СЪБИТИЕ И ПЕСЕН
(Паметта за настоящето в българските песнопойки от 1920-те и 1930-те години)

Надежда Стоянова

web

---

Резюме: В периода между двете световни войни в България са публикувани около 300 песнопойки. Настоящият доклад прави опит за тяхната типологизация и акцентира върху характерния за голяма част от тях "епически разказ" за значими (и не само) събития за тяхното време. С по-голямо внимание е разгледана интерпретацията на септемврийските бунтове от 1923 г., която се отличава от тази в познатите класически текстове на българската литература.

Ключови думи: песнопойки, 1920-те, 1930-те, септември 1923, епическа песен, настояще

Abstract: About 300 songbooks are published in Bulgaria in the interwar period. This paper attempts to typify them and to put an accent on the specific "epic narrative", that most of the songs present for important (and not only) events of their time. The article focuses on the interpretation of the September rebellions of 1923, which is quite different than that of the famous classical works of Bulgarian literature.

Keywords: songbooks, 1920s, 1930s, September 1923, epic song, present

---

Литературноисторическата ни наука нееднократно е коментирала различни особености на българските песнопойки, като акцентът е бил върху изданията, публикувани през Възраждането и малко след Освобождението (вж. Стефанов 1994; Василев 1995; 1996; Алексиева 2012; Радев 2014; Станева 2016 и др.), най-вече защото те отразяват процесите на оформящата се жанрова и стилистична картина на българската поезия, на процесите на трансформация на фолклора, които отразяват художественото съзнание на тогавашния читател. За учените песнопойките, публикувани след началото на ХХ век, са по-малко интересни, тъй като изследователският фокус пада върху опитите за създаване на "висока" и "образцова" българска литература и върху ясното оттласкване на ранния български модернизъм от популярната култура. Библиотечните каталози обаче свидетелстват, че през годините до 1944 публикуването на песнопойки расте прогресивно: за времето от 1878 до 1899 (22 години) излизат около 50 песнопойки, или малко над 2 песнопойки на година, за периода от 1900 до 1911 (до годината преди началото на Балканската война, т.е. 12 години) излизат около 60 песнопойки, или около 5 песнопойки на година, за периода на войните 1912-1918 (7 години) са публикувани около 50 песнопойки, или около 7 на година, а за междувоенния период от 1919 до 1944 (26 години) - почти 300¹, или около 11 на година. Това означава, че броят на публикуваните песнопойки се увеличава около 5 пъти. Причините могат да се търсят в умножаващия се брой печатници и повишаването на тяхната производимост², в актуализирането на традицията на песнопойците след Първата световна война³, когато инвалиди се захващат с този "занаят"⁴, но това говори и за разпространението на популярната култура в страната и за превръщането ѝ в значим социален фактор, към който различни обществени структури все по-често ще прибягват.

Предвид развиващата се градска култура, читателят би очаквал текстовете в тези сборни издания от междувоенните години да имат качествено различен характер като жанр, тематика и стилистика от предходните, но фактите показват, че това предположение е пресилено. Появяват се пародийни опити върху класически български литературни текстове, повлияни от проявяващата се и у нас кабаретна култура⁵, но преобладаващата интерпретация на актуалните "градски" теми, възпроизведени в един сантиментален лиризиран дискурс, не е новост за българската популярна култура. Освен това болшинството от изданията се определят като "народни" и в тях се срещат по-скоро теми, свързани с живота в селото или малкото градче. В последните се наблюдава продължение на характерния за песнопойците опит за създаване на "епически разказ" за настоящето. Един "разказ", от който "високата" българска литература от края на XIX и първите няколко десетилетия на ХХ век се дистанцира или в който критиците считат, че тя не успява, дори в най-амбициозните си и известни социално-реалистични проявления (имам предвид критиката на Славейков към "Нова земя" на Вазов и "Бай Ганьо" на Константинов, критическата дискусия околко романа "Казаларската царица" на Вазов и др.).

