяко изречение онова "ти", което бе преминало към Читателката, може да се прехвърли отново към теб. Ти все още си едно от възможните "ти". Та кой би се осмелил да се обрече на загубата на това "ти", една катастрофа, не по-малко пагубна от загубата на аз-а? За да се превърне един размисъл във второ лице в роман, са необходими поне две различни и съжителстващи "ти", които да се открояват от тълпата на всичките "той", "тя", "те"." Разбулване самореференцията на авторовия/читателски прочит. Защото "...целта на тази книга бе да предостави на Читателя, който чете, възможността да се идентифицира с Читателя, за когото чете." Читателят оправдава прочита. Legens coronat opus².

Функцията автор

В Бартовото "авторът е мъртъв" (Барт 2003) има някаква измамност в гледните точки, в трактовките.

1. Единствената жива тъкан, която е останала от автора, е самата творба и нейният множащ се смисъл в лицето на метатекстовете. Т.е. авторът остава единствено в рамката на текста. Това е позволеното му интерпретационно пространство, което обитава. Той не диалогизира с Читателя извън пределите на текста. В метатекстовете самият той е персонаж. В равнопоставеност със своите образи. Той е кукловод в театъра на читателската интерпретация. Двойственият живот на всяка творба, обитаваща метавселената на прочити.

2. (О)позицията "автор - читател" с продукти "текст - метатекст". Разкриването на смисли, допълващи контекстите. Критиката не е ли негатив? С обратна образност. Винаги има граничен смисъл, отвъд който лежи "чистият" мит.

Ето защо функцията автор не може да остане неизменна като форма, сложност или модус на съществуване (Фуко 2001). Калвино "отсича" ръката на автора, който пише. Така неназовимата ръка лъкатуши "между белия лист и кипежа от думи и сюжети, които се оформят и изчезват, без някой да ги е записал", следвайки неумолимия ход на разказа, който може и очаква да бъде написан, но който никой не разказва...

P.S. Началото

Реториката на въпроса, който Калвино задава: "Защо си мислите, че всяка история трябва да има начало и край?", отвежда любопитството ни в текста, където се пише роман, състоящ се само от начала. В българската постмодерна литература такъв похват използва Г. Господинов в "Естествен роман". Историята трябва да започне, но не трябва да бъде изчерпана. Шехерезада задава матрицата на историята като случване, фрагмент - свят, който ще бъде съхранен, ако бъде разказан. Диалектиката на една история произтича от опита й да бъде изговорена.

Калвино не търси тоталното начало, а "обещанието на началото за четиво, което ни очаква и където всичко може да се случи". Само така се запазва предизвикателството на всяко начало. "Но как се определя моментът, когато започва една история? Всичко винаги е започнало по-рано, първият ред на първата страница на всеки роман отпраща към нещо, което се е случило извън книгата." Всяка история носи древна археология. Ето защо няма първично, изначално начало. В началото е матрицата на Словото.

БЕЛЕЖКИ

1. Ars simulacri (сборник), 1989. [обратно]

2. Читателят увенчава творбата. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Барт 2003: Барт, Ролан. Смъртта на автора. Прев. Албена Стамболова. // <http://www.litclub.com/library/kritika/bart/dead.html> (26.11.2006)

Изер 2003: Изер, Волфганг. Рецептивната теория. // Четенето в епохата на медии, компютри и интернет. Сборник с доклади от Международна конференция в чест на проф. Волфганг Изер. Съст. Огнян Ковачев и Ал. Кьосев. София, 2003.

Изер 2004: Изер, Волфганг. Обхватът на интерпретацията. София, 2004.

Калвино 1982: Калвино, Итало. Ако в зимна нощ някой пътник... // Съвременник, 1982, № 4, с. 156-284.

Лиотар 1993: Лиотар, Ж.-Ф. Постмодерното, обяснено за деца. София: ИК "Критика и хуманизъм", 1993.

Фуко 2001: Фуко, Мишел. Що е автор? // История на книгата, книгата в историята. Ред. А. Гергова, Кр. Даскалова. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 2001, с. 241-258.

Яус 1998а: Яус, Ханс Роберт. Пледоария за една постмодерна естетика. // Яус, Ханс Роберт. Исторически опит и литературна херменевтика. Съст. А. Ангелов. София, 1998.

Яус 1998б: Яус, Ханс Роберт. Исторически опит и литературна херменевтика. Съст. А. Ангелов. София, 1998.

© Поли Муканова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.11.2006, № 11 (84)