ДА УБИЕШ ДЕБЕЛИЯ ДЖЪСТИН

Петър Краевски

web

Денят ми започна с убийство. Размазах хлебарка в банята. Метнах я в тоалетната и пуснах водата. За моите четирсет и две години съм избил толкова членестонога гад, че ако насекомите имат есхатологични представи за пъкъла, главният демон съм аз - онзи, който ги ръпка с тризъбец, за да не излизат от казана с „Райд”.

Прави сте, странно започнах разказа си, а което е по-лошо, започнах го с лъжа. Истината е, че само си мечтая денят ми да започне с убийство. Вече цяла седмица дебна тая хлебарка в банята, но тя все намира начин да ми избяга. Да беше муха, да съм я размазал с някое томче от Г. Господинов (каква по-нелепа смърт за една муха?), но хлебарката е друга опера. Държи се. Не мре. Също като ония практически безсмъртни тенори, които клани-недоклани, се разкарват по сцената и берат душа на фалцет.

Не се учудвайте на моята кръвожадност. Не съм с наклонности на сериен убиец. Обикновен човек съм. Ловът ме влече от малък, когато с най-добрия ми приятел Момчил бродехме по бреговете на Марица. Докато другите деца играеха на мижитарка, ритаха топка или просто разцъкваха джамини пред блока, ние, важни-важни, събирахме такъмите и отивахме на сафари. В ловния си комплект имахме по един калем с фунийки, жилка и скобарка. Аз се фуках и със сгъваемо ножче, което дядо ми Кольо беше донесъл от Чехия плюс разкошен фенер с пет батерии волт и половина, пак оттам. Така, въоръжени и опасни, обикаляхме заблатените разливи край машините за добив на строителен материал. Дебнехме Дебелия Джъстин. Чудовищен хипопотам-албинос, спотаен някъде сред тръстиките - разгонен, с кървясали очи и неприветлив нрав. Не се шегувахме. Стреляхме на месо. Жабите бяха пропищели от нас. Да не говорим за милиционерите, които периодично ни гонеха от съоръженията на ДСО „Пясък и чакъл” по сигнали на будни граждани.

Като се замисля, литературата ни направи такива. Под родителски натиск бяхме попрелистили книгите от задължителния прочит и изведнъж - ето го Херман Мелвил с неговия „Моби Дик”! Какво откритие за приключенската душа! Историята за белия кит бе поразила детското ни въображение с такава сила, че ако живеехме в Созопол, щяхме да оборудваме някоя лодка с мачти като „гръбнаците на тримата древни кьолнски крале”, да излъскаме корпуса, „потъмнял като лицето на френски гренадир, воювал в Египет и Сибир”, и да монтираме на носа страховито детско харпунче - почти като китобойния кораб на капитан Ахав, „благороден, но безкрайно тъжен”, а после да отплаваме към шамандурите, за да се справим с оня морски зверунгел. Е, в Пловдив липсваха океански хоризонти, нямахме си и своя „Пекод”, затова Марица се превърна в нашата Замбези. Мутира и представата ни за Моби Дик. Той се прероди в Дебелия Джъстин.

За младия африканер джунглата е рай, в който бродиш със заредена карабина. Едва с напредването на годините осъзнаваш, че Господ е върховният хищник, Онзи - с небесната пушка, а ние просто възкликваме между залповете: „Каква чест да сме върховната плячка!”

Не знам на какво се дължи това, но откакто се захванах с писане, станах подвластен на странни мисли от този порядък. Издадоха ми няколко романа, в които сюжетните линии се оплитаха като свински черва. Такъв бе и езикът ми - предизвикателен. На ръба на бръснача. Най-успешната си книга озаглавих „Да убиеш Дебелия Джъстин”. Първата част описваше детските ми преживелици край Марица и започваше с нафуканото: „Земята е затвор, в който всеки очаква изпълнението на смъртната си присъда” - претенциозно твърдение, което се продаде като топъл хляб заедно с останалите двеста хиляди думи.

