СТИЛИЯН ЧИЛИНГИРОВ ПО СТРАНИЦИТЕ НА ВЕСТНИК "СЛОВО"

Людмила Стоянова

web

Вестник "Слово" е замислен и се развива като орган на Сговора, а е финансиран от едрия промишлен и финансов капитал. В излезлия през април 1922 г. брой първи директорът на изданието, Ал. Греков, обявява, че става дума за "вестник, който да издига ясни и надпартийни лозунги по големите общобългарски въпроси", към които очевидно причислява и българската култура. Факт е, че в "Слово" още от самото му създаване третират българската култура като един от обединяващите нацията "големи общобългарски въпроси" - подзаглавното редакторско каре го определя като "всекидневник за политика, стопанство и културен живот" (курсив мой, Л.С.). Всекидневникът участва активно в медиазирането на проблемите на културния живот и влияе съществено върху разширяването на културно-информационното пространство в столицата и в страната. Макар приоритетите му да са политическият и стопанско-икономическият живот на България, то предлага и впечатляващ обем артновини - горещи и значими, представяни и обговаряни от вещи познавачи на различните изкуства и общопризнати авторитети, които задават културните критерии и ценности на развиващото се българско общество.

Художествените събития се траслират през оптиката и според ценностните критерии на подбраните от редакцията сътрудници (Й. Бадев, Д. Шишманов, А. Каралийчев, С. Скитник, Ал. Божинов и др.). А тези критерии очевидно са доста точни, говорят за висока професионална информираност, но и за отличен новинарски нюх. Екипът стратегически маркира все такива факти от литературния сюжет на съвремието, към които, оказва се, и бъдещата литературна история не ще остане равнодушна. Върху фактографията, съдържаща се в културните рубрики на "Слово", днешният литературен историк на десетилетията между световните войни всъщност спокойно може:

1.) да картографира най-оживените литературни топоси в столицата през 20-те и 30-те години на ХХ век - 45. аудитория в Университета, салона на Художествената академия, голямата аудитория на Медицинския факултет, Дома на изкуствата и печата, салона на славянското дружество на ул. "Славянска" № 6, салона на Военния клуб;

2.) да реконструира в значителна степен картината на организационнния живот в някогашните писателски сдружения и съюзи и техните литературни "акции" - четения, сказки и юбилейни чествания в столицата и страната, обявяването на различни литературни конкурси и раздаването на литературни награди, дарителските жестове за стимулиране на младите таланти или организирането на протести срещу правителствената културна политика;

3.) да установи посоката на търсените международни литературни контакти;

4.) да възстанови впечатляващи страници от летописа на книгоиздателското дело в следвоенния период по специализираните библиографски рубрики "Книжнина" и "Книжни вести";

5.) да наблюдава реакциите на българската критика относно текущия литературен процес;

6.) да извлече важна информация около критическата рецепция на литературната периодика ("Златорог", "Хиперион", "Съвременник" и др.), коментирана по страниците на вестника от водещи критически пера.

Новинарските известия и критическите отзиви в "Слово" въобще предлагат златни възможности за всички онези, които биха се заели с голямата задача за социокултурен сондаж на националната литературна панорама между световните войни.

Какво ни дава прегледът на всекидневника през ключовата фраза "писателят Стилиян Чилингиров"?

За първи път срещаме името на писателя в бр. 552 от 1924 г. в следното новинарско съобщение:

Просветителният кръжок "Мисъл" устройва сказка на тема "Враговете на българската литература", която ще бъде четена от писателя Ст. Чилингиров утре неделя, на 10. часа сутринта, в салона на Художествената Академия.

(бр. 552, 1924)

Съобщеното е предизвикателство към изследователите на естетическите възгледи на Чилингиров. Прецизното проучване на неговия архив и спомените на съвременниците навярно би направило възможно установяването на авторите, белязани в сказката с негативния маркер "врагове на българската литература", както и на съображенията му да бъдат квалифицирани така.

