ТУНЕЛ КЪМ СВОБОДАТА

Юлия Станкова

web

Откритата в края на 2013 г. изложба в галериите на СБХ, възкресяваща общата художествена изложба (ОХИ), проведена през 1982 г. в град Добрич (тогава Толбухин) под названието "Земята и хората", ме озадачи и изпълни със смесени чувства. Споделям ги от позицията на посетител, който се е почувствал запратен обратно в едно време, което наивно се е надявал да забрави.

От представянето на събитието става ясно, че тази ОХИ, съдържаща творби, създадени в периода 1972-1982 г., се възпроизвежда с цел да се покаже на младите хора една "емблематична" извадка от сътвореното през това десетилетие и да се припомни то на по-старите поколения, които го били "позабравили". Очевидно изложбата е замислена, без да се вземе предвид изобразителното ни изкуство от този период в неговата цялост. Значителна част от него е пренебрегната, сякаш не я е имало. Както се е случила тогавашната селекция, така тя е пренесена днес, тридесет и пет години по-късно, без ни най-малък опит за корекция в съответствие с реалната картина на нещата. Като с машина на времето сме върнати там, където бяхме през седемдесетте, от Добрич се намерихме отново в Толбухин. Питам се, уместен ли е такъв подход, след като през последните години се направиха стъпки да се извадят на бял свят художници, които са били активни през въпросното десетилетие, но било поради произхода си, било поради несъобразяване с конюнктурата или несъвпадение с личния вкус на журиращите, са изтласкани от "организирания" артистичен живот. Очевидно ледената враждебност на СБХ към тези художници се е запазила до днес. Иначе концепцията за представянето на този времеви отрязък от нашата култура щеше да е съвсем друга.

Въпреки скупчването на по-силните творби на първия етаж с цел да се подсили въздействието им, за посетителя е очевидно, че по-голямата част от творбите, разположени на втори и трети етажи, са създадени с неприкритото желание да бъдат харесани от комисията. Но въпреки разликата в намеренията, таланта и светогледа на художниците, участващи в ОХИ "Земята и хората", онова, което е общо за всички тях, е липсата на свобода в творческия им живот през това десетилетие, която се изразява главно в липсата на контакт със световното изкуство и невъзможността да се изразяват и да общуват с публиката свободно. Тези липси не могат да се прикрият, те избиват отвсякъде, изпълвайки залите на СБХ с унинието, присъщо на всяко контролирано и наблюдавано изкуство, в резултат на което потиснатият посетител е обхванат от спонтанното желание да излезе на въздух. За сетен път, иска или не, изкуството се оказва най-точното огледало за духа на времето, който в случая е дух на затвореност, контрол и омерзение.

Слабото посещение и липсата на спонтанна реакция от страна на публиката най-вероятно се дължи на непознаването на емоционалната настройка нито на тогавашния, нито на днешния зрител от страна на организаторите, и небрежното подценяване на неговия интелект. По-възрастният зрител, който не само, че нищо не е "позабравил", но е алергичен към атмосферата на въпросното десетилетие, не желае да се връща там, а що се отнася до младия човек - адресатът на "посланието" - явно не е имало какво да го развълнува в тази експозиция.

Заедно с възкресението на тази ОХИ се възправя и една тъмна сянка - сянката на системата за контрол на художествения живот в България, въведена в СБХ по времето на социализма. Именно на тази система е рожба едно друго течение в българското изкуство през седемдесетте години на миналия век, което съществува паралелно на селекционираното в общите изложби, като подземна река, чиито води тътнат някъде дълбоко. Считам, че това явление е много по-интересно от която и да било ОХИ и си струва то да се разгледа в лицето на двамата най-крайни във възгледите и живота си негови представители - Иван Георгиев-Рембранд и Любомир Савинов. Надявам се с тези редове да компенсирам тяхната липса в "официалните" мероприятия на СБХ, от една страна, и, което е по-важно - да обърна внимание на въпросите, които техният живот и творчество пораждат, от друга.