Популярната литература от песнопойките, публикувани в междувоенните години, свидетелства, че сред широката българска аудитория епическият "разказ" не само, че е актуален, но че той ако не бележи развитие, то поне държи едно постоянно ниво на интензивност, с което прави разпознаваеми други важни тенденции за литературното ни развитие. А това на свой ред противоречи на тезата, коментирана от изследователи като Боян Ничев, Светлозар Игов, Сабина Беляева, които при разглеждане на проблематичния път на романа до 1944 г. и в контекста на интереса си към циклизираната проза от 60-те и 70-те години, поставят книги на Алеко Константинов, Иван Вазов и Йордан Йовков в полето на все още по-ниския "епически тонус" на българската литература от съответните периоди (вж. Ничев 1969: 168, 172; Игов 1971; Беляева 1994: 203), та дори и спрямо 30-те, когато вече се открояват процесите на епизация, проявяващи се отчетливо в популярния тогава исторически роман. Епическите песни в песнопойките от 1920-те и 1930-те показват, че голяма част от значимите социални и политически събития остават забравени от "високата" българска литература; че голяма част от обществените "герои" на времето остават безинтересни (включително за хумористичните наративи). Това има своите идеологически основания, които се откриват в ролята на цензурата, но най-вече естетически, доколкото модернистичната поетика се отказва да превръща в своя цел постигането на мащабeн исторически сюжет, а често само реферира към историята, за да разгърне върху нейната кризисност фрагментарния модел на света и на текста. Така се оформят два дискурса - единият на "високата" литература, в която Азът се оказва втънал в драматичната "разглобеност" на настоящето и тревогата за непредвидимостта на идното, и другият - на популярната литература, който чрез епическия разказ подрежда света, довежда знанието за него до комфорта на фолклорната поука и романтическата представа за единността на нацията и/или народа, гласът на която/който се явява песнопоецът. Тази друга българска литература, от една страна, има компенсаторна функция, защото за широката аудитория тя е форма за героизация на настоящето посредством множество разбираеми "разкази", които "високата" литература не може и не иска да осигури. От друга страна обаче, тя има и привидно терапевтична функция, зад мечтателната тишина на чиито сюжети се усещат миазмите на социално-политическите кризи от 20-те и 30-те и техните манипулативни езици, задаващи един или друг образ на различните идеологически определими общности.

Видове песнопойки

Липсата на промислена структура, често хаотичното събиране на теми, мотиви, жанрове прави трудно типологизирането на изданията - те наследяват характерното и за по-ранните (от 1890-те и преди това) песнопойки "безцеремонно" обединяване на "народни песни, авторски песни, селски, градски и чуждестранни песни, песни за ужасни събития и убийства, шлагери и любовни песни, написани ту в народен стил, ту в римувани четиристишия" (Рот 1988: 268). И все пак, съобразно преобладаващата тематика се обособяват т.нар. "народни" - най-многобройни, съдържащи предимно епически по своя характер песни, в които се разказва за живота на определени личности, както и за дадени обществени събития - пожари, наводнения, убийства и др. Открояват се "войнишките" (публикувани най-вече в годините на войните, но и след това) и "политическите" песнопойки (принадлежащи на различни политически формации - комунистически, земеделски, сговористки и др., предимно от 1920-те), нерядко също определяни като "народни". Отделно се обособяват изданията с предимно "градски" и/или "кабаретен" характер. Те са неочаквано малко на брой, съдържат любовни текстове с лиричен или с хумористично-пародиен характер.

Акцентът в статията ще падне върху песнопойките с епически песни, повечето от които се назовават като "народни". От една страна, това определение предполага отнесеност към фолклорната култура и тук връзката би била вярна, доколкото понякога препечатват фолклорни текстове и заимстват определени фолклорни песенни модели и реторически фигури. През 20-те и 30-те години обаче анонимността на текстовете не се подразбира, защото фигурата на "съставителя", "поправяча", "нареждача" не само е изведена на първа страница, но и поставя като значим въпроса за авторството⁶. За тези издания "народен" означава най-вече автентично произлизащ от и принадлежащ на колектива, едновременно изразяващ и конструиращ неговия образ като наличен, единен и еднороден. Определението "народен" има приобщаващи и конформистки функции, то предполага определена аудитория и налага своя прочит на света като правдив, единствен и естествен, доколкото за широката аудитория традицията е корективът за истинност. И не на последно място, "народен" в контекста на високия регистър на авангардната поетика от 20-те години има значение и на "популярен", "общодостъпен", а в този смисъл защо не и на "добронамерен" към съответната публика.

