ГОЛЯМ КУРАЖ - ВИСОК ТИРАЖ

Петър Краевски

web

Още с първия брой на вестник „Новинарски зов” ударихме конкуренцията в земята. Появихме се на пазара като медийно торнадо, разбихме статуквото, вдигнахме мизата и обрахме парсата! Всички четяха нас, дори бабите с перде на очите. В края на първия месец удвоихме тиража, на втория го утроихме, а след това пуснахме десетина притурки. Няма да крия, че голяма заслуга за това имах аз, главният редактор, бащицата на колектива. Бях заложил всичко на максимата: „Голям кураж - висок тираж!” и строго следях подчинените ми да я спазват безпрекословно. Наистина с времето успехът ни се превърна в рутина, но въпреки това държах да провеждам лично ежедневните оперативки.

Помня, беше сряда - един от онези невзрачни дни, когато всичко върви към поредния успешен удар. Седях си в кабинета на червено вино и чаках да стане време за летучката. Бях се настроил критично, за всеки случай, защото подчинените трябва да се чувстват гузни и да ги мъчи чувство за вина. Това е най-важният принцип в управлението.

Точно в единайсет часа довърших бутилката и се пренесох в конферентната зала. Цялата редакция ме чакаше на крак с трепетно вълнение.

- Седнете, колеги - казах с най-авторитетния тембър на гласа си. - Има ли отсъстващи?

- Не, шефе - отвърна дежурната редакторка Иванова.

- Добре. Да пристъпим към работа. Какво е водещото заглавие на броя?

Настъпиха любимите ми десет секунди. Когато задам въпроса за водещото заглавие, всички притихват. Въздухът се изпълва с вибрации. Всеки иска да се изяви, но няма как да предположи каква ще бъде справедливата ми присъда и предпочита да си наляга парцалите.

Изчаках напрежението да се нагнети до край и взех нещата в свои ръце:

- Иванова, докладвайте, какво слагаме на първа страница?

- “Куче ухапа пенсионер” - неуверено произнесе тя.

Скочих на мига:

- Моля? Какво куче, какъв пенсионер?! Що за баналности, боже мой! Докога ще ви уча?! Какво искат читателите?

- Скандали, интриги, кръв! - издекламираха в хор.

- Не забравяйте секса! - не мирясвах. - Та така значи: “Куче ухапа пенсионер”. Поне бясно да беше кучето или да беше ухапало депутат. Няма ли друго?

- Не, шефе.

- Хубава работа. Тогава ще врътнем класическия номер: “Пенсионер ухапа куче”.

- Много е вълнуващо, шефе! - подмаза се Иванова.

- Не съм убеден - рекох. - Дали да не засилим социалното внушение с нещо по-заостренко, да кажем: „Изгладнял пенсионер заръфа псе!”

В залата премина тръпка на възторг. Знаех, че всички разчитат на моята креативност, но чак пък толкова... Продължих да им вземам акъла:

- Всъщност не. В заглавието освен елемент на изненада, трябва да има и драматургия. Например: “Гладен пенсионер изяде доберман, налита на хора”!

- Ето това е! - обади се някой в тълпата.

Аз обаче бях неумолим:

- Може и по-трагично: “Канибал в града! Разкъсва хора и домашни любимци!”

- Супер, шефе! - натегна се Иванова и аха да занесе заглавието за печат.

Вдигнах ръка, за да я спра. Дотук заигравах с фактите. Време беше да им покажа висш пилотаж.

- Иванова, откъде е пенсионерът?

- От Козлодуй, шефе.

- Браво на него! Да видим... АЕЦ “Козлодуй”, радиация, цианиди... Значи, махаме кучето и заглавието става: “Мутирал людоед-суровоядец дебне свежа мръвка край Козлодуй”!

Залата избухна в аплодисменти. Обикновено летучките завършваха по този начин и аз едва се удържах да не се поклоня на публиката. Вдигнах пръст и дадох последните си наставления:

- Колеги, народът иска скандали и ние ще му ги дадем. Така се вдигат тиражи. Пускайте заглавието на три реда със снимка на Квазимодо от интернет. А до следващия брой искам Азис да роди. Близнаци. Едното - китайче, а другото - негърче. Иванова, заемете се с въпроса, вие сте мъжко момиче, ще се справите. Има ли въпроси? Няма. Толкова за днес. Да живее свободата на словото, а и ние да преживяваме покрай нея! Хайде на работа.