Срещнах се с Любомир Савинов докато работех над статията си "Изкуство в ничия земя" по повод неговата изложба "Пейзажи" в галерия "Кръг+" (статията е публикувана във вестник "Литературен форум", бр. 2, 2006). От него научих за живописеца Иван Георгиев-Рембранд (1938-1994).

Творческата им съдба е сходна, доколкото всеки от тях създава стотици картини главно през 70-те, за чието съществуване българската публика дори не подозира. Иван Георгиев-Рембранд твори до юли 1994 г., когато внезапно умира, едва на петдесет и шест години, а Любомир Савинов се е посветил на грижата да намери мястото на многобройните си творби, както в хранилищата на държавните музеи, така и в сърцето на съвременния зрител. Той се грижи също да се съхрани паметта за Маргарит Цанев-Марго, като помага за организирането на неговите изложби и съдейства при осъществяването на документалния филм за Марго (режисьор Иван Росенов). Всяка година в деня на смъртта на Иван Рембранда, Савинов разпечатва и раздава неговия некролог, за да не го забравим. От разказите на Савинов за Иван Рембранда тръгна и документалният филм за него (режисьор Анна Петкова, 2011 г.)

След като завършват блестящо Художествената гимназия и след това Художествената академия в края на 60-те, тези двама извънредно надарени млади хора, независимо един от друг, вземат решение да не подлагат творбите си на унизителното журиране в СБХ като изобщо не кандидатстват за участие в ОХИ-та и за членство в СБХ. Своето несъгласие да се нахлува с подковани ботуши в светая светих на тяхната душевност - мястото, където се раждат образите, те изразяват като просто загърбват системата, самоизключват се от нея. Избират да творят в самота, без публика, без да продават творбите си, без да се съобразяват с идеологическите канони на времето, водени единствено от своя светоглед и творческа интуиция.

След смъртта на Иван Рембранда картините му за пръв път се показват пред публика и започват да циркулират в частни колекции. През април 2008 г. в Софийската градска галерия се откри негова голяма изложба (куратор Красимир Илиев) и с финансовата помощ на колекционерите се издаде каталог на изложените творби.

Явлението, което представляват тези художници, бих нарекла "Тунел към свободата". Обединява ги желанието да запазят духовността си неопетнена, "прокопавайки" своя житейски и творчески път като тунел под пласта на контролирания артистичен живот през социализма. За разлика от много свои отритнати колеги, които постепенно отпадат от "битката на бойното поле на духа" (израз на Иван Рембранда), тези двама отреченци работят систематично и интензивно, като създават толкова голямо по обем творчество, че то няма как да бъде отминато с мълчание, особено когато се предприемат такива "емблематични" представяния като споменатото в началото. Нима не е важно българската публика (не само младата) да узнае, че успоредно с манифестираното и подкрепяно изкуство, както и с онова, което трудно се добираше до залите на СБХ, но все пак го виждахме понякога, е пулсирала и тази скрита живопис, капсулирана в духовните измерения на своите създатели. Методът на изтриването на истината чрез нейното премълчаване е изживял времето си. Днес премълчаването е равносилно на вик.

Несъмнено всеки от тези художници се е опитвал да се справи според силите си с тежките последствия от този избор в течението на годините. За Рембранда първоначално взетото решение остава непоклатимо до смъртта му. Любомир Савинов прави една самостоятелна изложба през 1987 г. в галерията на СБХ и замлъква през следващите седемнадесет години. След промените творческият живот на Савинов се изпълва със събития: той става член на СБХ, спечелва конкурс за ателиетата в Париж, прави пет самостоятелни изложби в София и една в Кюстендил, през 2012 г. е един от седемте автори, номинирани за постижения в българската живопис.

