ВОЕННАТА ПРОЗА НА ТОДОР КОЖУХАРОВ - ЩАБСКАПИТАН КОПЕЙКИН

Людмила Стоянова

web

Нека оставим на художниците-баталисти
да рисуват парадния блясък на атаките, а ние,
простите войници, сме длъжни да говорим истината.

Тодор Кожухаров, "Пленници"

Книгата, която разтваряте сега, е своеобразна литературна летопис на войните, водени от България в началото на 20. век. Тя съдържа разкази, очерци и есета, създадени няколко години след приключването на Световната война, когато раните все още не са зараснали, но времето вече е започнало да превръща преживените драматични събития в история. Авторът, Тодор Кожухаров - голям български журналист и блестящ писател-баталист, е роден на 23 юли 1891 г. в Сливен¹, в чиновническо семейство със селски корен. Ученическите си години прекарва в Пловдив, където се преселват родителите му. Бъдещето си романтичният юноша вижда в армията и "изпълнен с таен копнеж за подвиг в служба на Родината", записва Военното на Н. В. училище в София. Възпитаник е на легендарния войсководец полковник Борис Дрангов - "този жрец на дълга" и "ненадминат боен оратор", пред когото благовее и за когото е написал забележителни спомени. В 32-ия специален випуск на училището височайш негов съвипускник е престолонаследникът Борис и това впоследствие ще му осигури неформален достъп до Двореца. Преподаването и обучението на юнкерите от специалния випуск има елитарен характер: наборът на изучаваните дисциплини извън спектъра на военните науки e разширен чувствително - древна и средновековна история, философия, литература... Подборът на преподавателския състав, в който влизат и чужденци, също е изключително взискателен.

ВНВУ Кожухаров завършва през 1912 г. с чин подпоручик и е разпределен в Ямболския гарнизон (вж. ВНВУ 2010). През трите войни от началото на века е артилерийски офицер - командва батарея в защитавалия през 1912-1913 г. Пашмакли (Смолян) легендарен 3-ти планински артилерийски полк, участва в щурмуването на Чаталджа и Одрин, а в 1915-1918 г. в състава на 6-ти (5-ти?) артилерийски полк воюва и за освобождението на Македония. От фронта, където се е бил храбро, воден от неповторимия патриотичен дух и идеализма на времето, младият човек се завръща като кавалер на три ордена за храброст, включително "Св. Александър с мечове", но остава за цял живот военноинвалид. В тялото му, в областта на гръбначния стълб, е заседнало парче от граната. С напредването на възрастта то уврежда двигателния нерв и предизвиква частична парализа на долните крайници. Налага се оперативно лечение в Берлин, за съжаление, без особен резултат.

След демобилизацията Кожухаров не прекъсва връзката си с армията - започва служба във Военното училище, а освен това в продължение на две години оглавява Съюза на запасните офицери. Вероятно тогава се свързва и с масонството, което по свой начин оценява националните интереси на България и е пуснало силни корени в средите на запасното офицерство. Междувременно се увлича от политиката и литературата, като и в двете поприща ще остави след себе си забележителна следа. През 1921 г. бъдещият блестящ публицист и писател завършва и право в Юридическия факултет на Софийския университет и това значително увеличава интелектуалния багаж, с който навлиза в българската журналистика и литература. Кариерата му във Военното на Н. В. училище е прекъсната след специална намеса на военния министър в земеделското правителство. За този нелицеприятен епизод от биографията си, наложил промяна в направения с любов още в юношеството професионален избор, Кожухаров разказва: "През 1922 г. военният министър поиска да ме премести във Враца като наказание за напечатания във в. "Отечество" фейлетон против цензурата на г. Омарчевски. Тогава служех във Военното училище. Щом научих за преместването, веднага си подадох оставката. Началникът на училището, г. Каблешков, се застъпил в Министерството за мен и министърът наредил да бъда оставен на служба в София, в арсенала, но в никой случай не и във Военното училище. Аз обаче настоях да ми бъде приета оставката и през месец април 1922 г. напуснах с болка на душата, кариерата на която с такава любов се бях посветил още от детинство." (Кожухаров 1940).