Подчинените ми хукнаха по задачи. Докато гледах одухотворените им лица, душата ми пееше: „Червено вино снощи пииих и капка не остааанааа...”. Оттеглих се зад табелата „Кабинет на главния редактор” и отворих нова бутилка. Заслужавах да се почерпя след днешното показно. Ммм, бива си го шердонето, какъв цвят, какъв аромат... „Ой ти, бялооо виииинооо, що не си червееенооо...”.

На вратата се почука. Беше малко странно да ме безпокоят след оперативка.

- Да, моля! - извиках с лека досада.

Влезе дребен човечец с каскет и брезентов калъф за китара. На гърба си носеше туристическа раница, която очевидно му тежеше.

- Аз съм редовен читател... - смънка той. - Следя вашия вестник от самото начало.

Посрещнах го на крака.

- За мен е чест, зповядайте, моля, седнете! Свалете раницата да не ви пречи. И оставете тая китара, стига да не искате да попеем, хехе. Да ви налея ли вино?

- Няма нужда. Исках само да попитам - вие ли публикувахте статията за новия сорт домати „Ауригасиус”?

- Да, бяхме писали нещо по въпроса - отвърнах делово. - Плодовити са. Не привличат вредители. Издържат на студ до минус трийсет градуса... Върхова научна разработка!

Човечецът се почеса зад ухото, каскетът му се килна.

- Знаете ли, купих семена от доматите „Ауригасиус”. Посадих ги на сто декара, но пораснаха кратунки. Вярно, те имат доматен вкус, но трудно се дъвчат.

Малко се изненадах от посоката на разговора.

- Е, какво толкова, домати като домати - насилих се да бъда усмихнат. - Яжте си ги със здраве!

- Не познахте - отвърна кротко доматеният крал и извади от калъфа ловна пушка двуцевка. - Вие ще ги изядете. Нося ви пълна раница от първата реколта.

Оръжието беше опряно в стомаха ми с дулото напред. Нямах път за отстъпление. Оня беше завардил вратата, а в прозореца не виждах смислена опция - редакцията на вестника беше на шестия етаж.

- Яжте, яжте - подкани ме обесникът и тръсна раницата на бюрото.

Отне ми цял час да изхрупам доматените кратунки. Имаха вкус на презряло авокадо с остатъчен аромат на кетчуп. Външната им ципа бе мутирала в хитинова обвивка, но отвътре бяха меки и сочни като мушама, накисната в зехтин. Когато приключих и с последния „Ауригасиус”, мъжът с каскета прибра двуцевката, благодари възпитано и излезе.

Останах вцепенен. Опитвах се да схвана абсурдния сюрреализъм на сполетялото ме нещастие. Току-що бях участвал във филм на ужасите и режисьорът бе решил да ме пожертва. Нямах сили да викам за помощ, а и защо да ставам за резил? Изчаках обедната почивка, за да се изнижа от кабинета, без да бия на очи. Срещу редакцията имаше ресторант, където бързо намерих утеха. Спешно трябваше да прокарам кратунките с две-три чаши уиски. Сврях се в най-отдалеченото сепаре и зачаках сервитьорката.

Вместо нея се появи русокоса красавица с кръшна походка и внушителна гръдна обиколка.

- Добър ден - каза тя. - Вие ли сте главният редактор на „Новинарски зов”?

- Аз съм - отвърнах.

Няма да си кривя душата, бях впечатлен. Ето я поредната манекенка с мераци за кариера, Пепеляшката от провинцията, която търси път към върха. Пътят е околовръстен, влива се в магистрала, а на КПП-то съм аз. Прибирам дежурния данък „сексапил” от името на обществото, сиреч - вдигам бариерата. Мисълта да осмисля тоя скапан следобед с малко секс в кабинета прогони спомена за доматените кратунки. Вече започвах да се настройвам романтично.

Без да чака покана, чаровницата седна до мен и каза:

- Четох вашата статия за чудодейното лекарство „Простатол”. Лекуване на простата с хормони.

- Да? - сряза ме грозно предчувствие.

- Резултатът е пред вас! - изкрещя блондинката и ме хвана за гушата. - Аз съм Тотю Берберов. Подложих се на хормонална терапия с „Простатол” и ето - окапа ми мустака, поникнаха ми гърди, а ханшът ми се заобли като тиква-цигулка! Дори според гинеколозите мога да раждам деца!