Сега, от дистанцията на последните четиридесет години, се вижда реалната степен на риска, който Рембранда и Савинов са поели, вземайки това екстремно решение, чиито последствия са били твърде млади, за да предвидят тогава. Едно от тях, дори в конкретните условия на нарушена духовна свобода и преобърнати ценности, е загубата на живата връзка със зрителя като коректив и вдъхновител. Така необходимото "изплуване" на духа на твореца отвън на сътвореното, за да го обозре, обикновено се случва, когато той има възможност да го види с очите на Другия. На практика такава възможност дава изложбата. Чуждият поглед, особено на неизкушения зрител, е уникален, непредвидим и поради това незаменим като коректив. И най-нелепото на пръв поглед мнение, дори именно то, снабдява художника с една различна гледна точка, допринасяйки за "триизмерната" характеристика на творбата. Нормално е художникът и зрителят да се формират заедно, да си влияят, като отговорността на артиста като водеща фигура в този възвишен диалог, е по-голяма. Включването на зрителя в красивия танц на духовното споделяне осигурява жизнеността на общия плод - художествената творба.

Въпреки пълната творческа свобода, с която са разполагали Иван Рембранда и Любомир Савинов, те са били лишени от нещо, за което другите художници са се борели и са успявали да придобият в различна степен - публиката. Изолацията по отношение на публиката, отречението от нея, представлява жертва, която вероятно все повече им е натежавала с времето.

Важно е прозренията на твореца да бъдат споделяни със зрителя в процеса на тяхното възникване. Това общение влияе на посоката на творческия процес. Зрителят помага на художника да балансира между своето "вън" и "вътре". Без намесата на зрителя на артиста му е трудно да поддържа това равновесие и тогава той започва да търси и намира истината, потъвайки все по-надълбоко в себе си, като в същото време все повече се отдалечава от публиката. Когато такива, сътворени в продължителна самота, творби се изложат, зрителят е смутен от дистанцията, която го отделя от художника и му е трудно да я преодолее. Допълнително затруднение се поражда от смяната на поколенията, а заедно с това и промяната на психологическата среда, в която се представят картините му. Творецът от своя страна е изненадан и огорчен, че след като е поел по най-честния и безкомпромисен път и е работил здраво, не получава незабавно и безусловно оценката, която е убеден, че заслужава. Струва ми се, че горе-долу така са се развили нещата при Любомир Савинов. Въпреки признанието, което получава от СБХ след демократичните промени и мащабните си изяви, като че ли истинската среща между него и публиката не се състоя. Името на художника се произнася често, но липсва осмислянето на неговата поява. Всички вече знаят за него и в същото време не могат да кажат нищо конкретно за творчеството му. Никой не се залови да направи достатъчно прецизен анализ, който да запълни празнотата между публика и автор, да отвори очите на художник и зрител, за да могат да се видят по-ясно един друг. Картините на Савинов бяха оставени едновременно да съществуват и да ги няма. Те бяха гледани, но невидяни. Тях ги има, но не като артистичен факт, както е нормално да бъде, а като травма, която смущава. За това говори и фактът, че Савинов от години не създава нови картини. Той изцяло е ангажиран да намери мястото на това, което е направил досега, и въпреки успехите на пръв поглед, е неудовлетворен от резултата. Тази травма не е само на художника, тя е и наша също. Докато не я назовем и излекуваме, тя ще напомня за времето на кривите огледала, времето на седемдесетте.

Младите хора, които още не са били родени тогава, не са наивни. Те знаят, че колкото и захаросано да им се представя това десетилетие днес, то е време на затворничество, на двуличие и доносничество. Хората, в тяхното мнозинство, не можеха да градят сами живота си, други решаваха вместо тях. Когато липсва свобода, липсва и перспектива, и смисъл. Най-лош късмет в това отношение има поколението на днешните седемдесетгодишни - поколението на Рембранда и Савинов. Цялата им младост и зряла възраст, е преминала в условията на рестрикции, контрол и наложена посредственост. През тези години нестандартните хора, някои от които талантливи художници, биваха изтласквани чрез познатата система на селекция в ъглите на тогавашното ни общество заедно с алкохолици, клошари, наркомани, самоубийци, с една дума - така наречените "упадъчни елементи". Любо Савинов и Иван Рембранда са се опитали да избегнат и този вид заличаване. Сега, когато можем да видим резултата от техния труд и да го оценим като уникален плод на онова време, да го разпознаем като едно липсващо досега парче от културата ни, добре познатата ни избирателна амнезия отново е пусната в ход след двадесет и пет години демокрация.

