КАЛОФЕРСКО-АДЖАРСКИТЕ ВРЪЗКИ НА ЛЕВСКИ

Христо Т. Христов

web

На мнозина е известно писмото на поета Христо Ботев от зимата на 1868-1869 г. до неговия приятел Киро Тулешков. В него той картинно описва живота си със своя съотечественик Васил Левски във "вятърничавата воденица", накрая на Букурещ (Стоянов 1983б: 370). По-късно Захари Стоянов редактира писмото и изтъква, че дякончето е с "нечут характер" (Каракостов 1977: 411). Не пада духом и макар двамата да са гладни, мръзнещи и голи, той е все весел и все пее.

Но как така Левски изведнъж се озовава с калофереца Христо Ботев. Може би връзките му с калоферци са трайни и много по-стари. Оказва се, че те действително са многобройни и вероятно познанството им е отдавнашно. Неслучайно в Калофер и Карлово битува мълва, че между рода на Левски и този на Ботев има близко родство (Гигова 2003).

В 1854 г. бащата на Христо Ботев, даскал Ботьо Петков, се премества със семейството си от Калофер в Карлово и две години преподава в местното класно училище (Димитров 1949: 21). Същата тази година В. Левски живее в карловския метох и учи богословие и пеене при учителя на Б. Петков, стария учител Райно Попович (Възвъзова-Каратеодорова, Нонева, Тилева 1987: 28, 293). При цялата патриархална възрожденска атмосфера в малкия градец, няма как Левски да не е познавал изявения вече учител Б. Петков и шестгодишния му син Христо.

Майката на Левски е разказвала, че Левски много е приличал на своя чичо, войводата Видул Кунчев. По време на хайдутството си чичото бил ранен, след което учителствал в Калофер, Павел баня, Чирпан и Тулча (Ферманджиев 1975: 45).

Калоферецът Стоил Д. Попов от Ботевия майчин род през 1859 г. се главява писар в цариградската търговска кантора на братя Комсиеви (Делийски 1996)¹. Там той заедно с друг калоферец, Стоян Христов Буйнов, стават членове на младежкото дружество "Верни приятели" (Начов 1927: 337).

От Цариград С. Попов е настоятел и кореспондент на издавания от Раковски в Белград вестник "Дунавски лебед". През 1862 г. те обикалят Сливен, Казанлък, Калофер, Карлово и др., за да събират доброволци за Първата българска легия в Белград. Професор Александър Бурмов излага версията, че именно Стоил Попов е подбудил Левски да замине за легията на Раковски (Бурмов 1945-1946: 99).

При завръщането си от Първата българска легия (1862 г.), през пролетта на 1863 г. Апостола минава през Казанлък и отсяда в Калофер (Възвъзова-Каратеодорова, Нонева, Тилева 1987: 31, 295). Праща вест на майка си и заръчва да му донесат дяконски дрехи, за да се прибере в Карлово. В биографията на Левски от З. Стоянов мимоходом се споменава, че през есента (по-правилно пролетта) Дяконът се завърнал от Първата легия в Белград "с някого си Христа Иванов, калоферец" и престоял три дни в Калофер (Стоянов 1983a: 30). Вероятно става дума за Христо Стоилов - калоферец, който заедно с още четирима свои съселяни е бил в Първата легия. Във Втората легия (1867 г.) седем калоферци усвояват военната наука, а дякон Левски е един от първенците й (Чолов 2003: 88-91).

Пролетта на 1866 г. Левски напуска неочаквано учителствуването си във Войнягово и се отправя за Северна Добруджа (Унджиев 1947: 144). В Меджидие намира търговеца на шаеци и гайтани - калофереца Горанов, добър познат на неговата майка и вуйчо му хаджи Василий (Унджиев 1947: 145). След като му осигурява сърдечен прием, той го облича с нови шаечни дрехи.

Защо Левски се отправя точно към Северна Добруджа и по-точно Тулчанско? Покрай моите издирвания попаднах на интересния факт, че в Тулчанско е имало село Аджарик. Оттам има един опълченец Петър Велков (Вълков) роден през 1850 г. в с. Аджарик, Тулчанско (Христов и др. 1999: 29)². Кога е създадено това село и дали е заселено от преселници от средногорското село Аджар е въпрос на допълнителни проучвания. Но практиката на българските изселници от Тракия в Бесарабия и северна Добруджа е била да кръщават новите си поселения с имената на старите си селища. Такъв е случаят със село Твърдица и други.

