„ОПАСНИЯТ СЪСЕД”. СИЛУЕТИ

Надежда Стоянова

web

Съседът не е безобидна фигура. С появата му се очертава границата между своето и чуждото. Той е подозрителен и движенията му трябва да се наблюдават; дързък е погледът му и трябва да бъде отклоняван. Обграден е от неяснота, на която хорските думи в различните техни режими придават облик, допълвайки с осмисляща другост пределния порядък на ежедневието. Словоохотливи са в дружбата и в съперничеството си съседите, а с всяко препотвърждаване на границата между тях се повишава податливостта на фигурата на съседа откъм фикционалното й овладяване. Тогава и преминаването на самата граница може да се мисли като възможност за отключване на и пребиваване в полето на собствената другост, откъдето дяволито намига „съседът”. Подобна шеговита покана за гостуване отправя към българския читател наскоро излезлият превод на поемата на Василий Пушкин „Опасният съсед”.

Досега за широката читателска публика у нас Василий Лвович Пушкин беше познат най-вече като име от биографията на своя племенник Александър Пушкин. Пародийната поема „Опасният съсед” (1811) е неговата най-известна творба и първата, която е преведена и публикувана на български език и то в самостоятелно книжно тяло с изискано художествено оформление. Три силуета от три различни националности надничат към текста от втората страница на корицата, обърнати надясно - на акад. Наталия Михайлова - автор на предговора, на доц. Людмил Димитров - преводач, автор на коментарния апарат и на следговора, и този на словенската художничка Кики Омерзел. Към тях от титулната страница наляво се е обърнал предизвикателно самият Василий Лвович. Като резултат българският читател има пред себе си не само изписана в орнаменти и находчиви илюстрации книга с превод, който не отстъпва по духовитост на оригинала, но и възможност да положи творбата адекватно в родния й и в българския контекст. Въпреки че заради не съвсем пристойното си съдържание поемата е била публикувана чак през 1855 г., тя е повлияла разностранно върху руската литература на XIX век. Затова у нас преводът й е повод за преструктуриране на различни литературноисторически сюжети. Особено интересно е уплътняването на контекста около друг един опасен съсед - Евгений Онегин и неговия автор, защото сам Буянов - героят на Василий Лвович - неведнъж гостува в романа на Александър Сергеевич.

Поемата на В. Л. Пушкин представлява разказ за премеждие по време на карнавалния празник Сирница. Лирическият аз споделя как, раздвоен между благоразумието и сластолюбието си, се е оставил на примамливите увещания на своя гост Буянов и едва се е спасил от среднощното приключение в публичен дом край Москва. Многобройни са знаците на еуфорията и разкрепостяването в „Опасният съсед”. В поемата неколкократно се отварят или направо се разбиват вратите: „Нахълта и на бъчва всичко увоня”, „вратата ритна с крак и просто я разби”, „Гнилата врата проскърцва”, „Добре, че до вратата бях за мой късмет”. В празничното време на Сирница светът е станал пропусклив и поради това е преизпълнен с познати, непознати и чудати посетители: тайнствени сенки прекосяват стаите и страниците... Присъствието на гостите обаче ограничава възможността на героя да ползва личното си пространство. Домът става несвое място. Оттук и образът на Буянов може да се тълкува като персонификация на екстазното излизане извън себе си. Тъкмо последователната загуба на самообладание и смелост, а не самоотверженото устояване придвижва сюжета в творбата на Пушкин: „нали слаб ангел имам пусто”. Поне два известни героични шаблона се провалят в поемата - приказният и рицарският. Лесно откриваеми в текста са елементите на вълшебната приказка - къщата на кокоши крак: „пред нас същинска съборетина изникна,/ крепяща се на косъм...”; вещицата: „А трътлеста, със пришки (да те хване страх!)”; недъгавите помощници: „Лакей с едно око поднася им кафе; готвачка пък без нос и с ватено елече/ с цокало, самовар и чашки се притече.” Вълнението на лирическия аз обаче не е за спечелването на любима, а за невъзможността да не бъде спечелен от нея: „Гадина! Как съм слаб пред тия женуря!”. Всички дами в празника са равноценни и сполучил сам да бъде обект на друга дама, а не на възжеланата Варюшка, той остава встрани от разразилия се „славен” бой и неговите последствия: „Нали съм духом слаб и мразя боевете/ спасение съзрях единствено в нозете...”. Причината за сбиването на останалите съвсем не е защитата на рицарската чест, а пиянското залитане на търговеца, докато посяга към Варюшка. Неразпознаваеми остават епичните герои във времето на празника: „Когато сме в бардак, сме равни до един”. В логиката на търсеното равенство гостуването на Буянов, посещението на публичния дом и поредицата от перипетии изглеждат еднотипни в поводите си. И тогава като същинско събитие в поемата „Опасния съсед” се откроява появата на възможността за премествания между различните пластове на света и преживяването на другостта. Тази възможност е отнета при повторното постановяване на йерархията с идването на стражаря. Едва с неговата намеса обаче, с бягството и възстановяването на границите може да започне и самият разказ: „Ох! Чакайте за миг дъха да си поема!/ Не, всичко ще разкажа, не е там проблема!” В „Опасният съсед” съзнанието за света като вече разделен и разпределен е имплицирано в открояващото се на моменти покаяние, в артикулирането на човешката слабост (нека припомня, че последният ден на сиропустната седмица се нарича Прошка). И още - за творбата на Василий Лвович литературата се превръща в полето, което позволява да се преживее досега със „съседствата” и то като вече отминал.