Срам, не срам, забогатях. Какво да правя, като ме превеждат в чужбина? Да се терзая ли, че и Холивуд снима по мои сценарии? Купих си Майбах. Ожених се за Мис България, която впоследствие се превърна в Мисис Силикон. Тунинговах я заедно с колата, да са в тон. От едната проклетия си втълпих, че не мога да творя, ако не съм в хасиенда на Карибите, отпуснат върху люлеещ се стол от плетена тръстика, с „Chivas Regal” в ръка и скъпа пура в устата. Изглежда, важна част от писането е необходимостта постоянно да се убеждаваш, че си писател, т.е. чат-пат да се отдаваш на фръцня. Правех го, без да ми мигне окото. Можех да си го позволя. Че кой би устоял на изкушението?

С времето Момчил изчезна от моето полезрение. Увлечени в собствените си стратегии за оцеляване, поехме по различни пътища. Чух, че завършил лесотехническия, опитал някакъв бизнес, но без успех, а по някое време вестниците го обявиха за тото милионер. Честно казано, съжалих го. Тъпо е да чакаш успеха си от лотарията. Само лузърите го правят. Затова и не го потърсих за по бира. Бях прекалено зает да правя кариера в медиите. Печелех награди, давах интервюта, целех се нависоко - с гаубица - в литературния Олимп. Слава богу, вече бях загърбил младежкото си убеждение, че за да стигнеш върха, трябва да отпаднеш от класацията на конюнктурата. С очите си бях видял, че в надбягването към успеха бездарието е куц лилипут в лимузина. Защо да му дишам прахта?

С увеличаването на жизнения ми стандарт се чувствах задължен да поддържам имидж на духовит бохем. Пичага от класа. Остроумен богаташ, който пише сълзливи антрефилета за бедните, а види ли просяк, минава на другия тротоар. Така е с всеки ухилен циник, постигнал, що-годе, мечтата на живота си, каквато и да е тя. Няма да ви лъжа, с живота се обичахме здравата, но именно тук е трагедията на хедониста - постоянно търси нещото, което да му достави върховното удоволствие, а когато го намира, то все не е това

Ето и сега - присъствам на премиера в целия си блясък. Бял костюм “Ralph Lauren”. Артистично шалче “Versache”. Тъмни очила “Aviator” на “Dolce & Gabbana”. Парфюм “Gerlain Paris”. Доминиканска пура “Gurkha Black Dragon Especiale”... Това съм аз. Виновникът за „Дебелия Джъстин”, част II. Залата е претъпкана с мои почитатели. Те хем ме харесват, хем ми завиждат. Хак да им е. Виж, почитателките са по-искрени, стига да не са феминистки. Всички неволно се поклащат в ритъм: „Там-та-там-та-там-тата”. В дъното дискретно припява фолклорна група от Африка, специално поканена от посолството на Зимбабве. В романа си описвам как ловувам в техните резервати. Оцелявам в трудни преходи, трепя ногато и хвъркато, залюбвам местна красавица, спасявам я от побеснял хипопотам и така нататък, да не разказвам фабулата - Спилбърг вече подаде оферта за филмиране, ще му смъкна две-три кожи.

Обичам Зимбабве. Не че съм ходил в тая страна, но хората са благодарни. Чрез мен влизат в световната литература. Последното изречение току-що го изказва на глас виден критик, който мазно ме превъзнася срещу сто лева на ръка. Забелязвам, че издателката ми Боги приема похвалите с натежало сърце. Едва я свърта на стола. Напоследък трудно преглъща успеха ми, понеже той предполага повече внимание и по-голям хонорар за автора, т.е. за мен. Точно по тази причина се забави втората част на „Дебелия Джъстин”. Наложи се да го пуснат заедно с новата ми стихосбирка. Но какво са няколко изгубени месеца пред безсмъртието, което предстои? Нали сме безсмъртни до доказване на противното?