Брой 1296 на в. "Слово" от 29 септември 1926 г. съобщава, че журналистът Тодор Кожухаров "от редактор става директор" на изданието. Оттогава в продъжение на близо двадесет години (до 9-ти септември 1944 г.) той не само оглавява авторитетния национален всекидневник, а е и водещо перо в него. Псевдонимите, с които подписва публикациите си - Щабскапитан Копейкин и Федя Чьорни, го разкриват като горещ поклонник на руската класика. Капитан Копейкин е герой от новелата "Повест за капитан Копейкин" - зачертаната от цензурата неразделна част от Гоголевата сатирична поема "Мъртви души". Писателят много държи на нея и с особена настойчивост се бори за възстановяването й, защото не може да си представи своята творба без тази новела с нейната сатирическа острота и политическа тенденциозност. Сюжетът представя историята на герой от войната през 1812 г., доблестно отстоявал на бойното поле честта и независимостта на страната си. Отчитайки своите заслуги пред Отечеството, изгубилият във войната здравето и възможността да се грижи сам за препитанието си Копейкин напразно търка праговете на разни ведомства и велможи в Петербург с надежда да получи компенсация "за изгубените ръка и крак". В последна сметка той израства в съзнателен борец против несправедливостите, безпринципността и бюрократичния произвол. С избора на своя псевдоним българският публицист очевидно е държал да заостри вниманието върху близостта в съдбата на героя от класическата руска новела с някои драматични моменти от собственото си житие.

Пътят на Т. Кожухаров като политик тръгва от сформираното от Ал. Греков надпартийно обединение Народен сговор, сближава го с Ал. Цанков и го отвежда на четири пъти в българския парламент. Като депутат от XXV Обикновено народно събрание, одобрило договора за присъединяването на България през Втората световна война към Тристранния пакт, той е осъден на смърт от т.нар. Народен съд на 1 февруари 1945 г., въпреки че не е присъствал на фаталното заседание и не е гласувал договора. Присъдата е изпълнена веднага.

В деня на екзекуцията Тодор Кожухаров е на 54 години - възрастта, в която талантът на белетриста обикновено започва да дава най-зрелите си плодове. Не зная дали народните обвинители и съдии са си давали сметка, че изпращат на смърт най-добрия военен писател на България и един от най-надарените нейни есеисти и публицисти, както и че с присъдата си зачертават шанса да се родят нови брилянтни страници благородно патриотична и хуманистично извисена проза. С едно драсване на перото те прекъсват живота на автора на книги, които раздават доброта и човечност, учат на състрадание, развиват моралните ни сетива и преди всичко чувството за дълг и отговорност пред България. Сборниците с разкази и фейлетони, които авторът е издал преживе, и вестникът, който е ръководил, са инкриминирани и остават скрити за погледа и на читателите, и на специалистите.

"Случаят Тодор Кожухаров" за жалост не е единственият в жестокия мартиролог на отечествената ни литература и журналистика след 1925-та. Имената на убитите първенци от гилдиите на писателите и журналистите, жертви на траялата повече от половин век наша гражданска война, - тези от ляво и тези от дясно - остават като драматично предупреждение към националната памет. Те дискредитират всеки партиен фанатизъм и призовават бъдещето да брани демократичните ценности, да проявява повече политически разум и да съхранява мостовете към националното съгласие. След толкова жестоки уроци, време е най-после обществото ни да се научи, че е длъжно - особено когато става дума за големите национални таланти на България, да прекрачва огражденията на политическата сегрегация и преодолява всеки идеологически или верски сепаратизъм.

* * *

В мемоарен разказ за военновременните си години Тодор Кожухаров с шеговита самоирония се самоопределя като "единственият фейлетонист между офицерите и единственият артилерист между фейлетонистите". От "забравеното" му литературно наследство във всеки случай с особено внимание следва да се отнесем към внушителната поредица негови сборници с военни разкази, спомени и фейлетони: "Военни разкази" и "Из записките на един офицер" (1921), "Еднодневки. Сборник разкази" (1926), "Под развети знамена. Разкази" (1932), "Военни силуети" (1940), "Разкази и фейлетони" (1940). Проникнати от дълбоко патриотичен дух, текстовете в тези сборници излъчват преклонение пред храбростта и мъжеството на българското войнство. Центрирани са около малко разисквана в художествената ни проза тема: удивилия света героизъм на българските войници и офицери във войните за национално обединение от началото на миналото столетие. Писателят впечатляващо разказва за изтласкването на вековния поробител от планинските хребети край Чепеларе, Ахъ-Челеби (Смолян), Даръ-дере (Златоград) и населените с българомохамедани южни склонове на Родопа, гледащи към Бяло море. Възторжено, но и с мек хумор, перото му фиксира победоносния демарш на нашите полкове през Ксанти, Серес, Дедеагач и Драма до Кавала и Солун. С кинематографична релефност са представени напрегнатите сражения в Югоизточна Тракия при Одрин, Булаир и Чаталджа. С блестящ - зрим и сетивен - стил и с фин психологизъм се отличава и хрониката за изпитанията на българския боен дух по огнената фронтова линия в Западна Македония и Сърбия...

