ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА ЧЕТЕНЕТО

Петър Краевски

web

Може ли да се говори за ясно очертан профил на българския читател? Какъв е той според Вас? Това ми се наложи да попитам известни творци, издатели, критици, пристрастени читатели, хора на духа. Анкета за в. "Литературен Пловдив", чийто брой ще излезе в края на февруари. Резултатите ще видите там. Докато събирах мненията на хората, си зададох въпроса: "Защо четенето?" Така навярно би възкликнал и ти, любезни читателю. Поради что се провокира дискусия за оня вездесъщ многоъгълник: автор - текст - читател - контекст - ...? Отговорих си веднага. Причината е проста. Четенето е това, което сме и ще ни се наложи да бъдем.

Волфганг Изер твърди, че индивидуалният акт на четенето е основното битие на литературата, който превръща текста в произведение. Ако това е така, редно е да се запитаме - какво чете разгърналият книгата? Не чете ли всъщност самия себе си, макар и в ограничения контекст, зададен от автора на една виртуална среда? Всеки от нас възприема четивото според нивото си на (не)компетентност. Търсим различни неща: действен сюжет, духовит диалог, богатство на езика, възможност за хладна преценка на езиковите новини, самодоволна регистрация на провалите (това, последното, е източник на изтънчени наслади)... Факт е, че текстът се случва паралелно на различни равнища. Има различни "хоризонти на очакване". Разбирането на едно произведение предполага споделено знание, което ни прави общност. Групирани по интереси, пол, възраст или ценз, читателите, все пак, са динамични единици. Никой не остава на едно и също ниво преди и след срещата си с текста. Четенето носи "принадена стойност", защото четящият себе си изгражда временно "аз", което може да му носи "дивиденти", да го възвисява или руши - от книга на книга. Но въпреки тези евентуални миграции от група в група, всеки изкушен от книгите стъпва на един фундамент - българската литературна традиция. Именно това ни прави уникални.

Простете, че заигравам с феноменологията на четенето и рецептивната естетика. Не искам да се правя на умник, не защото не мога, а защото не искам (а и вероятно не съм). Надявам се по-учените от мен да разнищят подобаващо теоретичните постановки. Ползвам споменатите идеи (отглас от студентските години в ПУ "Паисий Хилендарски") като отправна точка за тезата, че не само българската книга, но и фонът, върху който изпъкваме или бледнеем, са проблематични при оформянето на читателския профил днес. Какви "потребители на книги" възпитават основните генератори на контекст у нас - медиите, училището, политиката? Реторичен е този въпрос, съгласен съм. Я да ви цитирам коментар на Кедъра от откриването на Олимпиадата в Сочи: "Руската тройка е като галопираща птица!". Какво прозрение! Или репортерка от национална медия: "Тези делви са използвани от траките за жито, ориз, царевица..." (а защо не за авокадо и маракуя?) Да ви припомня ли и опитите да се премахнат знакови текстове на Ботев и Вазов от учебниците по литература? Да се разгневя ли за пореден път от нежеланието на политиците да намалят ДДС-то върху българската книга?... Отделни факти, но те показват на каква ерозия е подложено общото поле, което ни прави български читатели. Защото няма вълнолом срещу потопа на простотията и незачитането на идентичността. Всеки се спасява поединично. И ако държавата не полага достатъчно грижи за духовната ни общност, що за държава е това?

Да дадем думата на хората, които разгръщат книгите. Отдавна ми е отнета възможността да правя анкети по радиото и телевизията (ишиас имам, та не мога да се навеждам), затова зададох на читателите в интернет следния въпрос: "Каква книга бихте подарили на българските политици?". Ще спестя имената на почти всички "интервюирани", за да ги предпазя от неудобства. Четящите ни съвременници биха подарили на политическата класа: "Идиот" на Достоевски (в турския му превод "Будала"), "Бай Ганю" на Алеко Константинов ("Швейк" на Ярослав Хашек щял да им дойде нанагорно), "Али Баба и четиридесетте разбойници" (с поправка в бройката - 240), "Гъзове и облаци" на Иван Методиев (с акцент върху първото), пиесата "Пигмалион" на Джордж Бърнард Шоу (въпреки че нямало да разберат намека), "Убий българина" на Любомир Левчев (имали опит в това, пък и ги влечало), "Пинокио" на Карло Колоди (пасажа, когато на дървеното човече му расте носа), "Мъртви души" на Гогол (все пак наближават избори, кове се нов кодекс, нужни са опорни точки на литературна основа), "Вертеп" на Емил Зола (изненадващо нали?), "Сговор на глупци" от Джон Кенеди Тул (с приоритет за коалиционни партньори), по-милостивото "Възвишение" на Милен Русков (доста дълго имат да се "возвисяват" от Марианската падина на морала си), "Сметище за надежди" на Димитър Атанасов (живеем я тая антиутопия и това си е) и всеобемащите предложения на Марин Бодаков, който сложи поантата с: "Буквар" и "Наказателния кодекс".

Това каза българският читател. Или поне онази част от него, която сърфира в интернет. Сега признавам, че съм правил същата анкета преди седем-осем години в телевизионен вариант на площад "Славейков". Отговорите бяха сходни. В тях разчитам желание за промяна на безкултурния контекст, който ни натрапват родните политици. Не е ли време да осъзнаем, че за да не се разтворим безславно в глобалната супа, имаме нужда от лепилото на културата? (Вече писах за това "лепило" - метафора, която впоследствие даровит медиен галеник лансира в сходен контекст). Колкото и да са различни читателските профили, в основата си те са български. Срамно ли е това? И ако е, поради что се оказва така? Все още пишем на кирилица нали? Издатели, автори, политици, учители - всички ние сме призвани да направим така, щото усещането за българското да не се отъждествява с провинциалност, непрестижност или да е повод за ехидни подмятания. Защото алтернативата е безметежна, но тъжна. Да бъдем тълпа в глобалния медиен Колизеум.

© Петър Краевски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2014, № 2 (171)