|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
НЕ Е ВРЕМЕ ЗА ПОЕЗИЯПетър Краевски Мисловният поток е мътен и непредсказуем. Ако изобретят машина, която чете мислите на хората, направо ще се удавите в потоците на моето съзнание. Искате ли да пробваме? Представете си как лежа в кабинета на доктора. Слагат ми диодите. Сестрата натиска някакво копче и щрак – мисълта ми изригва от тонколоните като захаросан петмез... ...Не е време за поезия. Всеки срещнат го казва. Нищо, че фактите говорят друго. Много се пише в тая държава. Маса гора се изсече, Негово Величество стана милионер в зелено, захлеби яко от поривите на всенародната самодейност. Защото такава енергия ни движи нас, пишущите:
Не е време за поезия. Камо ли за сатира. И при това римувана! Кой ли разбира вече езика на Езопа? Кешки да бях цапнат в устата като Митко Динев (моите уважения, скицо!), щях да изтипосам нещо по-приемливо от сорта:
Обаче няма. Няма да го напиша това. Защото съм задръстен. Имам скрупули. Така са ме възпитали по времето на социализма – да се държа порядъчно като жертва. По-скоро ще редактирам с безпощадна самоирония:
Задрасквам и това. Що за приумица? Понякога ме хващат лудите и започвам да ги редя едни, не ти е работа – без мотивация, без никакво чувство за самосъхранение...
Пардон. Стана от самосебе си. Знам, не е време за поезия. Камо ли за сатира. И при това римувана... Над машината за четене на мисли има телевизор. Работещ. С крайчица на окото си гледам някакъв репортаж и се задействам автоматично. Говори бивша номенклатура от ДКМС, понастоящем милионер. Обсъжда предимствата на свободата. Възхвалява демокрацията и равния старт в живота. Гледам го това самодоволно вратле, радвам му се най-чистосърдечно и размишлявам за границите на наглостта...
Опа, виноват. Когато съм много ядосан, поетът в мен рипва на пожар, чупи мебел и скача през прозореца. Остава само сатирикът. А той, завалията, е пълен аутсайдер. Ей го, клечи пред телевизора и си мърмори:
Егаси сонета! Изобщо Мисловният поток е мътен и непредсказуем. Така казва д-р Хахов, всеки път, когато ми слага диодите за електрошок. А аз си представям, че това е машина, която чете мислите на хората. И нали съм шизофреник, понякога си втълпявам, че съм премиер на републиката. Тогава в главата ми започва да пулсира една-единствена мисъл: „Магистрали... магистрали... магистрали...”. Ох, цяла ода ми идва да напиша по въпроса, но спирам дотук. Не е време за поезия. Камо ли за сатира. И при това римувана! Пък и докторът бая е увеличил напрежението днеска...
© Петър Краевски |