Удивително е движението, широката амплитуда, в която се променя емоционално-изобразителната перспектива: от усмихнатото шаржиране в разказите за дебаркирането на дивизиите на "сухоземните шопи" в Солун върху бордовете на съюзнически кораби в самото начало на Балканската война до покъртителния трагизъм в описанието на сурови фронтови сцени от Световната... Както е присъщо на родените таланти, Кожухаров с лекота сменя естетическите регистри - от романтично-героичното, през разтърсващо трагичното до... битово-комичното. Трогателно човечни или забавно развеселяващи войнишки истории стоят в добре промислено съседство с потресно жестоки батални сюжети, всички еднакво заети с развенчаването на парадния милитаризъм и фокусирани в последна сметка върху голямата трагедия на войната.

Изключително постижение, без аналог в литературата ни - така бих определила мемоарния цикъл на Т. Кожухаров за излизането на България от Първата световна война. Разказите от този цикъл са публикувани за пръв път в подлистник във в. "Слово" през 1929 г. под заглавие "Краят на Голямата война". Подзаглавието "Разкази на очевидец" подчертава свидетелската гледна точка към събитията, автентизма на авторския си наратив. Писани с кървящо сърце, текстовете от този цикъл излъчват драматургична експресивност. На фокус е парализата, сковала Върховното командване, пълното му безсилие пред зломишлено подклаждания войнишки бунт, довел до фатално оголване на Южния фронт точно в дните, когато в Солун се договарят условията на примирието. С безпощаден реализъм са показани разрухата и агонията на безукорно функциониралия доскоро армейски организъм. В разрез със сектантските историографски клишета е коментирана ролята на земеделските водачи за подстрекаването на Радомирските и Владайските събития и за ерозирането на бойния дух. Потресаващи са "документалните" кадри от позорния погром над Главната квартира в Кюстендил от свои...

Експресивен есеистичен пролог въвежда читателя в темата: "Отшумяха страшните септемврийски дни на 1918 г. и ние, техните съвременници, постепенно ще ги забравим. А между това, в трагизма на тия дни се крият мрачни исторически спомени, пълни с поука за нас, па и за тия, които идат след нас. В няколко дни бе скършен мечът на България, а тя, пламнала в анархия и междуособица, смазана от великото нещастие, виждаше как капят последните лаври от венеца й, който нейните храбри синове изплетоха. Като жалки дрипи в краката на една разбунтувала се сган, се валяха знамената на Отечеството, а далеч на юг се чуваха стъпките на победителя, който идеше след деморализираните войници. Графически изразено, страшните септемврийски дни на 1918 г. могат да се характеризират като едно неочаквано и бързо падане от върха на славата в дъното на поражението и неизвестността. Страшни бяха тия дни за България. Велики държави се рушаха тогава, троновете на вековни империи пращяха под напора на събитията, които неумолимо следваха едно след друго. Историкът още не е систематизирал и привел в известност всички материали от голямата катастрофа и сравнителната близост на тия събития му пречи да даде една безпристрастна преценка за тях. Той обаче ще се спре върху спомените на малки и големи участници в събитията, и всеки един, който е запазил няколко спомена за тях, ще внесе един малък принос към бъдещата история на Великата война."

Причините за националната катастрофа "мемоаристът" Кожухаров не свежда до познатата шовинистична парадигма за "съюзниците-разбойници", а достатъчно отчетливо откроява погрешните начертания и стъпки, историческите грехове и историческите вини и на българските държавни мъже, висши военни и партизанстващи политици. Верен на психологическата правда, той отчита също, че отстоянията от дисциплиниращия армейски йерархизъм, себепожертвувателността и способността за подвиг до проявите на слабост, страх и малодушие или пък на анархия и разрушителен нихилизъм спрямо изконните войнски ценности не са чак толкова големи и непреодолими, особено в мигове на върховни изпитания.

