ОКАЗИОНАЛНАТА ЛЕКСИКА В ПОЕТИЧЕСКИЯ РЕЧНИК НА ЛИЛИЕВ

Людмила Стоянова

web

Известно е, че като функционална система езикът е съвкупност от двете му основни форми на проявление - тази, която обслужва делничната комуникация (битово-разговорната форма на езика), и тази, която обслужва високите сфери на комуникация (литературния, деловия или религиозния език). Всяка от споменатите типологични форми може да развие своя повече или по-малко усложнена структура.

Поетическият език като особен стилистически вариант на литературния език е обработена, неспонтанна, усложнена форма на езика. Това в още по-голяма степен е валидно за езика на символистите. Школата е разпознаваема в националната литературна традиция и чрез особеностите на стила, на лексиката и фонетиката си. Нивелираната прагматика на книжовно-разговорния език и особено неговата стандартизирана лексика са сред антиномните дефинитивни маркери на символистичния език и стил, защото са обезсилени или перманентно обезсилващи се откъм емоционален заряд, експресия и сугестивност. Поетите символисти се отличават със съзнателни творчески усилия за извисяване на изказа и за надредно-метафизичното му нюансиране. И тук специална роля изпълнява характерният, необичаен спрямо делничната реч и общоупотребимата лексика символистичен речник, в който съществен дял е отреден и на оказионализмите, т.е. на новоизкованите от автора думи, обусловени от специфичния контекст. Освен като впечатляващо нови - индивидуално-авторски думи (индивидуализми), оказионализмите биват дефинирани и като "случайни думи"¹, макар че повече би им подхождало определението "псевдослучайни" и даже "нарочни".

Известно е, че интересът на възприемащия към определен текст може да бъде допълнително активиран, той нараства, ако, първо, в старата форма се вложи ново значение; второ, старото, познато значение се вложи в нова форма; се създаде ново значение и съответваща му форма.

Оказионализмите са реализация на този трети вариант за изостряне на читателското внимание. Те се образуват по модели, които вече съществуват в езика или са потенциално възможни в неговата лексикална система и в този смисъл са изражение на универсалния закон за аналогията. Но те са и проява на висока езикова креативност, на способност да се сплавяват с лекота форманти от различни лексеми в нови лексикално-семантични единства, изграждащи нови асоциативни вериги. Креативност има вече в самата идея да се създаде необичайно ново слово, за да се въздейства върху читателя по определен начин.

Активната словообразувателна продуктивност впрочем е типична за символистите. Дискурсивните цели и практики на символизма не обичат всекидневните не-художествени думи. Чрез поетическите оказионализми поетът символист предлага тяхна алтернатива. Оказионализмите в символистическите текстове са израз на естетски амбицирано словотворчество, на съзнателно практикувана лексикално-морфологична комбинаторика и участват в изграждането на един по-висок (езиково-)културен контекст.

Сътворческата активност при рецепцията на оказионализмите нараства поради ситуацията «неувереност». Възприемащият невинаги е уверен дали правилно разбира едно или друго ново - оказионално - слово, защото оказионализмите обикновено не са подводими към едно-единствено значение. Догадките и хипотезите си реципиентът не може да провери в речника, тъй като оказионалните думи нямат свои речникови еквиваленти, и трябва да ги решава с помощта на контекста и на своите екстралингвистични (фонови) знания, оставайки се все пак в ситуация на известна несигурност, понеже само една-единствена интерпретация на оказионалното слово не е възможна. Така в последна сметка около оказионалната дума се напластява някаква «омъглена» ореолност, трупат се сигнали за неяснота, загадъчност и недоизказаност. Неяснотата, загадъчността и недоизказаността са впрочем сигнатури на енигматичния символистичен стил и това обяснява защо оказионализмите имат повишена фреквентност в речника на представителите на школата.

* * *

Естетски рафинираният (извисеният) стил и свързаният с него речников фонд на символистичните текстове предполагат над-средна образованост и ерудиция у възприемащата аудитория, понеже те - символистичният стил и речник - се отнасят към елитарно-интелектуалните езикови пластове, чиито употреби са познати на по-ограничен кръг носители на езика. Формирането на елитарния Лилиев поетически стил специално минава под знака на включването на черковнославянски елементи и адаптирането на похвати на религиозната реторика и нейните словообразувателни модели в речта на лирическия субект. Характерната енигма, музиката и мелодията на Лилиевия стих безспорно са свързани не само с особеностите на вокализма, римата и ритмиката, а и с речника на поета. Имам предвид именно множеството заемки от черковнославянския - лексикални, фразеологични и морфологични, както и охотата на твореца да изгражда поетични оказионализми по образеца главно на религиозния лексикон, по-рядко на старинни диалектизми, русизми или на екзотично-еклектичните възрожденски езикови изобретения. Повишеното внимание към речника впрочем е типично за представителите на школата въобще - те по презумпция се стремят да се противопоставят на профанния език на тълпите, да освободят стиха от обикновените думи, като го стилизират в тона на изтънчена и изящна словесност, корелираща с изповядвания по-сложен вътрешен опит.