Тематика на епическите песни

Обхватът на събитията, представени в песнопойките, е широк. С най-голямо количество са текстовете, написани в памет на трагично загинали мъже и жени или влюбени двойки, които не са необичайни за традицията на този тип издания. Някои от песните са с характер на некролог (от втората половина на 20-те години загиналите се появяват и със снимки), други са като разгърнат фрагмент от криминална хроника - предпочитат се стъписващи случаи на инцест (влюбени брат и сестра, баща и дъщеря), насилствена смърт (на снахи и свекърви, мащехи и доведени деца и др., най-често чрез отрязване на глава), самоубийства или неочаквана смърт на млад човек (катастрофи, пожари, наводнения). Животът на съответната личност обикновено се представя съкратено, а акцентът пада върху събитията, водещи до смъртта, а самата тя е описана натуралистично.

Като друга група песни могат да бъдат обособени онези, посветени на значими обществени събития без политически характер, като земетресението в Чирпан от 1928, прелитането на цепелина над България през 1929 г., мачът на Дан Колов с Реджинал Сики през 1935 г. и др., всички те изведени с израз на национална тъга или гордост.

По-интересна е обаче появата на текстове за значими обществени събития с политически характер като деветоюнския преврат и септемврийските бунтове от 1923, атентата в църквата "Св. Неделя" от 1925, деветнадесетомайския преврат от 1934, Втората световна война. С висока честотност са текстовете, посветени на присъединяването на Южна Добруджа⁷. Обособяват се текстове за исторически спорни фигури, сред които са Александър Стамболийски и Хитлер. Предвид репресивните закони от 1921, 1923 и 1934 г. не може да се очаква, че песнопойките задават радикално различна от официозната интерпретация на случилото се, но те предлагат опит за модификация на колективната памет, който заслужава да бъде изследван. И ако в началото на 20-те години "високата" литература на българския авангард подлага на критика идеологическото статукво в държавата, популярната литература от 20-те и 30-те години често подкрепя това статукво (не само поради централизиран политически натиск, но и поради семпъл конформизъм) и се явява негово оръжие срещу "високата" литература. Въпреки опитите на късния български модернизъм да разбере популярната култура, тя се превръща в един от основните негови антагонисти не само по отношение на интерпретацията на събитията, но и по отношение на функциите на автора, творбата и читателя, които авангардът се опитва да преструктурира. За разлика от него, песнопойките разчитат на пасивната роля на читателя/слушателя, за когото остава само да усвои определените фигуративни и идеологически модели.

Много накратко ще представя една малка, но немаловажна модификация в иначе ясно определения полюсен културен образ на събитията от септември 1923 г. Интересът ми е предизвикан най-вече от популярността на този сюжет в литературния и литературноисторически разказ.

Събитията от септември 1923, интерпретирани в българските песнопойки

Песнопойците проявяват сравнително голям интерес към септемврийските събития от 1923 г. В изследванията си Александър Кьосев и Бойко Пенчев вече са коментирали двете лица на бунтовете, като в аргументацията си стъпват освен на класическите произведения от Никола Фурнаджиев, Гео Милев, Асен Разцветников и др., и на публицистични текстове и мемоарни свидетелства. Според Бойко Пенчев на "буржоазния" дискурс в голяма степен му липсва грижата по изграждане на културната памет за случилото се (Пенчев 2006: 86), по формиране на "голям разказ за метежа" (Пенчев 2006: 106). Песнопойките нямат потенциала да променят радикално прочита на събитията - в общи линии те повтарят интерпретациите на т.нар. "буржоазен" разказ от периодичния печат. Факт е, че в разгледаните за настоящия доклад 190 песнопойки, публикувани в рамките на малко повече от две десетилетия, не се среща нито един текст, който да обслужва комунистическия разказ за септември 1923. От друга страна обаче, въпреки експлицираната политическа позиция в тях, в тези текстове мащабът на случилото се не се омаловажава (както други жанрове, разгледани от Пенчев, свидетелстват, Пенчев 2006: 106), а целта им е да се представят националните и исторически измерения на събитието, които го правят достойно да бъде включено/възвеличено в епическа песен. Това означава, че интенцията за създаването на този "голям разказ" дори у противниците на бунтовете е била налична, или най-малко интенцията за включването на този разказ в големия национален разказ за настоящето е видима, но поради ред причини тя не се осъществява.