Сам писателят прекалено скромно определя баталните си текстове като "хвърчащи бележки на един артилерийски офицер". Жанрово тези текстове всъщност стоят някъде между мемоара, хрониката, репортажа и разказа. Фикцията я има, но тя е минимализирана - вижда се, че се разказват "истински истории". И макар тези "истински истории" да са за спечелени битки, но пък за изгубени войни, те не зареждат с мрачни настроения. Не само заради внушителната галерия от доблестни герои и величаво-трагични примери на патриотична себепожертвувателност. А защото в тях има и удивително много за една батална проза хумор, защото в сюжетите им напира - дискретно философизиран, един тъжно-весел комизъм на характери, конфликти и ситуации. И защото в тях искрят - дръзко присмехулни - мъжествени предизвикателства към несправедливата българска съдба, иззад които наднича, изстрадан и несъкрушим, авторовият исторически оптимизъм.

"Нека оставим на художниците-баталисти да рисуват парадния блясък на атаките, а ние, простите войници, сме длъжни да говорим истината." - така в разказа "Пленници" резюмира идейно-естетическото си кредо Тодор Кожухаров. Във военните му творби диша натуралистичната "окопна правда". Те печелят с желязната сила на фактите и и заради автобиографичната им основа със сигурност ще покорят днешния читател, склонен да издига в култ документалността. Хроникьорската вярност към обективността и духа на документализма обаче ни най-малко не отнема от литературно-художествения блясък на разказваното. То никъде не деградира до обективисткото - историографско, дневниково или журналистическо описание. Не губи "литературното си вещество", художествено-емоционалната си наситеност, способността да вълнува естетически...

Създадени малко след края на Голямата война, баталните разкази на Кожухаров засягат твърде болезнени за нацията ни въпроси. Те не лекуват историческата болка, но пък подхранват вярата в жилавостта и устойчивостта на българския корен. Водещата тема в тях наистина е национално (етнически) центрирана: "България и българите във войните от началото на двадесетото столетие". Релефно откройващите се подтеми обаче са универсално хуманистични: "човекът и войната" и "човекът на война".

Съвременниците му не случайно назовават Тодор Кожухаров блестящ писател (вж. Царица Йоанна 1991). На пръсти се броят онези наши белетристи, които са в състояние да постигнат разтърсващата експресия, с която той рисува наслагването на ужаса и отприщването на човешките демони на бойното поле. Баталната му проза наистина е в, но всъщност никога не остава само вътре в пределите на натуралистичната поетика. Войната в нея не е само кръв, смърт, рани, кал, студ, коняк, пленници, насилие и жестокост; не е съществуване в някаква друга, неестествена реалност, защото за него тя в никакъв случай не означава и смърт на човешката душа. Той се съсредоточава върху придобития на фронта травматичен опит и произтичащия от него катарзис. Представя ни истинската цена на героизма, която стои отвъд нагона за слава, но никога отвъд чувството за чест и достойно изпълнен отечествен дълг. Войната като особено трагичен феномен динамизира процеса на катарзиса, на пречистването и изсветляването на душите. Тя, в последна сметка, отключва "пробуждащата се съвест на окървавеното човечество", раздвижва енергиите на любовта и съчувствието и не е просто крах, гибел на човешкото и духовността.

Военните разкази на Щабскапитан Копейкин не са ксенофобски. През призмата на една благородно човечна сетивност те откриват красотата в етническата пъстрота и духа на Балканския юг. Сюжетите им развиват не национализъм, а чувство за национална принадлежност чрез вълнуващите истории за "своите" на война. Патриотично ангажирани, но органично чужди на шовинизма и казионния милитаристичен патос, богато психологизиращи и одухотворени, тези разкази поставят автора си в първата редица на майсторите на хуманно ангажирана военна проза в литературата ни. И тук, в подкрепа на твърдението за присъщата за Кожухаров особена, интелигентска толерантност към Другите в огнения ад на войната, си струва да спра за кратко погледа ви върху сюжета на разказа "Младенецът в яслите". Той представя една необичайна фронтова Коледа на рота български войници, воюващи в Македония. Рождественският им празник преминава под знака на трогателно бащинско обгрижване на новородено сръбско момченце и изтерзаната до смърт по пътищата на войната майка на младенеца - съпруга на сръбски офицер, т.е. на един "враг". Внушението е, че суровите военновремени закони не могат да победят проявите на християнско състрадание и особено гласа на мирновременните мъжки закрилнически инстинкти. Именно така и командирът-писател разчита грижовното суетене на своите момчета около Балканската мадона.