Лилиев охотно се придържа към тържествените или романтично-елегични поетизми и архаизми, които ще срещнем и у П. Яворов, Д. Дебелянов и Т. Траянов - те са общоупотребима лексика у символистите изобщо, имат решаващо значение в характерния им речников фонд. И у него ще открием типичните поетизми съществителни: друм, друмник, блян, ухание, ромон, притома, орис, несрета, запустение, псалом, покров, скрижали, лик, взори, ланити, тъми, доспехи, пир, селения, твърд...; поетизми прилагателни (епитети): лазурен, предвечен, вековечен, безутешен, горестен, чемерен, чемерна, милосърд, горък, горка, лих, несретна, морна, злачна, пурпурен, модър, белоствол, низвъргнати, кобно...; поетизми глаголи: хлестят, чезне, въззеха, възлиза, осени...

Както събратята си от школата, Лилиев е склонен да нарушава лексикалните стереотипи на книжовната реч и в друг план. Той използва възможностите на езика да сугестира при отклонение от речниковите предзададености, т.е. в творческия му инструментариум влиза и добре овладяното изкуство за създаване на експресивни оказионализми.

Анализът на оказионалното словообразуване у Лилиев открива възможност да се изучи от друг аспект неговият поетически език и в частност високата степен на езикотворческата инициативност на поета, иначе казано, да се открият други страни на творческия му потенциал. Оказионалното словотворчество у него се опира на няколко откроими словообразувателни модела. Първият и най-експлоатираният сред тях е свързан с изковаване на новообразувания от познати, речниково фиксирани лексеми, представящи същината на явлението, с прибавяне към тях на префикси и суфикси. До паронимния лексикален паралелизъм като продуктивен словообразувателен образец поетът прибягва забележимо често. Той например обича да прехвърля тържествената реторичност на качествените прилагателни от черковнославянски произход, окончаващи на -ий, върху стилистично немаркирани, емоционално неутрални прилагателни, като им прибавя въпросния суфикс. Получените форми съдържат нова сема и са вече емоционалностилово орнаментирани. Така, като променя морфологичната им матрица, поетът променя семантичното поле и стилистичната окраска на ред качествени прилагателни: бял у него става става белий, млад - младий, светъл - светлий, жив - живий, волен - волний, тъжен - тъжний, скръбен - скръбний, безлюден - безлюдний, предвечен - предвечний, безброден - безбродний, безспирен - безспирний, огромен - огромний, смутен - смутений, прокълнат - прокълнатий, незнаен - незнайний, небесен - небесний, измамен - измамний... По аналогична словообразувателна матрица Лилиевият авторски език променя и притежателните местоимения: наш в наший, ваш във ваший, техен в техний... Новите оказионални словоформи участват в паронимна верига с изходната лексема, придобивайки специфично свое нюансирано значение и експресивността на нещо белязано със знаковете и излъчващо енигмата на съдбовното и предначертаващо евангелско говорене.

Очевидно е, че в посочените случаи поетът следва устойчива деривационна парадигма, един атрибутивен словообразувателен модел, при който общоупотребима, стилистично и емоционално неутрална лексика бива премоделирана в тържествена лексика с патетично-трагичен или елегично-драматичен привкус. Оказионализмите, организирани по паронимичната матрица, унищожават следите от пред-художествената функционалност на думата в изходния вариант, в "оригинала", и впечатляващо я препращат към строго лирическия речник.

Посочените дотук случаи се отнасят до оказионализми с прозрачна, лесно разчленима структура. Те не могат да бъдат обсъждани като изцяло авторски и уникални. В различна степен на фреквентност тях ги има възпроизведени и разпознаваеми и у другите представители на течението, те присъстват в символистическия лексически контекст и могат да бъдат квалифицирани и като поетически неологизми.