На 14 ноември 1928 г. в рубриката "Изкуство и публика" на "Слово" е публикувана рецензия на писателя Димитър Шишманов (син на вазоведа проф. Иван Шишманов) за малко популярния днес роман на Чилингиров "Шинел без погони". По това време Димитър Шишманов е вече авторитетно име в българските писателски среди - носител е на наградата за литература за 1924 г. заедно с Й. Йовков и Е. Багряна. Утвърдил се е и като колумнист по литературните въпроси на престижния всекидневник, който е с доста по-богат профил от обичайния за новинарско и справочно издание и е известен сред читателите като "професорския вестник" заради безспорните му интелектуални амбиции.

Малорусин по майка, Д. Шишманов съди със самочувствие на познавач народопсихологическите маркери в Чилингировия роман, посветен на участта на руските белоемигранти в България. В интерес на истината прави го и достатъчно професионално (критически) компетентно. Рецензията започва с констатация за трудността на задачата, която си е поставил романистът - да портретира съдбата на спасилите се у нас от революционния метеж в родината им руси. Персонажите си, съобщава Шишманов, авторът познавал от натура, свързвало го лично приятелство с представители на белоемигрантските среди. Неуспехът му свързва с образа на княз Лопатин - централния герой на романа, от който не е успял да направи една достатъчно жива и типична фигура. Препъни камък за автора, според рецензента, се е оказало "онова почти неосезаемо, неопределимо нещо, което различава тъй много русите от българите - загадъчната руска душа". Иначе казано - трудно постижимата за чужденеца руска етнопсихология.

"Българите, които се мяркат в романа, са обрисувани сатирически" - отбелязва по-нататък Шишманов, а това според него нарушавало естетическото равновесие, защото към русите Чилингиров се отнасял "макар донякъде обличително, но все пак без хумор". За по-сполучлив е посочен изграденият в романа образ на самозабравил се български властник. Финалът на публикацията не налага категорично извода за авторски провал, но е и достатъчно двусмислен, понеже противопоставя като художествен резултат "Шинел без погони" на най-успешния дотогава роман на Чилингиров "Хлеб наш насущний": "Жестокото отношение на критиката кара често пъти у нас авторите да дирят нови полета за вдъхновението си и да не смеят, ако са имали успех с една книга, да напишат друга в същия жанр, - от боязън, че ще ги обвинят в повторение. Не зная дали тази причина е възпряла г. Чилингиров да напише едно продължение на "Хляб наш насущний". Но като съдя по това що има хубаво и интересно в романа му, струва ми се, че ако би сторил така, то той би постигнал много по-голям успех.

Близо десетилетие след публикуването на Шишмановия отзив Чилингиров остава в кръга на по-малко наблюдаваните и коментирани в "Слово" български писатели. През военновременната 1941 г. името му се появява във всекидневника отново, този пъти във връзка с избора му за председател на Съюза на българските писатели. В рубриката "Дневни новини" от 13 март е поместена следната информация:

Съюзът на българските писатели урежда на 16 този месец в банкетната зала на хотел "България" другарска среща в чест на бившия председател на Съюза господин Елин Пелин и новия председател г. Стилиян Чилингиров. На срещата са поканени официални гости, господа министрите на просветата, на железниците, председателя на Народното събрание, столичният кмет, областните директори, директорите на столичните всекидневници и други приятели на българската книжнина и българските писатели.

(бр. 5601, 1941)

Новината е важна не само заради смяната по върховете на творческия съюз, а и с проявеното от управата му специално внимание към държавните мъже, поканени за честването на Елин Пелин. Тя впрочем свидетелства и за обратното - за търсено сближение на властите с писателската гилдия, а донякъде и за евентуалната им намеса в подбора на съюзното ръководство предвид усложняването на политическата обстановка в и извън страната. В разделните военновременни години за върховете и в творческите организации са били необходими улегнали и лоялни към държавната политика, консенсуални и патриотично настроени личностии. Към подобна мисъл ни навежда и информацията за изборите на управително тяло на Писателския съюз, поместена в последващ брой (5605) под надслов "За "Новото", за писателите и за четците", с подзаглавие "След литературните четения на писателите":

В нов начин на мислене всички българи се обединили около националните идеали и в Писателския съюз станало (както твърдят някои) просто нещо нередно: изборите за управителното му тяло минали без големи борби и само с една листа. И ето че всички тия прояви на едно наистина узряло съзнание внасят успокоение в българското общество. То започва да разбира в какво именно се състои "новото", което иде, има предусещане за нещо благотворно, по-добро и по-светло, а писателите стават вестители на българската истина.

