|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
НАВИЦИ Иван Димитров Деветдесетгодишната баба трудно се движи и седи на прозореца от сутрин до вечер. Зяпа и слухти, но е тиха и не е от бабите, които ще се разкрещят на някой прегрешил долу нещастник. Тя бди кротко над уличката. Гласът й отдавна никой не го е чувал, освен дъщерята, която се грижи за нея. Не е мръднала от прозореца в последните десетина години. Понякога се храни там, на своя пост. Телевизията я изнервя. Тя изобщо не иска да знае какво се случва. За нея всичко вече се е случило. Уличката е нищо и никаква, през деня по нея почти няма движение, но от време на време все ще мине някой заблуден пешеходец, който се е залутал по пътя към близкия парк. Или някоя майка с дете ще бута количката си напред-назад. Сутрин и вечер улицата се оживява. Хората наизлизат, прибират се, отиват на пазар, паркират колите си, разхождат кучетата си. Бабата така е свикнала с прозореца, че когато ослепява, продължава да седи там. Обляга се на парапета и невиждащият й поглед се рее в нищото, докато тя наблюдава улицата с ушите си. Всичко си е същото, мисли си. Нищо не се е променило.
© Иван Димитров Други публикации:
|