В песнопойките бунтовниците са представяни като национални предатели, но най-вече като неразумни и неспособни да осъзнаят последствията от действията си хора - те са "празни глави бунтарски" (Кираджиев 1923, "Кървавата буна"), "луди" (Анакиев 1924, "Песен за септемврийските събития през 1923 година"), несамостоятелно мислещи - послушни на жените си, които са ги накарали да заемат позицията на бунтуващите се (Анакиев 1924⁸). Всъщност в този "септемврийски" разказ на песнопойките, също както и в публицистичните текстове, се прави опит за рационализиране на случилото се, изговаряйки и преодолявайки характерното за т.нар. "септемврийска литература" полагане на събитието в регистрите на лудостта (срвн. Пенчев 2006: 102, 113). В песнопойка на Никола Кираджиев от 1923 година се появяват два текста, посветени на бунтовете - "Кървавата буна" и "Лудориите на комунистите". Във второто издание на песнопойката - още през 1924 г. - първият текст, който е поставен и в началото на по-рано издадената книжка, липсва, а вторият бива преименован в "Събитията в Стара Загора", застопорявайки случилото се в разумната обяснимост на фактологично плътния разказ. Това обаче не отменя представата за мащабността и емоционалния ефект от случилото се: "Много невинни измреха/ и много други раниха..." (Кираджиев 1924, "Събитията в Стара Загора").

Интересен диалог с поемата на Гео Милев се осъществява в текста "Септемврийските мятежи (Разрушение на чифлика Минкова махла)" от песнопойката "Сговор", публикувана през същата 1924 г. Ако в "Септември" на Милев инициирането на бунта е свързано със стихийното освобождаване от тъмнината на историята и поглеждането към "слънцето" на новото време, то в текста от песнопойката бунтът е ново затъмнение в траурния исторически път на народа, като се повтаря и широкият пространствен размах, чрез който е представен бунтът в поемата. Нещо повече, ако т.нар. "септемврийци" повтарят думите на Страшимиров: "клаха народа тъй, както и турчин не го е клал", тук формулата е - нападаха народа и земята така, както и чужденците във войните не го направиха:

Тъмна мъгла припадна
По планини и по долини.
По селата и по градищата
По земята българска.
Не е било тъмна мъгла
Тъмна мъгла септемврийска
Най ми било черна орис
Черно чернило българско
Чернило черно патило.
Войни се много водиха,
Войни от люти по-люти,
Една след друга минаха,
Но наша земя не заляха
По нашенско враг не нагази
И дом от позор се запази
От позор още от огън
От ръка зла душманска.
Бог ни от чужди изварди
Напасти външни не даде,
Но вътрешни, свойски той прати
Нашенски братски крамоли
Крамоли, кръвни раздори.

(Сговор 1924)

В същия този песенен текст комунистът бива припознат като "звяр", защото разрушава подредения свят. Този звяр е привидян като алтер его на самия народ, а справянето с това същество зависи от неговото идентифициране и осъзнаване:

Видеха всички кой бил звяра,
Звяр най-лют и най-опасен,
Че той крил се в тяхний образ,
В тяхний образ и подобье.
Себе в него те познаха
И до един го те разбраха.

(Сговор 1924)

И така независимо от политическата позиция, която се заема в тези текстове, те отказват да омаловажат случилото се, свидетелство за което са определенията "война гражданска" и "революция" (Анакиев 1924, "Песен за септемврийските събития през 1923 година"). Прави се опит събитията от септември 1923 г. да се впишат в поредицата от големи исторически събития, сполетели България във второто и третото десетилетие на ХХ век, а същинската жертва са не единиците, а целокупният народ:

Всички камбани заклепват
Народът жално заплака.