Че новият председател на Съюза Стилиян Чилингиров е избор не само на членовете на гилдията, а и на властта и че нему се възлагат надежди да синхронизира пропагандната политика на Съюза с правителствената идея за нов военен съюз с Германия като възможност за обединение на разкъсаното тяло на Отечеството и осъществяване на национално обединителния идеал личи донякъде и от следния анонсиращ текст в бр. 6143, от 1943 г.:

Утре, неделя 11 часа преди обед, в салона на Чиновническото дружество, в хотела на ул. "Цар Освободител" № 6, председателят на съюза на българските писатели Ст. Чилингиров открива с реч изложбата на Любо Иванов. Художникът представя картини от Солун и Бяло море.

Анонсът е от рубриката Нови изложби, поддържана в "Слово" с будеща уважение системност и през тази, особено драматична военновременна година. Той откроява линията за мобилизирането и на гилдията на художниците при решаването на правителствените политически задачи в "новите земи", при това - както е видно, в партньорство със Съюза на писателите. В ролята на медиатор между двете гилдии е новият председател на Писателския съюз.

Ликуващите съобщения за раздвижването на българския дух в новоприсъединените "изконно наши земи" стават траен момент в културно-новинарските текстове и в изобразителната публицистика на "Слово" - фотоси, репродукции и карикатури. Поданиците на царството трябва на всяка цена да бъдат убедени в "правомерността" и "предимствата" на политическото съюзяване с Германия - то донася ценни териториални придобивки и е третирано като възможност за исторически реванш спрямо несправедливия Ньойски договор, доколкото предполага реализиране на отколешния национален идеал за "единното отечество". Истината впрочем далеч не е така благозвучна - окупиралата Гърция и Югославия Германия никога не подписва официален документ, че преотстъпва на балканския си партньор Беломорието и Вардарска Македония.

Многобройни през военните години са информациите и коментарите във вестника за разширяващите се културни връзки на България с държавите от Оста. Кореспонденция на унгарския дописник на "Слово" от 1943 г. - "Български писатели на унгарски език" съобщава за проектирано със съдействието на унгаро-българското дружество издаване на унгарски език на сборник български разкази, който трябвало да включва творби на Ел. Пелин, Г. П. Стаматов и извадка от романа "До кога, о Господи" на председателя на Съюза на българските писатели Ст. Чилингиров.

И през военновременния период всекидневникът продължава внимателно да следи съюзния живот на няколкото писателски организации в страната, редовно огласява обявяването на творчески конкурси, както и връчването на почетни отличия и награди. Висока активност в тази посока, както документират новинарските съобщения, проявяват Съюзът на военните писатели и Задругата на писателите историци. Наградените автори и заглавия, естествено, стоят плътно в орбитата на официалната патриотично-пропапагандна културна политика. Сред тях за пореден път откриваме и името на Ст. Чилингиров:

НАГРАДЕНИ ПИСАТЕЛИ ЗА ЛИТЕРАТУРНИ И ИСТОРИЧЕСКИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ

Задругата на писателите историци, вярна на създадената традиция да изтъква постиженията на своите членове, всяка година отличава с награди най-хубавите им произведения. Натоварената за тая цел комисия в състав: Мирослав Минев, Ил. Мусаков и Вас. Каратеодоров е наградила авторите на излезлите през 1942 г. книги, както следва: Ст. Чилингиров за романа му "И не веди нас во изкушение", Камен Бранник - за сборника бойни разкази "Под знака на победата"; П. Горянски - за стихотворния му сборник "Затъмнена пролет".

