В ЗАЩИТА НА ПУБЛИКАТА

Калина Стефанова

web

Не разбирам нападките срещу “Ах, този джаз!” Гледах спектакъла два пъти - и двата, подчертавам, с Михаил Петров и Жени Александрова в главните роли - и бих го гледала отново.

Да, признавам, пристрастна съм към мюзикъла като жанр. По-точно даже: пристрастена съм към него. За мен, подобно на милиони хора по света, добре направеният мюзикъл е като хапче енергия: концентрат от хъс и можене (на всичко едновременно - танц, песен и игра), който чудотворно изпълва духа и тялото с усещането за летеж. Това не значи, че съм безкритична. Гледала съм десетки мюзикъли - на Бродуей, Уест Енд и по цял свят - и не всички са ми въздействали така. На “Котките” дори заспах. Което си е чиста проба отрицателна рецензия, все пак!

Освен това, нека не забравяме: на Бродуей, на кастинг за всяка роля се явяват десетки артисти, които могат всичко и то еднакво добре. Тук професионализмът е, така да се каже, парцелиран: танцува “Арабеск”, играят актьорите, а онези от тях, които хем са добри в своята професия, хем пеят и танцуват великолепно, са още изключения. Тоест, материалът, от който е направен “Ах, този джаз!” е друг. Но маята е същата: хъс, енергия и пълно раздаване. Ето защо, в крайна сметка, се получава най-важното за истинския мюзикъл: ефект на стимулант. А това вече е голямо постижение, особено като се има предвид, че този жанр няма особени традиции у нас.

Само “угощение на сетивата” ли е “Ах, този джаз!” обаче? Спектакълът започва с кадри от светещи рекламни табла над театрите на Бродуей, на които с големи букви са цитирани думи от рецензии: “Смях!”, “Забавление!”, “Невероятно прекарване!” Тоест, дава се точно такава заявка. Тя продължава на пръв поглед и в песента “Животът е просто купа с череши, не го вземай на сериозно”, която следва в забележителното изпълнение на Жени Александрова - актриса с глас на професионална певица. Но тази песен е изпята с такава вълнуваща дълбочина и в нея вече се говори, че “сладките неща в живота са ти дадени само на заем”, че веднага става ясно: предстои нещо повече от “забавление и само забавление”.

Историята е позната от филма: животът на големия американски режисьор Боб Фоси (Михаил Петров) - въртележка от репетиции, филмови снимки, монтаж, и жени, в която единствените “стоп-кадри” са разговорите му със Смъртта (Елена Петрова). Ритъмът, с който се разказва тази история, буквално следва логиката на създаване на мюзикъл по принцип (много точен ход на режисьора на спектакъла Борис Панкин за превръщане на филмовата материя в театър!). “Ах, този джаз” първо загрява, понякога прави няколко крачки назад, повтаря, дори тъпче на място; после постепенно темпото се забързва - отделните елементи от мозайката (на живота на главния герой и на репетициите му) се сглобяват и в края на първа част вече има изцяло готови фрагменти - два чудесно изпълнени танцови номера. Ако човек е гледал мюзикъл само на кино, може да си каже, че чак тук спектакълът “влиза в жанра”. Но мюзикълът е театър и той не винаги може, нито пък има нужда да разказва историите си със средствата и скоростта на филмовия монтаж. Във втората част вече мозайката е сглобена - “спектакълът” на живота на героя почти е завършен - и темпото е задъхано отначало докрай: сцените се захващат една за друга, отблъскват се, отскачат една от друга, преливат се, почти няма празна секунда; танц, музика и действие са едно цяло. Ако първата част на “Ах, този джаз” има безспорни недостатъци, то тази част е впечатляващо хомогенна и динамична, а краят й е направо разтърсващ.

“Време е за шоу, приятели!” повтаря дотогава главният герой. Тук шоуто продължава, но вече не е режисирано от него. Всички участници в спектакъла на живота му са на сцената - първо като публика на последните му минути и после като жива стена на авансцена - стената, където свършва животът. “Довиждане живот, аз умирам!” пее той. “Довиждане живот, той умира!” пеят приятелите му и го сочат с пръст - сякаш става дума за поредна роля, за поредната театрална развръзка. И всъщност за тях е така: шоуто за тях продължава. И той като тях не е знаел къде свършва театърът и къде започва животът. До този момент. Сега обаче, когато единствената предстояща реалност за него е смъртта, макар че вече се е простил с всичките си любими същества, той се хвърля с неистови, животински подскоци към тази “стена” на живота, на фона на рефрена “Дай ми го!”, сякаш се опитва да го задържи, да докаже, че енергията все още не го е напуснала. Но Смъртта се появява. Той се отказва и застива в отсрещния край на авансцена, а в очите му сякаш блести дъното на купата, в която не е останала вече нито една череша.