(Кираджиев 1923, "Лудориите на комунистите")

Препечатването на тези текстове свидетелства за тяхната популярност (Кираджиев 1923, Кираджиев 1924). Въпреки нея обаче епическите песни и техните интерпретации на историята не остават в националната културна памет, а причините са множество. От една страна, те са свързани със слабите им художествени качества и доминацията на "високата" литература, от друга - с мащабните идеологически трансформации и репресии, през които минава българското общество в последвалите десетилетия, но и с факта, че епическият тон на тези песенни текстове представя настоящето като вече ненакърнимо минало, което стои несъстоятелно, или най-малкото недостоверно, на фона на предстоящата война и разпадащия се образ на бъдещето.

* * *

Сюжетът за септември 1923 е само малък фрагмент от големия исторически разказ, във и чрез който тези популярни издания се опитват да "вклинят" и остойностят настоящето. И независимо от естетическите недостатъци и идеологическите повлиявания, факт е, че песнопойките уплътняват и/или разрояват интерпретациите на събитията, като нерядко дават единствени, различни от елитарните и официални, опити за "литературни" прочити на случилото се, които заслужават да бъдат изследвани. Макар и част от тях тенденциозни, те са запазили своята (пред)модерна медийна функционалност и са свидетелство за волята да се преработят събитията чрез дискурсивното им овладяване. Нещо повече, нерядко могат да бъдат мислени като компенсаторни спрямо проблематичната навременност на социална реактивност и рефлексивност на "високата" българска литература. И в крайна сметка, те са знак за полифоничността и освободеността (макар и частична) на междувоенното българско общество. Липсата на песнопойки след 1944 - до 1989 излизат едва 8 (по данни на каталога на Националната библиотека) - свидетелства точно за обратното - от една страна, за опита за потъпкването на гласовете и интерпретациите и за овладяване на източниците им, а от друга, за отпадналата необходимост от епическия разказ за настоящето поради високата наситеност на културната среда с такъв тип текстове, предоставяни и налагани от "партийната линия в литературата". Макар и в този следващ период популярната песен да има своето сериозно значение, то нейните жанрови характеристики са различни, а разпространението ѝ става по други, далеч по-централизирани канали (най-вече през средствата за масова информация) или неофициално - на частни събития.

БЕЛЕЖКИ

1. Данните са към дата 20.06.2019 г. и са взети от каталога на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", а точните цифри са такива: 1878-1899 - 49 песнопойки, 1900 до 1911 - 61 песнопойки, от 1912 до 1918 - 47, 1919-1944 - 286. Трябва обаче да се уточни, че не е съвсем сигурно дали годините, в които дадени песнопойки са библиотечно каталогизирани, отговарят на годините, в които песнопойките са публикувани, тъй като много често библиографски данни на самите издания няма, но пък съобразно събитията, представени в текстовете, получаваме известна степен на сигурност, че годините са сравнително точни. Трябва да се има предвид, че и не всички песнопойки са достигнали до Националната библиотека. От друга страна, някои от песнопойките през годините са повторни издания с малки или по-големи допълнения спрямо предишните. Това означава, че данните, с които се работи, са приблизителни. [обратно]

2. До 1881 печатниците в България са 3, до 1885 - 32, до 1889 - 89, до 1900 - 150 (вж. Даскалов 2005: 470-471). [обратно]

3. Този тип певци са определяни като "панаирджийски" и макар да не е пряка връзката им със "странстващите певци", се отбелязва аналогията между двете явления (Рашкова 1981: 31). Традицията на "странстващите певци" в славянските култури се пазят докъм средата на ХХ век, а частично и до 80-те години - Михайлова (2006: 17, 20). [обратно]

4. След войните редица инвалиди започват да пътуват из държавата и да пеят. Този мотив е разработен и в художествената литература (вж. романа "Сирачета", 1933, на Калина Малина). [обратно]

5. Някои характеристики на кабаретните песнопойки съм извела в статията "Поглед върху кабаретната култура у нас през 20-те и 30-те" (Стоянова 2018). [обратно]