Знам, че такива отклонения са като горещи въглени за окото на съвремения читател - то минава по тях както начинаещ нестинар. Припка към действието, случката, шоуто. Разказвал съм хиляди истории по радиото и телевизията и ще ви кажа от първа ръка: Ако си представим, че текстът е с форми на жена, най-много се харесват миньончетата, подложени на безпощаден стриптийз. Образно казано. След толкова успешни романи, се чувствам като собственик на евтин бар, който е обръгнал от голотиите около пилона и вече търси компанията на добре облечени дами. Нищо, че и те понякога се оказват проститутки.

Всичко това го спестявам, когато ми дават думата. Не цитирам и покойния ми приятел - поетът Емил Симеонов, който пет години чакаше да му издадат книга и на премиерата въздъхна: „Искам да изразя изтощителната си благодарност на моята издателка!”. Добре го каза, бате Емо, това ще се помни, мир на душата ти. Както и да е. Харесвам я Боги. Въпреки чаровната й чепатост, уважавам я тая жена. Затова говоря пред културния елит най-общо за мисията на писателите. Насилвам цялото си чувство за хумор в импровизации от сорта:

- Като изключим гениите, писателите са два вида: едните печелят награди, другите правят литература. Едните са склонни към ефектни творчески самоубийства, а другите - към безсмъртие. Едните не ги четат, защото не ги познават, а другите не ги четат, защото ги познават. На едните съвестта им спи, а на другите - и хърка. Последните минават за дисиденти.

Аудиторията постоянно реагира с непринуден смях. Пипнах ги! Продължавам с чувството, че успехът ми се случва в момента:

- Писателите са два вида: едните остават, а другите продължават. Едните пишат с ръцете, а другите - с краката. Едните се делят на видове, а другите - на индивиди. Едните пишат с удивление, а другите се удивляват, че пишат. Тези, вторите, са обект и на всеобщо удивление.

- А някои пишат „удивление” с „о” - обажда се моята коректорка, която минава за зевзек в минижуп.

- Правилно - отвръщам великодушно. - По тази логика писателите са два вида: одивителни и удивителни!

Бурни аплодисменти. Удар в десетката. „Браво! Брависимо!”, отеква салонът, ще речеш, че в момента звучи арията на Фигаро от „Севилския бръснар”, но в изпълнение на хор, събран от кол и въже. Като се има предвид, че премиерата ми се предава директно по Националната телевизия, смятайте тиражът на книгите ми за изчерпан. Няма какво да говорим, хората обичат, когато литературата се превръща в пърформанс, хепънинг, шоу. Добре, че имам опит пред камера. Водил съм и стотици радио предавания. Знам къде да наблегна, какво да обера. А нюхът ми подсказва, че трябва да задоволя мерака на тълпата с по-зрелищен изказ.

- Писателите са като петте пръста на ръката: кутрето си изпразва сърцето, безименният - душата, палецът - главата, показалецът - химикалката, а средният просто се изпразва.

Залата се залива от смях, да им се чудиш на акъла. Изключение прави напрегнатият екип на Държавната телевизия (така се скандализират пуританите - брутално и в директни предавания!). Боги също е на тръни. Разбирам я. По принцип издателите са принудени да гледат скептично на живота, за да не се разорят без време.

- Ако писателят има кауза, превръща се в казус - усмихвам й се аз като бебок. - На твоята маса - гениалните, на съседната - бездарниците. В крайна сметка писателите са много, но читателят е на изчезване.

Изобщо не ме интересува дали сте впечатлени от тази тирада. Стига ми, че залата в НДК става на крака и ме аплодира в продължение на пет минути! Под нестихващите овации ми връчват Националната награда за литература с поздравителен адрес лично от премиера. Пред малкия ми президиум вече се извива дълга опашка за автографи. Репортери от мейнстрийма се юрват с въпроси.

