АЛА-БАЛА, ЗАПОРОЖЕЦ И ШЕНГЕНСКИ СВЕТОФАР

Петър Краевски

web

Вчера, както си карах мерцедеса из София, стигнах до светофара пред Ректората и половин час - няма мърдане! Хвана ме червената вълна. Огледах се да напсувам някого и що да видя - миниатюрна сапунерка се промъквше между колите на аванта. Врътнах волана да я засека. Така де, на пътя всички сме равни - и ние, с мерцедесите, и ония - със сапунерките. Отворих страничния прозорец като амбразура и се подготвих да псувам на месо.

Малката количка подпръцна и спря. От шибидаха се показа каска на моторист.

- Къде така бе, тарикат! - креснах залпово все още в рамките на бон тона. - Къде се вреш с тая бракма!

- Охо, Пешо! Какво правиш бе, копеле? Откога висиш тука? - отвърна оня и си свали шлема.

Светът наистина е малък. Пред мен, или по-точно встрани от моята S-класа, грейна усмивката на стар познайник - Филип Нигохосян. Печен сценарен вълк. Майстор на еротичната гаргара. Бяхме работили заедно. Пишехме скечове за вариететно шоу със затихващи функции. Аз бях началник, той въртеше аутокюто.

- Честито, Фильо! Най-после и ти да случиш на кола. - ударих го на ведомствен хумор.

- Класика! - напери се той. - Запорожка „Калинка”. Тунингована.

- „Ах, калинка мая, ти си моя навсегда!” Хахаха... Да не е едноместна? - задълбах в иронията.

- Ако щеш вярвай, тук се събират четирима, по сто кила всеки.

- Да бе! И единият свири на акордеон...

- През шибидаха. А като паднат седалките, може и да подремнеш, свит на кравай.

- Защо не й сложиш кош? - вметнах саркастично.

Фильо ме погледна с укор. Май се засегна. Извади цигара и запали, без да ми предложи.

- Истината е, че тази кола е била най-големият хит за времето си, Пешо. За основа е взет знаменития Fiat 600. Произвеждали са я в СССР като „Запорожец”, но има и други версии. Тази машина е актуална и днес, да знаеш.

- За мен ще е актуална след курс при д-р Емилова. - свърнах към самоиронията. Що да му скапвам настроението съвсем? - Всъщност и аз мога да си купя една. Ще я държа в багажника на мерцедеса. Да си играят децата.

- Удобна кола е тя - въздъхна Фильо и се понамести, явно шибидахът му убиваше. - Стига да имаш кемпер да се разположиш.

Кемпер е мини каравана, с която битниците ходят на къмпинг. Лично аз не съм се разполагал в кемпер, но подозирам, че това е върхът на клаустрофобията.

- Дано поне кемперът има мотор - подхвърлих уж между другото.

- Хайде, хайде. Добра е колата. Икономична. Какво по-добро в тая криза?

- Сигурно ти харчи едно на сто - казах и палнах пура от проклетия. - Пък ако й сложиш платна, без пари ще ти излезе!

- Стига бе, шефе! Все едно сме на оперативка и пишем хумореска.

Имаше нещо вярно. Когато оглавявах сценарния екип на „Звездно вариете”, всяка сутрин събирах писачите в кабинета си, задавах тема и започвахме да се надприказваме. Брейнсторминг в действие. Ръсехме глупости на поразия. Това ни даваше особена свобода на изразяване, от която чат-пат се раждаха страхотни идеи.

Тръснах пепел на асфалта, наскоро подменен от Бойко Борисов. Светофарът все още червенееше като домат - урбанистичен залез по Атанас Далчев.

- Ако тая хумореска влезе в някой сценарий, няма да го пусна. - направих се на началник.

- Аз затова си мълча за дупките по асфалта. - резна ме хитрецът, бе усетил, че спестявам майтап на премиера. Но не позна.