Освен това, както бе изтъкнато по-напред, чичото на Левски Видул Кунчев е учителствал в Тулча.

Своя другар, калофереца Стоил Попов - участник в Първата легия, Дяконът търси заедно с Хр. Иванов-Големия през април 1869 г. в Русе. Тогава той е вече Стоил Ефенди - редактор във вилаетския в. "Дунав" и доверено лице на Митхад паша (Унджиев 1947: 259).

Краеведът калоферец Никола Начов твърди, че Левски няколко пъти нощем е посещавал Стоил Попов в Русе (Начов 1927: 442).

В спомените на младия калоферски търговец Иван Ат. Фетваджиев има сведения за посещение на Апостола през първата половина на май 1869 г. в Калофер (Начов 1903: 9-19). Един ден сестричето Донка на неговия комшия талигаря Иван Генков Мархолев го повикало у тях. Каква била изненадата му, когато в двора на Иванови на зелената трева под вишната видял Левски. Предната година те се срещнали и запознали в Провадъолувата фабрика във Варна. Компания на Апостола правели Никола Дели Стоянов, Христо К. Брадинов и доктор Д. Николич - всички по-късно членове на калоферския революционен комитет. В него влизали и други калоферци, най-вече учители и младежи, както и архимандрит Хрисанд.

Посещението на Левски в Калофер било надушено от турците. Наложило се Фетваджиев да даде своето тезкере (паспорт), като притежаващ най-сходни физически белези.

Иван Г. Мархолев (куриер и гавазин на руския консул - Найден Геров в Пловдив) натоварил на талигата си Дякона и отпътували за Казанлък (Начов 1927: 340). Тук по спомените на Г. Тунтев той имал за убежище хана на баба Гана, също калоферка. Тя била oмъжeнa за търговеца от Пирот Илия Стефанов, който имал хан в Казанлък, и овдовяла млада (Делийски 2007: 190)³.

В края на юни през същата 1869 г. Апостола пребивава в Сопот, където смъкват палтото от гърба му и в неговите джобове турската полиция намира компрометиращи материали, сред които и тезкерето на Фетваджиев. Собственикът му е хвърлен в пловдивския затвор. И какво е било учудването му, когато една утрин му идват на свиждане Левски и Мархолев, които носят поздрави от познатите, симид и грозде (Начов 1927: 344).

В книгата на Никола Начов "Калофер в миналото" са описани и други посещения на Апостола в Калофер. Обикновено идвал предрешен в къщата на Иван Г. Мархолев и преспивал в съседния широк и глух женски метох "Св. Троица", където талигаджията държал каруците и конете си в помещения под наем (Начов 1927: 339).

На друго място Начов изнася факта, че сестрата на революционера Атанас Узунов, Анастасия е била за известно време учителка в Калофер. На гости при нея след завръщането от учението му в Николаев стоял и братът.

Вероятно при някои от тези гостувания през септември 1871 г. Дяконът посвещава в калоферския мъжки манастир своя заместник в освободителното дело. Стоян Заимов допълва още, че срещата им била случайна и, че Левски го снабдил с необходимите книжа, като го пратил в Сливен да води агитация по делото (Заимов 1897: 140).

За още едно посещение на Левски пише Начов. Според него през септември, но по-вероятно в края на август 1869 г., идват десетина конници заптии начело с един юзбашия да търсят бунтовника папаз Васил. Докато местните чорбаджии пишели писмо, че такъв човек няма в селото им, той се криел в дюкяна на Петко Ив. Диамандиев. След като били нахранени и напоени обилно, заптиите си заминали с подпечатаното и подписано от първенците писмо (Начов 1927: 344-345).

Принуден да се крие, в края на август същата 1869 г. година с тезкерето на калофереца Стойко Бешикташът (според Захари Стоянов) се прехвърля в Румъния (Стоянов 1983а: 45).

Стойко Христов Бешикташът е бащата на баба ми Мария (майка на баща ми), или иначе казано, мой прадядо. По-сетне заради приписаното убийство на слугата му Лальо (намерен е една сутрин в дюкяна му с отрязана глава) е принуден да бяга при роднини в Аджар (сега с. Свежен, Карловско). Според всички калоферци убийството е било дело на турците (Начов 1927: 291-295).