- Говорихте за писателите, а какво ще кажете за поетите? В стихосбирката ви има и класически форми, и vers libre...

- Добрите поети си личат дори в римуваното стихотворение! - казвам самодоволно, разписвайки небрежно книга на някакво светило. - Поетите пишат с кръвта си, а критиците ги класифицират по кръвни групи. Съществуват и такива поети, на които свободата им се заключава единствено в свободния стих. Що се отнася до мен, имам душа на демократ, сърце на социалист, разум на либерал и сънища на анархист.

В множеството се вклинява засукана журналистка с микрофон на БНР. Познаваме се доста отблизо, да не кажа интимно. Трябва да има година, откакто я разкарах, заради едно сладко миньонче от bTV. Тя ме фиксира с поглед „имам да ти връщам” и подхвърля фамилиарно:

- Не е ли по-важно колко сърце влагаш в писането?

- А може ли да твърдиш, че пишеш от сърце, ако са ти сложили пейсмейкър?

- Сърцето е в ума - опъва се тя.

- Ако сърцето е в ума, разбирам защо политиците са безсърдечни - закопавам я с усмивка. - Конюнктурният успех е като игра на белот - постоянно плющят козове, но печели този, който има карт бланш. Истинският успех е като игра на покер - конюнктурата вдига мизата с роял флаш, а ти я прецакваш с каре седмаци.

Това, последното, направо им скрива топката. Или поне така си мисля.

- Каре седмаци не бие роял флаш - заяжда се прилъстената и изоставената.

- Бие, бие, особено ако е подплатено с чифт пищови - измъквам се на ръба между хумора и провала. - Иначе, както го играехме покера още навремето, каре седмаци винаги преборваше роял флаш. В тоталитарните условия това придаваше на играта една приятна демократичност.

Кажете сега, не заслужавам ли да съм на върха?

- А как приемате славата? - питат от национален всекидневник.

- Славата е слънце от станиол - свети, но не топли - започвам подвеждащо. - Славата има силиконови гърди. Колкото по-нависоко, толкова по-вероятно да й се пръснат циците.

Смях избухва в репортерската тумба. Това им трябва на тях - някоя солена фраза като за първа страница.

- Апропо, за разлика от писателите, писателките биват само един вид, т.е. едните имат вид, а другите нямат - слагам поантата.

Ех, че веселба! Хубаво ми е, мама му стара... Абе, какво да ви кажа, чувствам се като човек, който е вдишал райски газ и се рее над простолюдието. С две думи - консумирам успеха. Излапвам го на големи хапки заедно с гарнитурата. Знам, че звучи нафукано и нагло, ама въобще не ми пука. Ако щете, наречете ме маниак, но не забравяйте, че аз карам Майбах, а не вие, ок? И не си мислете, че ми убягва мимолетността на PR-а. Наскоро бях писал в “Daily Mirror”: „Тежка е царската корона, но тя е перце в сравнение с отминалата слава”. А в едно знаменито интервю за “New York Times”, което го цитираха и в “Deutsche Welle”, бях заявил дословно: „Славата е веселият капан на завистта. Славата е врана-албинос, която само отдалече прилича на бяла лястовица”. Нещо против? Сега разбирате защо попивам всеобщото одобрение като боабаб, който долавя с листенцата си бъдеща засуха.

В разгара на триумфа, джиесемът ми запява с гласа на Ивана: „Няма какво да говооорим, ние сме номер еднооо. Опса!”

Вдигам.

- Ало... Кой?... Момчил?... Пада ти батерията?... Откъде?... Замбези?... Аха... Доскоро.

Затварям.

Разбутвам репортерите и с кисела физиономия се насочвам към изхода.

Ония гракват като лешояди над мърша:

- Кажете още за славата? За щастието? За успеха?

- Каква слава? Какво щастие? Какъв успех! - изсумтявам с половин уста. - Та той е убил Дебелия Джъстин!

© Петър Краевски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.09.2011, № 9 (142)