- Всички сме пътници! - сопнах се. - Затова ги строят тия магистрали. Да ни прекарват по-удобно. Иначе върви ли колата?

- Не върви, а лети!

- Навярно си прав. Ако я пуснеш надолу по баира, ще набере като самолет! Безмоторен.

- Е, все пак има два цилиндъра...

- Я, че тя кат` матор! Бравос. И щом е с цилиндри, що я караш със каска?

- Знаеш ли как е мъжка каска? Каскет! - закиска се Фильо. - Иначе има бомбе тип 500.

Честно казано, не разбрах майтапа. Знаех за брашно тип 500, но контра-ударът с бомбе 500 ме хвана неподготвен. Измъкнах се умело като смених посоката на разговора.

- А ти какво правиш, Фильо? Как си, що си?

- Шестица съм отвсекъде! А ти?

- Аз съм пет и петдесет, което си е шест без десет, сиреч - бива. Карам го тоя мерцедес от немай къде, егаси късмета. Стига ли ти заплатата?

- Стига тя! Спестявах пет години за тая кола. Днес я регистрирах в КАТ. Таксата ми излезе колкото нея. Ей ги документите в жабката.

- Там не е ли багажника? - захапах на мига.

- Да, заедно с резервната гума.

- Удивително! За пръв път чувам някой да си държи кондомите в багажника! - пафнах в лицето му победоносно. - Да ти призная, като я гледам тая колица, ме обзема една мечта. Представяш ли си да я внедрят като патрулка в КАТ? На жаргон ще и викат „стационарка”.

Колегата Нигохосян не трепна.

- Пешо, жалко, че не си видял новия модел. Сто и четирсет кончета, баце!

- Морски кончета? Може.

- Казвам ти, че новият модел е по-голям.

- Дано е с някой сантиметър отгоре, та да се нашириш!

- Хубава кола е! - не се предаваше Фильо. - Нали ти казах, даже е малко скъпичка.

- Че то пет лева пари ли са? Ако искаш да ти излезе масрафът, направи я на такси за слаботелесни - „Анорекс такси”! Как звучи само, а? Или я пусни като количка в лунапарк - ще спечелиш повече.

В погледа на Фильо блеснаха отмъстителни пламъчета.

- Ако те чуе бившият собственик, не ти мърда боят!

- Никога не бих ударил едно от седемте джуджета.

- Защо?

- Страдам от ишиас.

Последва смях. Доста нелепа реакция на горната реплика.

- Ех, какви коли имаше едно време... - секнах му веселбата.

- Големи.

- Именно. Знаеш ли, Филка, ако тая бракмица я натоварим с думите, които изприказвахме дотука, ще джиткаш по капли.

- Няма майтап, така си е. Убиваме времето, какво да се прави... Опа, видя ли, изпуснахме зеленото. Хвана ни червената вълна.

Вярно беше. Лоша работа. От толкова празни приказки, пак бяхме на червено.

Не ме разбирайте погрешно - не съм против хумора в логореята (точно аз ли!), но понякога логореята в хумора ми идва в повече. Особено, ако се практикува от развеселени политици, които си правят майтап на наш гръб. Това си помислих пред светофарите на Ректората. Едно кръстовище хора сме, джанъм! Някои от нас в S-класи, другите в зазки-калинки, но това има ли значение, когато колите ни работят на празни обороти? Като не ни дават зелена светлина, ставаме непредсказуеми събеседници. Говорим си врели-некипели, псуваме всяка власт, изкарваме си яда на който ни падне, даже го удряме на предизборна веселба, а когато се огледаме - светофарът пак червен. Червен и постен. Като чушка.

- Взе да ми писва, баце! - поклати глава Фильо и се изплю на асфалта. - Аман от червени светофари!

- До Шенген все е така! - обобщих, както си му е редът.

След това изключих двигателя, пафнах от пурата и се замислих върху нова тема на разговор. Защото, ако не друго, поне в приказките много ни бива!

© Петър Краевски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2011, № 6 (139)