Свалям шапка на Михаил Петров за този финал! Един забележителен актьор, който, макар че изпълнява само една песен - последната - с тази роля вече има принос в утвърждаването на мюзикъла у нас.

Основната тежест на музиката иначе се носи от Жени Александрова, Николай Дограмаджиев, Елена Атанасова, Мариана Йотова, Станислав Димитров-Стенли и Герасим Георгиев-Геро - универсални изпълнители, които играят, пеят и танцуват еднакво добре. Не пропускам Мариан Бачев. Просто искам да го отделя, защото освен всичко това той е актьор от класата на големите ни комици, като Калоянчев и Георги Русев (както публиката може да се увери в няколко сцени) - актьор, съвършен хамелион, когото нашият театър лекомислено не използва достатъчно. За хумора в спектакъла (забележете, без обичайните за нашето време вулгарност и принизеност!) “отговарят”, разбира се, и много от известните и неизменно неустоими комици на Народния театър. А танцьорите от Балет “Арабеск” карат човек да иска да танцува по улицата след спектакъла.

Рядко се вижда на наша сцена такъв огромен състав, който като един човек осъзнава, че е изправен пред предизвикателство - да печели зрителите за нова кауза, и защитава идеята с такава искрена отдаденост. Това впрочем е много в стила на мюзикъла по принцип. Защото той е, образно казано, открит и чистосърдечен жанр - не прибягва често до иронията като защитна маска; основното му оръжие са професионализмът и искреността.

Основна заслуга за въодушевяването и мобилизирането на този огромен състав, разбира се, има режисьорът. По принцип поставянето на мюзикъл изисква много специфичен талант - че го притежава, Панкин даде категорична заявка с предните си два спектакъла в жанра (в Театър “София”). Тъкмо в тях той създаде и разви ядрото на сегашния си актьорски екип. В “Ах, този джаз” обаче мащабът е много по-голям, става дума за първа постановка в света (а пътят от екран към сцена е пословично по-труден от обратния!); най-сетне, изискванията към и очакванията от първия ни театър са много по-задължаващи. Най-важното: да се постигне хармонична хомогенност между танц, песен и игра, при положение че на сцената има само няколко типични за жанра изпълнители, е изключително трудно. Панкин е направил невъзможното! Разбира се, с помощта на целия си постановъчен екип. А фактът, че първата част е “стегната” с близо 10 минути в сравнение с премиерата, показва, че той продължава да работи върху спектакъла - нещо рядко срещано и у нас, и в чужбина. Театралната гилдия можеше да се прави, че не забелязва работата на Панкин в Театър София. След “Ах, този джаз” вече няма как.

Всъщност изкуство, обърнато към широката публика, традиционно се посреща с пренебрежение от голяма част от нашата интелигенция. Тази надменност, според мен, вместо да попречи, помогна на чалгата да завземе позиции. Защото не се защитиха достатъчно добре правата на широката публика над онази територия между т.нар. “високо изкуство” и елементарното забавление, обитавана не от кой да е, а от автори като Шекспир - майстори на равните дози зрелище и философия.

Слава Богу, в театъра ни тази тенденция не доби повсеместни размери. До голяма степен благодарение именно на Народния театър, който, чрез спектаклите на Морфов, легитимира равноправието на зрелището на нашите сцени, генетично настоени да се прекланят само пред сериозното. Естествено беше тъкмо той да даде шанс сега, чрез “Ах, този джаз”, и на популярния мюзикъл, за да могат нашите зрители да изпитат едно много различно от обичайното театрално преживяване, на което отдавна се наслаждава широката публика по света.

Казват, че с “Ах, този джаз” Народният театър обаче е отишъл твърде далеч: допуснал е търговците в храма. Светещи реклами на спонсорите висят над сцената през първите десетина минути на спектакъла, а преди началото на екран също тече реклама. Само че историята на Боб Фоси се развива на Бродуей, а рекламата там е вездесъща - заради нея още през 1901 г. му дават името “Големия бял път”. Тоест, това се вписва в стилистиката на спектакъла. Така че и той, и театърът в този случай имат оправдание. Ние обаче не. Защото всички ние заедно допуснахме да се стигне дотам - Народният ни театър да не може да си позволи такъв скъп спектакъл без въпросните реклами. Ето това вече е допускане на търговците в храма. И то генерално. Но това е друга тема.

© Калина Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.01.2007, № 1 (86)