ПИСМО ДО ФОНДАЦИЯ „МОДЕРНИ ВРЕМЕНА“

Майя Динева

web

Уважаема фондация,

За пръв път ми се налага да се обръщам към непознати и затова съм доста объркана. Моля да ме извините за разкривеното писане, но когато бях малка, и в къщи, и в училище ме биеха през пръстите, за да се отуча да пиша с лявата ръка. В резултат, сега пиша с дясната като с лява. Същото се отнася и за краката, но това е друга история.

А защо ви пиша с молив и на ръка, ще разберете от изложеното по-долу. Осмелявам се да се обърна към вашата фондация, защото се смятам за типичен представител на едно малцинство, за което много малко се знае, почти не се пише и въобще не се говори. Обществото на комплексираните, неадаптивни личности на 21. век.

Майка ми създаде комплекса, че ходя патраво и бедрата са ми къси. Баща ми създаде комплекса, че съм страхлива и суетна. Така не се научих да флиртувам, да купувам модни дрехи, да се гримирам, да плувам, да карам кола, да се возя със самолет, да карам делтапланер. Не посмях да се кача на огромен лайнер и да обиколя света, нито да се запиша в експедиция за изкачването на връх Еверест.

И до днес подминавам големите огледала навсякъде, където ги видя. Все очаквам татко да се появи от нищото и да ми се присмее :

- Ще изтриеш огледалото, стига се въртя !

Виж, техниката ме плаши повече дори и от затворените пространства. Забравих да спомена, че след като баща ми ме хвърли от раменете си право в бурното море, защото така най-бързо се учело детето да плува, получих и комплекс от вода и затворени пространства. Тогава бях на пет години.

Така тръгнах из живота с две леви ръце, два леви крака и пълна с комплекси. Часовниците падат от ръката ми, газовите котлони гърмят, телевизорите се самозапалват, компютрите блокират, а джиесемът... това е друга история.

Историята с джиесема или, както аз си го наричам, тутурутката, е следната. При първия пожар... слава Богу, той стана в планината, където бяхме на почивка… гръмна газовият котлон, на който правех кафе, ние с мъжа ми бяхме в палатката по това време, та изгоря само раницата с храната и катеричките сигурно завинаги напуснаха това място. При втория пожар гръмна телевизорът, ударната вълна ме хвърли на леглото, така че се запалиха и изгоряха новите завеси, докато хвърля новото родопско одеало отгоре и го загася.

На третия пожар и след четвъртото наводнение от пералнята, когато изгърмяха инсталациите на три етажа от блока, мъжът ми ме напусна.

Мъжът ми има златни ръце, умее всичко, разбира от всичко и всичко му се удава. Едва удържа три години с мен. Газовата печка ме плашеше, електронният часовник забързваше, щом ме видеше, плазменият телевизор се изключваше, като седнех на дивана да го гледам. Алармата на жилището се включваше самостоятелно още преди да я наближа. Компютърът не ми се подчиняваше. След като два пъти изтривах важни за него документи в опита си да се сприятеля с новата техника, той го грабна, грабна и себе си и изчезна. Не го виня. Останахме си приятели, та тогава ми подари и джиесема, тутурутката. Знаех да набирам неговия номер при нужда.

Горката тутурутка! Забравях да я зареждам, забравях да я изключвам, когато отивах на театър или кино, забравях изобщо за нея и с изненада я откривах на най-невероятни места, където не помнех да съм я оставяла. В хладилника, в пералнята, докато още имах такава, във ваната, в кофата с прането, под леглото, под масата, под закачалката... Все оцеляваше, докато един ден, пробвайки новите си ботуши, не подскочих няколко пъти върху нея. Аз паднах и се ударих, но тя пък приключи земния си път завинаги.

Вече се страхувам да се качвам дори и в градския транспорт, де да знам каква технология са въвели в автобусите. Веднъж пътувах в междуградски такъв и след като блокира елекронният часовник и спря да работи телевизора, автобусът започна да боксува. Вратите отказаха да се отварят, аз получих пристъп на клаустрофобия, припаднах, качиха ме на линейка и се върнах обратно. Така си останах вкъщи.

- Занимавай се с преводи, поне знаеш езици.- посъветва ме брат ми.

Лесно му е да го каже! Три пъти вече готови, преведени текстове се губеха из компютъра, после пък и екранът му се загуби, после... Да не ви занимавам с подробности, седнах да превеждам с тетрадка и молив в ръка. Нямам им вяра на химикалките!

Така се оказах на бюрото си, успокоена и доволна, превеждам от френски и италиански, но пък ми гръмна нощната лампа. Сега до мен има голяма, ароматна свещ и кибрит.

Не гледам телевизия. Докато все още работеше, новият телевизор ми показваше непрекъснато екшъни, трилъри, екшън-трилъри и хоръри. Заплашваше ме с пълно унищожение, частично унищожение и унищожение по желание. Вихреха се също така някакви крещящи, плюещи, ритащи се и биещи се индивиди от двата пола. Обявиха се за реалити шоута, биг брадъри, сървайвъри, денсинг старс и какво ли още не. Добре, че след като дистанционното бе постигнато от съдбата на джиесема ми, самият телевизор реши да се откаже от живот, припламна и умря. Мир на праха му.

Това са в общи линии моите тегоби с новите технологии и новото време. Към страха от тъмното, дълбокото, високото, тясното, водата, асансьорите, затворените пространства, височините казах ли, да... Та към тях се прибави и страхът от нови технологии. Преди компютърът ми окончателно да ме напусне, видях на вашия сайт, че фондацията ви, „Модерни времена“, лекува депресии, страхови неврози и обучава към адаптация в новия свят. Пиша ви на ръка, с молив, на запалена свещ, не знам дали точно съм преписала адреса.

Моля ви, помогнете ми!

С уважение: една ужасена жена

PS. За мигащите електронни часовници и за взривяващите се трафопостове на Енергото в столицата не съм виновна!

© Майя Динева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.10.2008, № 10 (107)