В речника на Лилиев обаче се срещат и по-сложни и оригинални форми на езикова изобретателност, една езикова евристика, в резултат на която възникват още по-сугестивни оказионални поетизми - прилагателни, съществителни, глаголи, наречия... Ето няколко характерни примера, организирани по деривационните модели на аглутинирането или чрез интерлексемни промени:

1. Оказионални прилагателни - еднокоренни: явствен, скрепний, обездомен, безбуни, сплътен, пригвоздено, неизгледни, безлюдени, разтленни, мразни (лъчи), здрачени (вместо здрачни)...; двукоренни: лекостъпни, златодарна, златодарни, среброгриви...

2. Оказионални съществителни: разтления, затмения, веявици, отгрев, глед (вместо очи), ромол (вместо ромон), пладня (вместо пладне)...;

3. Оказионални глаголи: мерцеят, свехна, извехват, хлади, ще отзвънят, мъртвеят;

4. Оказионални наречия: среди (среди вълните цвете), вихром, кръстом...;

5. Оказионализми, възникнали от субстантивизиране на наречия - свойто късно;

6. Метафоризиращи оказионални изрази, най-често съдържащи качествени прилагателни в епитетна употреба: напътствена мечта, неоткърмени мечти, крила бездомни, опожарено сърце, гневен плач, пламенна утеха, плаха вечер, безродната луна, ръце здрачени, притома разплакана, скръбта ръми...

Целта на оказионалното словообразуване у Лилиев е не само в това, да се освободи стихът от стандартната дума и да се стилизира и естетизира неговият език. Смисълът и експресията на думата (или израза) - резултат от неочакваната (артистичната) словесна комбинаторика, нараства в контекста. Функционално тази комбинаторика конструира оказионални понятия, пораждащи впечатление за другост, за нещо чуждо, извънвсекидневно, мистично. Странността, непрозрачността и даже непонятността на отделни оказионални думи тук сякаш са предварително програмирани, за да правят определени идейни внушения. Чрез необичайната лексика Лилиев, подобно на събратята си от школата, отваря подстъп към изповядваната от символистите религия на оразличаване от безличието на материалността и афиширане на непроницаемостта, на мистичността и непостижимостта на света - на екзистенциалната Тайн-а/-ственост. Същевременно необичайната лексика е и едно от средствата на търсения от поета артистичен подстъп към собствения му биографичен опит, плод е на естетическата трансформация на резултатите от болезнената рефлексия над интимната травма, над интимния трагизъм. Лексикалният контекст по свой начин участва в поетическото осветяване на тази травма и този трагизъм, следствия от недостига на екзистенциалност в обитаваното от лирическия субект пространство, на контраадаптивността му (и като биологичен индивид, и като интелектуалец) към виталния празник на битието.

Естетическата функционализация на оказионалните думи в поезията на Лилиев въобще е многопосочна. Самите те "други", "различни" по речниковата си природа, оказионализмите оплътняват аурата на копнежа към Другост, Отвъдност, която съпровожда лирическия човек, или пък подкрепят на езиково равнище внушенията за драматично изживяваната от него индивидуална самота и отсъствие на сантиментален опит, усещането за интимна неосъщественост, за невъзможна връзка с Бленуваната, за непознаването на Жената в библейския смисъл... Усещането за себеразрушителността на драмата му да бъде различен върви заедно с недоумението, питането и търсенето на причините, а защо не и с почудата пред този странен житейски жребий. И тук може би е ред да се изтъкне, че Лилиев е сред първите, които въвеждат психоаналитичната сюжетност в лириката, а защо не и в литературната и в културната ни практика изобщо, но не кресливо-натрапчиво, а с присъщата му фина деликатност, залагайки на една изящна изповедност, постигана и с нетрафаретната лексическа и образна система. Лилиев естествено познава и ползва потенциала не само на оказионализмите и неологизмите, а и на още много други източници на високия, интелектуално амбициран и сугестиращ поетически стил, за да внуши гнетящото усещане за самота, чувството за тленност и за напразно изтичащото (изтеклото) време - символно-обобщаващата образна и персонажна система на древногръцкия и християнския мит и свързания с нея екзотичен називен речников фонд. Тук може би е по-важно да изтъкнем, че Лилиевите оказионализми не са типичните остро очертани, хвърлящи се веднага в очи с дисонансната си позиция авторски думи, че те са далеч от острословните, изобличителни езикови каламбури, с които обикновено свързваме идеята си за оказионалното слово. Лилиевите оказионализми са фини и изтънчени, те хармонично се вписват в изящния му лирически речник и съответстват на деликатната и фина вътрешна "механика" на лирическия субект.