В духа на неповторимия идеализъм на времето, за военната служба и отстояването на военните добродетели Кожухаров пише като за свещенодействие. С дискретната си, но достатъчно убедителна психологическа интонираност обаче неговите разкази решително се разграничават от казионната батална проза с нейното опростителско схващане на военния космос в черно-бяло, без нюанси - като свят на свои и врагове или на герои и страхливци. У Щабскапитан Копейкин напротив, винаги имате усещане за сложност в обстоятелства и контекст, за нееднозначност на събитията и в човешкото поведение на война. Създател на чисто фронтова проза, той е зает преди всичко с изследване на държането на войника в барутно сгъстената атмосфера на сраженията и атаките. Антийерархичен и демократичен в светогледната си нагласа, писателят с еднакво внимание се вглежда както в "големите", така и в "малките" участници в епичните събития. Всеки отделен, вълнуващо емоционален портрет, в който е запечатал един или друг впечатляващ воински образ, всяка една драматична и впечатляващо разказана лична човешка история, е малък негов собствен принос към бъдещата голяма история на националнообединителните войни. Но, както е добре известно, историята не помни или поне няма за цел да помни и представя чувствата, афектите, страстите... А кратките разкази и есеизираните военни очерци на Щабскапитан Копейкин и Федя Чьорни - Тодор Кожухаров - залагат преди всичко на емоционалния отглас от преживяното. Както и всяка добра литература впрочем...

Писателят е неподражаем в изобразяването на многоперсонажните бойни сцени и при предаването на напрегнатата атмосфера на битките и сраженията. Удивително релефно представя и проявите на личен воински героизъм. Но той е не по-малко интересен и като мислител, като респектиращо интелектуален автор с есеистичните си рефлексии върху класическата диада "войната и мирът". Интелектуалните сондажи върху природата на войната и историческия смисъл на военните събития сближават неговите фронтови очерци и портретни рисунки на заслужили воини и генерали с историософските четива.

Една от най-силните страни на Тодор-Кожухаровата историографираща проза е, както вече отбелязах, фактът, че тя е свидетелска проза, че е пряко следствие от личното му участие в бойните действия, че безпроблемно обединява литература и мемоаристика. В импресивното, емоционално спомняне е магията на Кожухаровото батално писане - смес от суров реализъм и поетическа игра, от драматична сериозност и лекота, от усмивка и носталгична елегичност... По специална, лично негова художническа рецепта, той смесва автобиографични късове и литературна измислица; в рисунките на напрегнати бойни епизоди вклинява лирично оцветени описания на ландшафта; към респектиращо професионалните анализи на щабните стратегии и планове и на резултата от практическото им разгръщане прибавя задъхани от гняв публицистични коментари за нелепи дипломатически или партизански партийни вмешателства и за предателства на тилови "герои"... Въобще, когато е нужно, емблематичната за почерка му любовна ирония към хора и събития отстъпва на бурно афектен сарказъм, който гръмко изобличава недалновидните решения на монарха, правителството и Главното командване, както и подривната дейност на разлагащи армията отвътре политически функционери, обслужващи на практика чужди, не-български интереси.

Изключително е въздействието на Кожухаровите изобличителни сравнения между епичните военни години и "пораженското време след войната, без хоризонти и идеали, когато хората от нямане какво да правят започнаха да се ядат като акули." ("Борис Дрангов"). Морализуващите публицистични интонации непрекъснато градират. Зад тях прозира остра болка, че българската обществена сцена сега е завладяна от "цял сонм нищожни хамелеончета, вечно съмняващи се хамлетчета, които треперят от сянката си; дребни, страхливи кариеристи - грозни пред слабия и подли пред силния; дребнички по ум и по дух хорица, които пълзят към висините на властта, променяйки всяка минута боята си - от черните краски на най-реакционното черносотничество, до красливия тон на най-червения комунизъм...

И цялата тази сбирщина от пълзящи микроорганизми, праздни бърборковци - с подли лакейски души, пълни въздуха със своето вонещо дихание, крещи, интригува, подлизва се, подкупва се, и бавно, но сигурно се стреми да достигне върховете на обществената стълба!..."

При вида на потресаващата инфлация на морални и граждански ценности, писателят - "солдатин до мозъка на костите си", "опърлен от пушека на много сражения" човек на честта и дълга - тревожно се пита: безсмислени ли са били жертвите на собственото му поколение? За тази България ли то прежали и остави младостта си в окопите? Преливащ от гняв и разочарование, Кожухаров се обръща към сянката на великия си учител полковник Борис Дрангов - олицетворение на гордостта и славата на българското войнство - с реторичен въпрос, съдържащ в себе си обезсърчителния отговор: "Не погребахме ли ние в твойта родна Македония всичко хубаво и възвишено, което имаше у нас?"