В празничния ентусиазъм на „Опасният съсед” обаче не само светът на героите е станал пропусклив, но и отделното литературно произведение за своите съседи: творбата като че става недотам свое място. В поемата е настъпило пародийно стълпотворение от заглавия, сюжети, цитати (та дори и портрети) и под повърхността на високата епичната форма с наглед леконравно съдържание започват да вилнеят буйни литературни страсти. Така например с многобройните си иронични нападки към А. С. Шишков и поддръжниците му поемата става част от актуалния за времето си спор между карамзинистите (привържениците на Карамзин и неговата езикова реформа) и техните консервативни опоненти - шишковистите: „Нали сме ужким прости, мислехме, че даже/ не „чифт”, на руски „двойка” трябва да се каже.” Наред със злободневните теми в карнавалната литературна суматоха се появяват и редица алюзии с антични и съвременни текстове. Омир, цар Давид, Боало, В. И. Майков, И. Барков, Теофил дьо Вио са само някои от авторите, с произведенията на които, според Наталия Михайлова, могат да се търсят аналогии. Кулминацията на този карнавал обаче е, когато пародийните лирически герои и техният възможен литературен претекст (проститутките и масовите за времето си книги) застават редом в боя:

Но всички хубавици дружно влизат в боя:
от джама пращат в щурм „Бова” и „Еруслан”,
на Никанор сантименталния роман,
„Смъртта на Рола”, „Арфаксад”, „Русалка”, ето -
и „Слънчевата Дева” включва се в мелето.

Така насред „мелето” между „рицарите” на Варюшка и книгите с героически сюжети става видима „имитацията” при пародията и се разобличава литературната фигура - онази, в която се е запечатал потенциалът на творбата, оставайки при самата себе си, да преживява другостта.

Естествено е появата на превода на едно толкова характерно и многопосочно произведение като поемата на Василий Пушкин да накара читателя да търси неговите следи и аналогии сред българските текстове. В случая обаче се забелязва по-скоро раздалечаване и причината за това, според Людмил Димитров, е в липсата на стабилна традиция на бурлескови текстове у нас, затова е много любопитна алюзията, която той открива при Ботев: „О пиянствущих, буянствующих, дома не ночующих, Бакхусу помолимся!”. По мнението на Л. Димитров заради ранната смърт на поета е прекъсната възможността именно той да се превърне в един от големите ни сатирици. Читателите от своя страна биха могли да открият в тази близост повода за първия общ сюжет на българската литература с произведението на В. Л. Пушкин. А доколкото поемата е атрактивна и днес се вписва съвсем успешно в литературната ни среда, то той едва ли ще остане единствен.

© Надежда Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.06.2009, № 4 (113)

Други публикации:
Литературен вестник, год. 19, бр. 9, 11.-17.03.2009, стр. 7.