6. На последната страница на песнопойката на Паруш М. Парушев от 1923 г. стои предупреждението: "Препечатване песните е забранено" (Парушев 1923а). Редица песнопойци се представят като ученици на бащата Марин Парушев Ковачев, което налага следното изречение в края на друга песнопойка от 1923 г. на Паруш М. Парушев: "И ако от тази професия некой се представи за негов син, сродник или ученик, лъже" (Парушев 1923б). Със създаденото от фамилията Парушеви се е занимавала Наталия Рашкова в едно от малкото изследвания, посветени на проблематиката (Рашкова 1981). [обратно]

7. С тях детайлно се е занимавал Венцеслав Димов (2016). [обратно]

8. Една от тезите, изказани от Бойко Пенчев, е, че "[б]уржоазната преса активира патриархалния авторитет, за да произведе разказа за възстановения морален порядък." (Пенчев 2006: 115). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Алексиева 2012: Алексиева, Анна. Българската поезия от 40-те и 50-те години на XIX век: роли на субекта. София, 2012.

Анакиев 1924: Анакиев, Ив. С. Песнопойка "Славей". 1924.

Беляева 1994: Беляева, Сабина. Още веднъж за цикъла разкази и за историческите пътища на романа. // Беляева, Сабина. Идеи на текста и времето. Перник, 1994.

Василев 1995-1996: Василев, Сава. Стихосбирки-песнопойки (Към въпроса за рецепцията на жанровете през 70-те години на XIX век). // Проглас, г. IV, № 3, с. 42-55, г. V, № 1, с. 43-58.

Даскалов 2005: Даскалов, Румен. Българското общество, 1878-1939. Т. 2. София, 2005.

Димов 2016: Димов, Венцеслав. "Какъв е спомен станало". Песенните паметници за войната в Добруджа отпреди 100 години. // АртДиалог, 2016, № 4 <http://artdialog-bg.com/%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D1%8A%D0%B2-%D0%B5-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%BE-%D0%BF%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BF/> (16.06.2020).

Игов 1971: Игов, Светлозар. Към романа. Йордан Йовков и историята на българския роман. // Пламък, г. XV, 1971, № 16, с. 167-180.

Кираджиев 1923: Кираджиев, Никола. Нова песнопойка. Сливен, 1923.

Кираджиев 1924: Кираджиев, Никола. Нова песнопойка. Сливен, 1924.

Кьосев 1988: Кьосев, Александър. "Пролетен вятър" на Никола Фурнаджиев в художествения свят на своето време. София, 1988.

Михайлова 2006: Михайлова, Катя. Странстващият сляп певец просяк във фолклорната култура на славяните. София, 2006.

Ничев 1969: Ничев, Боян. Проблеми и търсения на съвременната ни проза. // Септември, г. XXII, 1969, № 9, с. 76-79.

Парушев 1923а: Парушев, Паруш М. Песнопойка. София, 1923.

Парушев 1923б: Парушев, Паруш М. Най-нова песнопойка. София, 1923.

Пенчев 2006: Пенчев, Бойко. Септември ’23. Идеология на паметта. София, 2006.

Радев 2014: Радев, Иван. Ръкописните сборници-песнопойки и литературният живот през 50-те и 70-те години на XIX век. Велико Търново, 2014.

Рашкова 1981: Рашкова, Наталия. Панаирджийските певци Парушеви. // Български фолклор, г. VII, 1981, № 2, с. 29-37.

Рот 1988: Рот, Клаус. За прехода между устност и писменост и развитието на българската популярна култура. // Втори международен конкрес по българистика. Доклади. 15. Фолклор. София, 1988, с. 263-271.

Сговор 1924: Сговор. Най-нова песнопойка "Сговор". Пловдив, 1924.

Станева 2016: Станева, Катя. Езикови игри и колажи в песнопойките на Петко Славейков. // Език и литература, г. LXX, 2016, № 1-2, с. 22-43.

Стефанов 1994: Стефанов, Валери. Низовите редове - страстите на подземието. // Литературен вестник, г. IV, № 5, 1994, с. 6.

Стоянова 2018: Стоянова, Надежда. Поглед върху кабаретната култура у нас през 20-те и 30-те. // Страница, 2018, № 4, с. 155-163.

© Надежда Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.06.2020, № 6 (247)