Мемоарният очерк "В снега" за друг един многозаслужил пред България покойник - полковник Георгиев звучи обаче в друга - окриляща - тоналност: "А вие там по тротоарите, свалете шапки! Уверявам ви, заслужена е тази чест - България днес щеше бъде много по-малка и нещастна, без такива, сякаш изваяни от бронз, строеви офицери..."

Макар че след 9 септември с инкриминирането им пътят към творческото рецептиране на разказите на Кожухаров да е отрязан, темпераментният им военно-патриотичен заряд и самобитната им стилистика все пак не остават без последователи. Техният "дъх", въздействуващото присъствие на мощното Тодор-Кожухарово батално писане не е трудно да открием в "окопните" разкази и новели от сборника "Боеве" на един Йордан Вълчев, например. В тях и той от свидетелски позиции, без поза и параден жест, но с безкрайно уважение, пресъздава "простичкия", стихиен героизъм на обикновените български войници в заключителната фаза на една друга война, в която България е въвлечена далеч преди това въпреки волята й - Втората световна.

* * *

Баталистът Кожухаров се движи на ръба между възвишеното и грозното, между смешното и жестокото, между фарсовото и драматично сериозното, между фикцията и свидетелската документалност... Писане на ръба - така може да се определи неговият авторски почерк, експресивен, но зрял и граждански мъдър, морално и философски забележително проникновен. Полифоничният му, артистично-еклектичен стил и неконвенционалната, изплъзваща се от категорични определения жанрова рамка, в която е положен, която не изключва атрактивността, един ден литературоведите навярно ще разпознаят като изпреварили и даже предсказали разкованото авангардистко писане у нас. Във всеки случай естетиката му не е "от вчера".

Към белетристичното наследство на Тодор Кожухаров, жертва на желязната хватка на цензурата, нашата днешна литературна история все още е в дълг. Тепърва й предстои да го осмисли и обговори като художествен феномен с характерна тематика, жанрология и поетика и със специфични идейни философско-етични измерения. Вярвам, че това скромно томче "Избрано", което държите в ръцете си, ще стане повод за ревизия в списъка на българските писатели-баталисти, че то ще подготви завръщането на о.з. майор Тодор Кожухаров, известен като Щабскапитан Копейкин и Федя Чьорни, сред първите имена в този списък след тъй дългото му принудително отсъствие, или по-точно изличаване от него. И че ще събуди издателски интерес и към другите негови произведения, които - само описани и фиширани - запълват повече от две каталожни чекмеджета в картотека "Персоналии" на библиотеката при Института за българска литература към БАН.

Не само литературоведите, а и професионалните ни историографи би следвало да се отнесат с особено внимание към баталната проза на писателя, най-малкото заради документалната й основа и заради потресаващата правда, с която представя сраженията, победите и пораженията, а и фронтовия бит на воювалите в продължение на години в Източна Тракия, по Беломорието и в планините на Западна Македония наши деди и прадеди. Това не е просто свидетелска проза, а такава, създадена от изкушен от военната история човек с висока военна култура; проза на професионален военен - публицист и интелектуалец. Тя със сигурност би съдействала за установяване на нови подробности и нови ракурси по темата за участието на България в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Заради приобщените към нея интелектуално задълбочени аналитични коментари би могла да бъде използвана успешно и в борбата срещу табутата, схемите и клишетата в националната историография. Тази проза въобще би могла да изпълни една по-специална роля в провежданите напоследък акции по разколебаване и преодоляване на някои прекалено идеологизирани исторически митове и би допринесла за връщането към нов исторически живот на редица забравени имена и сцени от нашата близка военна история. Особено стойностна би била тя обаче в качеството си на барометър за настроенията, с които патриотичната интелигенция на "малката повалена страна" преживява Ньой, окупацията и националното унижение, както и безскрупулното ограбване на българския народ след войните. Един малък като обем, но изключително ценен с познавателната си страна, дял от публицистичните разкази на Кожухаров са посветени тъкмо на следвоенната духовна криза - на срива, обърканосттта, чувството за безизходица и богоизоставеност у тая интелигенция от идеалисти, чиято младост преминава в себепожертвувателно служене на Отечеството.

Твърдо убедена съм в едно - висококаратната експериментална батална проза на Щабскапитан Копейкин, която смело размива границите между литература, публицистика, история и народопсихология, ще направи по-пълен и по-прегледен големия исторически наратив за неслучилото се наше национално обединение и за причините и последиците от това. Сигурна съм също, че тепърва й предстои да бъде преоткрита, изследвана в дълбочина и вкарана в активен културен оборот.