Понечих да се изнеса край стената, но ме пресрещна удар отляво.

- Пропуснах да ви кажа, че съм боксьор тежка категория - изсъска тя.

Следващите минути са най-черните в моя живот. Сепарето се превърна в ринг, а рингът - в лобното ми място. Срам не срам, изпитах на гърба си какво е да те пребие блондинка.

Свестих се в Първа хирургия. Отворих очи. Над мен се беше надвесил цял лекарски консилиум. Санитар с рунтави вежди ме държеше за краката, а ръцете ми връзваше Баба Яга с касинка.

- Той е - изръмжа някакъв доктор. - Събуди се гадът!

- Да не ме бъркате с някого? - попитах без капка надежда.

- Вие ли пуснахте статията за Доктор Албан и Доктор Дре?

Нямаше как да отрека. Материалът беше мой. В него ставаше дума за Доктор Албан, който лекувал куцо и сакато с хитове в стил евроденс, и Доктор Дре - майсторът на профилактичния хип-хоп. Бях обречен.

Консилиумът се разбуни.

- Сега ще ви подложим на същата терапия, която рекламирахте във вестника. Сестра, подайте слушалките!

Излишно е да ви казвам, че ме насилиха да изслушам всичките албуми на Доктор Албан и Доктор Дре, с максимална сила на звука и отзад напред. Така бях писал в „Новинарски зов” - ако си пуснете песните наобратно, край на всякакви болежки! Бях убеден, че постъпвам правилно. Все пак, мислех за тиража...

Кога и как съм дошъл на себе си, не знам. Озовах се вкъщи в ембрионална поза с глава под възглавницата. Веднага звъннах в редакцията. Подадох оставка. Свалих се от поста главен редактор на вестник „Новинарски зов”. Решението ми не подлежеше на дискусия. Бях чел за рисковете на журналистическата професия, но за жалост, не си останах само с четенето. Разкарах проклетия вестник от живота си и заспах отново за едно денонощие.

Събудих се в петък. Ама какъв петък! Утрото беше свежо и приятно, слънцето грееше, без да напича, отвсякъде струеше надежда и възторг. Навярно в ден като този Фауст е произнесъл знаменитата фраза: „О, миг, поспри, ти си толкова прекрасен!”, а Боно от U2 е изпял “Beautiful day” за сефте. Чувствах се някак пречистен и нов. Измуших се от леглото, погрижих се за личния си тоалет и слязох в кварталното кафене.

Нямаше хора. Ухаеше на еспресо и понички. Настаних се удобно с предчувствие за празник, запалих цигара „Marlboro”, отпих от божествената “Lavazza” и го видях. Вестник „Новинарски зов”. Гледаше ме от будката отсреща с крещящото си заглавие на първа страница: „Пребит главен редактор! Лекуват го Д-р Албан и Д-р Дре!”. Изстинах. Бях влязъл в уводната статия. Там пространно се описваше как съм получил хранително отравяне с генномодифицирани домати, след което са ме пребили пет озверели сервитьорки, две от които с черен колан по карате, а останалите - щангистки. Бил съм откаран с хеликоптер в Пирогов, където за лечението ми са пристигнали световно известните медици д-р Албан и д-р Дре. В момента те прилагали върху мен авангардния си опит в областта на спешната травматология. Имало надежда за мен. Щял съм да оживея. Имаше и адрес, на който всеки читател можеше да получи съвет от д-р Албан и д-р Дре само срещу двайсет лева в плик. За достоверността на лечението гарантирах аз - с целия си авторитет.

Огледах се безпомощно. Иванова беше взела властта в редакцията. Изплюх цигарата. Хвърлих вестника в коша. Наблизо имаше оръжеен магазин. Купих си газов пистолет и хукнах към кабинета на главната редакторка, за да търся правата си...

Това е краят на историята. За по-нататък няма да се впускам в подробности. Само ще ви кажа, че западното крило на Пловдивския затвор е за предпочитане, а пазачът бай Ставри е готов на всичко за кутия цигари.

Ще си позволя и едно последно изречение, преди да загасят осветлението. Ако трябваше да започна разказа си отначало, щях да му сложа друго заглавие - като предупреждение към колегите в гилдията - заглавие с намигване на последната дума, където, не знам защо, ми се привижда ятовата гласна, а именно:

ВИСОК ТИРАЖ - ГОЛЯМ КУРАЖ

© Петър Краевски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.06.2010, № 6 (127)