Случаят с Иван Рембранда е още по-впечатляващ, без никакъв аналог у нас. Той е много по-краен в отречението си от Любомир Савинов. Възгледите му са направо екстремни и той ги следва неотклонно до края на живота си. Първоначалните мотиви да се отдели да работи в самота, са същите, както и при Савинов, но с течение на времето те преминават в една философия, която надделява конкретната реалност и придобива своето битие в безкрайното и вечното. Според него излагането на картини пред публика създава възможност те да станат обект на търговия, т.е. потенциално ги осквернява. Той гледа на тях като на живи същества, като на свои деца. Редно ли е децата да се излагат на показ и да се продават?! Дори и след промените през 1989 г. той продължава да следва тази философия по абсолютно същия начин, както и преди това. До края на живота си той предпазва творбите си от поругаване така, както Христос е пазел храма от търговците. Пълната липса на материален интерес, понасянето на битови лишения, с каквито никой тогава, още по-малко пък сега, би се нагърбил, монашеското минимализиране на телесността и третирането на собственото тяло единствено като слуга на духа (в неговия случай на творческия дух) са белези за святост. Това са видимите критерии за духовно съвършенство във всички времена. Иван Рембранда до такава степен освобождава своя дух, че го прави напълно независим не само от социалната среда, но и от променливите условия на материалното съществуване въобще. Той е успял да надмогне и принудителното изселване на семейството му, когато е бил десетгодишен, от София в село Ковачевци от 1948 до 1963 г., и крайната бедност, и враждебното отношение към него в Художествената академия. Дори само като пример за морална чистота, какъвто представлява целият му живот, този отшелник в центъра на София би трябвало да прикове вниманието ни, да ни стресне и разтърси. Без да напуска малката си къща до Южния парк, в която съжителства с баща, сестри, братя и племенници, той влиза в диалог с Рембранд, Модилиани, Леже, кубистите, фовистите, Ханс Хартунг, Вилем де Кунинг, Марк Ротко. Сам определя кои са най-силните за да премери сили с тях. Тази налудничава на фона на социалистическото безвремие амбиция, е истинското измерение на творческата свобода на Иван Рембранда, за което свидетелстват творбите му. Сякаш е знаел, че не разполага с много време, той извървява дългия път от фигуралната образност през нефигурални композиции до последната си картина, чиито плътни мазки са покрити с мрака на черния цвят. А автопортретите, които бележат различните етапи в артистичните му търсения, му служат като огледала, чрез които се самонаблюдава, преодолявайки така липсата на зрителското око.

Неговата голяма изложба в Софийската градска галерия събуди интереса на публиката, но за кратко, което подсказва, че тя, публиката, не беше подготвена за неговото творчество. Документалният филм стигна малко по-близо до сърцата на зрителите, чиито очи може би са се навлажнили в тъмния киносалон, но не предизвика трайна реакция, което се потвърждава и от концепцията на СБХ да представи седемдесетте години без споменаването на Иван Рембранда, сякаш нито той, нито творчеството му, нито неподражаемия му житейски подвиг някога са съществували.

Недоизказаността, непълнотата на срещата между публиката и художниците-аутсайдери, принадлежащи на поколението, родено през 40-те години, не бива да остане да трепти във въздуха, обвита в неудобно мълчание. Тяхното творчество трябва да се анализира, да се изследва като явление, а след това да се представи и в Европа. Що се отнася до определянето на естетическата стойност на тази живопис, имаме нужда и от реакцията на една непредубедена публика, възпитана по различен начин от българската.

Въпреки че все още е загадка за нас, тази живопис, идваща от дълбините на душата, притежава едно неоспоримо качество - пределна честност. Ето една отправна точка, от която може да започне пътешествието ни през "Тунела на свободата". Ние дори не знаем накъде всъщност води той? Едва когато излезем всички, и художници, и публика, на повърхността от другия му край, картината на най-новата българска изобразителна култура ще е цялостна, без дупки в нея, ...какъвто и да е резултатът от това пътуване, дори разочарование, то със сигурност ще ни помогне да закърпим и душите си.

© Юлия Станкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.01.2014, № 1 (170)