Издаването на "Балкански скици", разбира се, няма за цел само да направи едно незаслужено пренебрегвано творческо дело достъпно за литераторите и историците, професионално фокусирани върху проучването на наследството на автори, останали по идеологически причини извън литературната ни история. Задача на сборника преди всичко е да представи един голям български писател и патриот пред възможно най-широка днешна читателска аудитория.

"Цели 20 години честно и безкористно служих на България - завършва Тодор Кожухаров писания си в затвора отговор на въпросите на народния обвинител. - Богатство не събрах и когато ме арестувахате, можах да оставя на жена си 1000 лева. Два пъти бях раняван, последните години поради жестока рана в гърба живях като мъченик и едва лани ме обявиха за 60 процента инвалид. Изгубих нозете си и здравето си, готов съм да дам и живота си, ако това е полезно за България."

В сегашните времена на развихрили се глобалистки ценности, отприщване на буйна емигрантска вълна и тенденция за федериране на Европа, публикуването на патриотични военни разкази на някого сигурно би изглеждало в разрез с актуалните обществени нагласи, анахронизъм. Ще ми се да вярвам обаче, че заради извисения им хуманистичен патос творбите на Кожухаров и днес могат да бъдат катарзисно съпреживени и че томчето с "Балкански скици" ще намери своето място върху библиотечните лавици не само на онези, неподатливи на номадския синдром българи, които здраво държат на корена си и на философията на уседналостта.

* * *

Няколко думи за съставителската концепция и конструирането на сборника "Балкански скици". Представените в него разкази и есета са подбрани от излезлите преживе книги на автора и от неотпечатани в самостоятелно книжно тяло негови вестникарски публикации в "Слово". В първата част те са подредени и организирани така, че да прозвучат като литературна хроника на трите войни, които народът ни води в името на националното си обединение. В тази им строго тематична подредба, разказите на Т. Кожухаров, струва ми се, са готови за участие в едно проучване, чиято цел би била да установи как българската литература чете историческото и доколко тя е в състояние да проблематизира канона, недосегаемите "свещени" истини в националната историография.

В тематично отношение вторият дял на сборника е, така да се каже, "мирновременен". В него съм включила няколко задгранични репортажа и пътеписа на Кожухаров от 30-те години на 20. век. Те са от различни географски точки на размирните доскоро Балкани, навлезли в период на относително мирен градеж. Повечето от тях са печатани във в. "Слово" в подлистник през 1928 г., но има и по-късни. Прекият повод за появата им са няколкото поредни посещения на автора с официални журналистически делегации в южната ни съседка и то не къде да е, а в оспорваните през войните беломорски градчета в подножието на Южните Родопи, в Солун и в преселническите села в околността му, основани от български черноморски гърци от Анхиало (Поморие) и Месемврия (Несебър) и от каракачани от Ямболско. Тези, а и няколко други кратки документално-публицистични етюда (за прехвърлянето на българо-мохамеданите от Западна Македония в Анадола, например) са разтърсващи свидетелства за последиците от международно договорираните изселнически кампании след Голямата война, осъществени въпреки волята на обикновените балканци - с насилие. Друга част от текстовете в този раздел отразяват постепенното урегулиране на отношенията с Гърция (поне на официално ниво), а са и поредното доказателство за етническата толерантност като устойчива позиция в светогледа на писателя. И тук ми се ще да цитирам една мимоходом подхвърлена, но твърде важна негова реторична реплика: "Къде щеше да е културата на Балканския полуостров, ако през последните три десетилетия край Сава, под Акропола и Витоша се раждаха мъже разумни и волево миролюбиви..." Отнесена към миналото, тази реплика звучи всъщност и като предупредително послание към бъдещето.

Третата, последна част на сборника "Балкански скици", съдържа очерци, пътеписи и репортажи, посветени на отраженията на войните и загубата на Беломорския хинтерланд върху съдбата на българското население в новоосвободените дялове на Родопите. В тях публицистът Кожухаров задава серия нелицеприятни въпроси към общество и държава, и, разбира се, предлага и своите смели, неконвенционални идеи за приобщаването на хората от планината към лоното на голямото отечество. "Нашата българска държава - пише през лятото на 1937 г. той в очерка "Караманджа", има повелителния дълг да внуши на местното население вяра и да му даде реални доказателства, че то може да съществува в своите родни планини и при тия неблагоприятни граници."