(бр. 6175, 1943)

Военнопатриотичната проблематика всъщност стои избирателно във фокуса на писателското внимание на Ст. Чилингиров още преди публикуването на "И не веди нас во изкушение". През 1941 г. са отпечатани грижливо подготвяните в продължение на години негови военни мемоари "През Македония". През същата 1941 година, в специално празнично издание на "Слово" (бр. 5461), посветено на мирното връщане на Южна Добруджа в пределите на Царството (по силата на пакта "Молотов - Рибентроп"), е публикуван патриотичният разказ на Чилингиров "Знаменцето" в съседство с други развълнувани родолюбиви текстове: стихотворението "Земя прадедна" на Йордан Стубел и есето "Златни пясъци. Поглед към Добруджа" на художника Борис Денев. Така, в последна сметка наградата за излезлия две години по-късно роман "И не веди нас во изкушение" се оказва признание и обществена оценка за един продължителен и плодоносен, а не кратковременен и конюнктурен труд в полето на патриотичната белетристична баталистика.

За литература, особено за българска литература, в "Слово" по традиция (още от времето на Йордан Бадев, Сирак Скитник и Димитър Шишманов) се пише често и пространно. През военновременните години литературните обзори, интервютата и рецензентските отзиви за творчеството на писателите съвременници и календарните слова за националните класици поемат Петко Росен, Кирил Кръстев, Славчо Данаилов, Емил Коралов, Марин Н. Маринов, а понякога и председателят на съюза Стилиян Чилингиров. През октомври 1942 Кирил Кръстев - един от водещите тогава литературни сътрудници на "Слово", публикува във вестника панорамна статия, озаглавена "Пред литературния сезон" (бр. 6057). Тя е моментна снимка на текущия литературен живот и осветява литературните дарове, с които е или може да бъде благословена започващата след лятната ваканция нова творческа година. Критикът констатира отсъствието на движение и впечатляващи промени върху българската литературна сцена: ново поколение писатели, с непознати или обещаващи имена не е оформено; писателският път и творческото дръзновение на старите е добре познато - то е без изненади и се движи предимно по хоризонтала, а новите им книги говорят с чара или недостатъците на старите. Оттук и основанията на литературния наблюдател на всекидневника да се въздържа от обстойни коментари на популярните писателски имена и да се спре само информативно, а не с разгърната рецензия и върху премирания от военните писатели през 1941 г. роман на Ст. Чилингиров, регистрирайки го само като пореден факт от продукцията на "улегналия нашенски литературен Парнас".

Междувременно във функцията си на оглавяващ най-престижната писателска организация у нас Чилингиров разгръща ефективна организационна дейност за повече обществено внимание и социална подкрепа на творците на словото. Юнски брой на в. "Слово" (6266) от 1943 г. съобщава, че по време на неговия мандат Писателският съюз е удостоен с голямо дарение, направено от семейство Неделя и Васил Петрович, които завещават своята вила-пансион в с. Хисар - Карловско за дом на писателите. Стойността на имота, възлизаща на над три милиона лева, насърчава общото събрание на Съюза да ги провъзгласи за свои "благодетелни членове". Изработен е художествен адрес и сутринта на 23 юни от София за Хисар заминава представителна делегация, оглавявана от председателя Стилиян Чилингиров, за да връчи тържествено грамотата на щедрите благодетели. В състава на делегацията, освен него, според цитираната дописка, участват още "касиера г. Боян Болгар и писателя г. Константин Константинов, с чието съдействие бе осъществено дарението и който е натоварен от дарителите за бъде изпълнител на завещанието".

Особено внимание биографите на Стилиян Чилингиров навярно би следвало да отделят на написаната от него специално за в. "Слово" (бр. 6183) статия "Случайността в живота на писателя". В нея той дава интересни подробности за онези непредвидени срещи и събития от юношеството и младостта, които насочват живота му към писателското поприще.

© Людмила Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2015, № 11 (192)