ЗАЩО ПОДКРЕПЯМ КЛОУНА КЕНИ

Петър Краевски

web

Властта подгони клоун на Главната. Кени - веселякът с червения нос. Пречел. Просел. Не се вписвал в духа на Пловдив. Дори жалба имало срещу него - будна гражданка била възмутена от хумореските му сред минувачите. „Не може така, скъпи съграждани”, размаха пръст властта. „Тук трябва да се вземат мерки, другарки и другари, пардон - братя и сестри...”, мъдро поклати глава съответният управленски орган и прати общинска охрана срещу смешника т.е. зададе се репресия.

Сериозно нещо е властта. С нея шега не бива. Защото шегата провокира смях, а смехът не подлежи на контрол. Понякога смехът е внезапен разряд в гръмоотвода на глупостта. Взрив, който вдига управника на балон. Терористичен акт над питателното статукво. А понякога е най-обикновена пиратка в блатото с лениви жаби и безгръбначна гад. Именно затова хуморът във всичките си разновидности е противопоказен за властта. Ако не го контролира, тя го репресира. А как да контролираш нещо, което е синоним на свободата?

Помня, в казармата постоянно разказвах смешни истории. Веднъж ЗКПЧ-то ме изправи пред строя и заповяда: „Краевски, смачкай усмивката! Вземи я в шепа, хвърли я на плаца и я стъпчи с кубинката!”. Смачках усмивката, какво да правя. Ама така я смачках, че ЗКПЧ-то стана за смях. Сложих го на място, напук на непоряда по служба. От което следва, че смехът е естествена реакция срещу скудоумието на овластените непригодни. Тържество над лицемерието на недостойните, но винаги угодни. Морален противовес на бюрократичната машина, която се храни от нашите пари и нерви.

Апропо, попаднахте ли вече на тази автентична директива: „Във връзка с деня на свободата в центъра на града се въвеждат следните ограничения: (следва списък на ограниченията)”. Смешно, нали?

Не знам за вас, но напоследък забелязвам, че разни фактори през ден-два се изказват за духа на Пловдив. Заеме някой висока служба, издрапа до Олимпа на естетическите позиции, главозамае се, па се изкаже. А после заклейми ония бездарни плебеи в краката му, защото отвисоко хората изглеждат малки и незначителни. Както казва Чавдар Шинов - малки, дребни балканци, миришат им краката.

Писателчета разни, поети и смешници - това, навярно, си казва овластената култура. - Абе, тоя Кени какво се е разпищолил на Главната? Ние леем кървава пот за духа на Пловдив, а той се гаври с будните граждани на Филибето!

Казва си го това окултурената власт и замезва я с общинска субсидия, я с казионна наградка. Хапне, пийне и пореве за духа на Пловдив. А не й хрумва на милата, че духът не се определя само от дежурната кохорта спонсорирани приятели на общината. Живо нещо е духът. Немирно. Него със заповед не можеш го забрани. В лагер не можеш го затвори. Дори физически да го убиеш не можеш. Пробваха със Сашо Сладура. Не стана. Няма как и да стане.

Днес, слава богу, нравите са по-демократични. Просто не се дава достойна трибуна на творците. Къде са хората на духа в най-духовния град? Този, същият, половинмилионият, който искаме да стане културна столица на Европа? Добре, че са някои предавания на Радио Пловдив, „Колаж” на NBT и неуморният човек-телевизия Евгений Тодоров, за да доказват ако не друго, то поне, че изключението потвърждава правилото.

Отдавна тече този процес. В началото на Прехода, когато духът излезе от бутилката, се появиха много пловдивски медии. Нароиха се вестници, списания, радиа. В тях имаше място за култура, та дори и за сатира! Вървяха различни предавания. В ефира се чуваше гласът на пловдивските автори. Разразяваха се спорове. Ехтеше смехът на Пловдив. А къде сме днес? Тукашните медии - дим да ги няма. Завъртя ги Преходът, осъмнаха в София. Днес редовно сме информирани за столичната прогноза за времето, за трафика на Цариградско шосе, за столичните премиери, за столичните културни хепънинги и пърформанси. И няма никаква нужда от духа на пловдивските композитори, поети, писатели и хумористи. А клоуните на Главната ги забраняват.

Не искам да бъде така. Не искам Пловдив като провинция на София. Не искам носителите на пловдивския дух да бъдат емигранти в собствения си град. Не искам да няма пари за списание като „Страница”. Не искам единствено хранениците на властта да бъдат вся и всьо в културата под Седемте тепета. Не искам Пловдив да се сеща за своите творци, когато те го напуснат. Не искам доноси да забраняват усмивката.

Искам свободен и демократичен град, където целият диапазон на културата е реална ценност, дори когато е в опозиция.

Затова подкрепям клоуна Кени.

© Петър Краевски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.07.2012, № 7 (152)