Родопските очерци и репортажи на Кожухаров излъчват държавническа мъдрост и чувство на отговорност за бъдещето на този край, напълно забравен в първото следвоенно десетилетие. Те освидетелстват обаче и началото на усилията за преодоляване на разрухата и стопанско въздигане. Съдържащи впечатляващи епизоди от одисеята по прокарването на модерни пътища в планината и раждането на курорта Пампорово, те имат и неоценима информативна стойност и със сигурност ще се радват на повишен краеведски интерес.

От жанрологична гледна точка репортажите от Смолян, Чепеларе, Пампоровото, Бачково и пр. са любопитни като публицистика, приютила в себе си естетически безпроблемно поредица поетични импресии за енигматичната хубост на Родопа. Те нямат аналог в българската литература и заслужават самостоятелно проучване и интерпретация. В тях писателят дава простор на лиричното си въображение, въвлича ни в пантеистичните му видения, изтегля красиви паралели между човешкия чувствен свят и приказния зелен пейзаж на планината. Откройващата се сантиментална нота е овладяна с приземяваща ирония; балансирана е от едно закачливо пародийно философстване, което нерядко зазвучава и трагично сериозно, докоснало се до екзистенциалната драма на човешките същества.

"Хубава България" - репортажът, който закрива сборника, е за впечатленията на Т. Кожухаров от развитието на курортното дело по румънското черноморско крайбрежие и за перспективата за разгръщане на подобна стопанска инициативност и у нас - по Черноморието и в Родопа. Този последен композиционен елемент осезателно разширява балканската "география" на книгата, но и нейната стойност като послание за задълбочаващата се необходимост от мирен стопански и междукултурен диалог на Балканите.

Разделът "Приложения" цели да подсили документалното звучене на книгата. Той дава възможност читателят да открие и прецени личността на политика и общественика Тодор Кожухаров през неговото поведение пред самоопределилия се като "народен" съд. Съдържа съхранявани в Централния държавен архив стенограми от разпита му пред съда като депутат от преддеветосептемврийското ХХV Обикновено народно събрание, писмените му показания на въпросите на обвинителя, пледоарията на защитата и присъдата с мотивите за решението на съдебните заседатели. Тъй като значителна част от устните и писмени показания на Кожухаров дават неговата гледна точка към причините за въвличането на България във Втората световна война и отношенията й с Великите сили (Германия, Съветска Русия и Англия) и с балканските й съседи, включването на въпросните документи в сборника, "окръгля", така да се каже, неговата визия на писател-баталист към темата "България и войните, които тя води през първата половина на 20. век". Ясно се откроява и настойчиво отстояваната от него позиция за причинно-следствените връзки между двете световни войни.

Освен на големия литературен талант и родолюбивото писане на Тодор Кожухаров, посветих работата си над тази книга и на светлата памет на двамата си дядовци - родения в Дупница Илия Василев Мартинов от Седма пехотна рилска дивизия и Димитър Стоянов Митев от Варненския 8-ми приморски полк, загинали за Отечеството, ненавършили тридесет години - единият през Съюзническата, другият в самия край на Първата световна война. Първият умира, заразен от избухналата във войската холера, без да узнае за раждането на дъщеричката си - моята майка, а вторият загива от раните си в болницата в Битоля, малко след връщането си на фронта от Варна, където е бил при семейството си в едноседмичен отпуск като награда за проявена на бойното поле храброст.

Изказвам сърдечна благодарност на служителите от регионална библиотека "Пенчо Славейков" - Варна за оказаната неоценима технологична помощ при издирването на материали за подготовка на книгата.

БЕЛЕЖКИ

1. Според нак. дело №2/44г. Досие 102 на народния съд, съхранявано в Централен държавен архив. За роден град на писателя, в други, по-малко меродавни източници, е посочен Станимака (Асеновград). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

ВНВУ 2010: Из сборника на 32-ри випуск на ВНВУ. // Един завет. Блог на клуба на потомците на царския офицерски корпус. 05.04.2010 <http://edinzavet.wordpress.com/2010/04/05/32vip> (05.12.2012).

Кожухаров 1940: Кожухаров, Т. Ich kuesse Ihre Hand, Madame! // Кожухаров, Т. Разкази и фейлетони. София, 1940.

Царица Йоанна 1991: Царица Йоанна. Спомени. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1991.

© Людмила Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.12.2012, № 12 (157)

Други публикации:
Тодор Кожухаров. Балкански скици. Варна: График, 2012.