Образувани при съчетаване на семи и морфеми от високия лексикален пласт на езика, оказионализмите на символиста Лилиев блестят с особена меланхолна красота. Те не са изкуствени, а изкусни; излъчват многозначен смисъл и характерна емоция едновременно. Вероятно субективни пристрастия и амбицията за налагане на новата предметно-обектна поетическа изразност са причина Ат. Далчев и Д. Пантелеев в известната им статия "Мъртва поезия"², публикувана в Балабановия "Развигор", да говорят с агресивна ирония за полаганите от Лилиев и неговите последователи прекалени грижи за словесната "полировка на стиха". Вживяни в ролята на млади критици, двамата го обвиняват, че той и епигоните му са механизирали и умъртвили българския стих, интересувайки се само от външната звукова страна на думата, т.е. само от това, дали тя е красива и може ли да се получи звукопис. Те упрекват Лилиев тъкмо за онова, което един ден литературната история ще квалифицира като негов емблематичен принос в развитието на българския лирически стил и език и което ще породи десетки изследвания, отнасящи се до фоносемантиката и характерния звукосимволизъм на Лилиевата поезия. На Далчев и Пантелеев им предстои да трасират пътя на една съвършено различна, даже противоположна поетика, в която семиотически активни ще бъдат пределно конкретни неща (елементи от интериора и екстериора), а философските и естетическите идеи ще се разгръщат в пределите на материалния мир на вещите³. Пионерските им усилия в тази посока оневиняват в известна степен прокурорски-обвинителния патос на статията им срещу Лилиевите символистически "абстракции".

* * *

Наблюденията над поетическия език на Лилиев сочат, че словообразувателната продуктивност на твореца има системен характер, а от формално-структурообразуващо гледище в създадените от него оказионализми се проявява стереотипност, устойчиво възпроизвеждане на предпочитани словообразувателни модели. От тези наблюдения се вижда още, че Лилиевият стих участва по свой начин в развитието на българската езикова култура и в частност на лексикалната система на езика, в изковаването и «пропагандирането» на изтънчени нови, над-делнични словоформи. Въпреки че - проследени в плана на социалната прагматика - неговите авторски думи в отличие от много от Вазовите или Петко-Славейковите ситуативни неологизми, се оказват не-приобщени към нормативната речникова система на националния език - не се включват в активния комуникативен речник на българите. Изкованата от Вазов, Петко Р. Славейков и Каравелов оказионална лексика, появила се на периферията на езиковата система, бързо се премества в центъра й, в основния речников фонд, деавторизира се. Лилиевата оказионална лексика и свързаните с нея оказионални понятия обаче остават като емблематичен знак на един твърде индивидуализиран поетически речник, свързани са функционално със собствения Лилиев символистичен художествен стил. Те активизират експресивността на този стил, съизмерими са със съдържанието и психоемоционалната страна на Лилиевата лирика.

В днешните дигитални времена един речник на езика на символистите, т.е. речник на неспонтанната, ювелирно естетически обработвана лексика на канонизираните символистични автори и текстове, в която важна роля играят индивидуалните авторски думи - оказионализмите, навярно не би било трудно да се извлече и състави. Би могло, разбира се, да се съставят лексикони и на други поетически направления или школи. Началото на всеки един подобен процес естествено би следвало да се положи с "инвентаризиране" на формите на езиково експериментаторство и съставянето на речник на отделния творец, каквито примери впрочем вече съществуват за други български автори, но не и за Лилев, за жалост.

БЕЛЕЖКИ

1. Речник на чуждите думи в българския език с приложения. Пето преработено и допълнено издание. В. Търново, 2002, с. 541. [обратно]

2. Далчев, Ат., Пантелеев, Д. Мъртва поезия. - Развигор, год. IV, бр. 188, 1925. [обратно]

3. У Далчев тъкмо вещите, носещи отпечатъка на притежателя им и натрупали памет, въвеждат читателя в хоризонтите на поетическата символика. Като пространствено-обектни те пазят спомен за човека, за миналото му и в някакъв смисъл за неговото бъдеще - вещаят предначертаното от съдбата. Предметно-вещното наоколо участва активно при разкриване на биографията и характерологията на лирическия субект. От плана на визуално конкретното то всякога преминава в полето на философски-абстрактното, разкрива състояния на душата и вглъбени прозрения на интелекта. [обратно]

© Людмила Стоянова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2006, № 3
© Електронно списание LiterNet, 21.07.2006, № 7 (80)

Други публикации:
Български език и литература, 2006, № 3.