В с. Аджар по-късно прадядо купува къща, която изгаря (пълна със стока - персийски килими и други манифактурни стоки) през юли 1877 г., когато селото е бастисано от башибозук и редовна войска.

Джобното тефтерче на Левски съдържа записано само едно женско име, Ана. Част от текста на страница 116, който е по-тъмен от останалия гласи: "Лоза. Ана. в пл." И отдолу под него със същото мастило "Б р.". Историкът Д. Т. Страшимиров го тълкува като "Лоза (т.е. парола) за Ангел Кънчев в Пловдив". Съвременните изследователи на бележника приемат, че това не е вярно и твърдят, че става въпрос за "Лоза [за] Ана[стас] [в] пл[евен]". Споменатият Анастас е съратника на Апостола, Анастас Попхинов от Плевен (Възвъзова, Нонева, Тилева, 1987: 140).

За двете букви "Б р" не дават обяснение.

Част от текста на страница № 116 от тефтерчето на Васил Левски

Подправената буква А на буква Б. На увеличения образ ясно личи намесата.

Подправената буква А на буква Б

И двата текста са задраскани хоризонтално с по една черта.

Известно е, че Левски е имал навика за записана и изпълнена задача да задрасква или огражда написаното. Това означава, че Лозинката (паролата) е доставена. За пароли (лозинки) е използвал скъсани на две листове от хартия, счупени на две дървета и др.

Баба пазеше като скъп спомен, останал й от прадядо й от онова време, една такава лозинка, но от метал. Специално изрязана със сложен профил половинка от тънка монета. Самата монета е от Рагуза (Дубровник).

Анверс

Аверс

Прадядо Стойко е имал сестра Тана (Ана) в Аджар. Тогава целият текст от 116 стр. би тябвало да се тълкува като "Лоза [за] [T]Ана в пл[анината]" и долният ред като "А[джа]р". Всеки може да се убеди с очите си в приложените увеличени букви от въпросният текст "Б р", че някой се е погрижил да преправи буквата "А" на "Б". Мнозина мастити изследователи на бележника изказват мнение, че има външна намеса в целостта и съдържанието му, като подозренията падат върху Захари Стоянов, от наследниците на когото попадат в музея (Възвъзова, Нонева, Тилева, 1987: 15).

Още един довод, че става въпрос за село Аджар е избледнелият текст ("Господине Господине болярино"), който е записан по-надолу на румънски. Легендата, която се знае и помни в с. Аджар е, че селото е основано през 1396 г. от забягнали търновски боляри.

На предната страница в бележника, под номер 115 се намира онзи прословут израз на Левски "Народе ???? ." с четири питанки и една точка. Сто и петнадесета и сто и шестнадесета страница са двете лица на петдесет и седмия лист, като 115 е лицето, а 116 - гърбът му. Над думата "Народе ???? ." в три реда са поместени следните слова оградени с черта за изпълнена задача:

"бистрица: за

има. има три

тополи"

Предположението на изследователите за смисъла на тези три реда са, че се касае за село Бистрица, Софийски окръг, близо до което, до три тополи е закопано имa[не]. За думата "Народе ???? ." няма обяснение.

Според мен под наименованието Бистрица е закодирано друго населено място, а доколкото тополата е дълго дърво, то явно се касае за мярка, изминато разстояние. И тъй като в планината изминатият път се мери в часове пеши ход, то тълкуването на целия израз би трябвало да се чете, "бистрица: за=[да] има. има три часа [път]". Разстоянието по преките горски пътища между Калофер и Аджар е около три часа нормален пеши преход и сега. Дори биографа на Ботев, З. Стоянов, споменава, че аджарки за един ден са ходили на пазар в Калофер да продават вълна и са се връщали.

За "Народе ???? ." би могло да се предположи - "Народе [знаеш ли каква годеница имам?]".

Като втори биограф на Левски, З. Стоянов, наред с другите големи центрове, където Апостола е основал революционни комитети, е отбелязал Калофер и Аджар (Стоянов 1983а: 49). Дори е смятал да направи Аджар командно средище за Южна България при едно бъдещо въстание, като природно укрепено селище, заобиколено отвсякъде с ридове, насред Средна гора.

Под псевдоним К. Ведрин, поетът Кирил Христов в 1903 г. е поместил разказа "Левски се сгодява" в сп. "Просвета", издавано в Карлово (Ведрин 1903). При посещението си в града същата година той прави разходка извън чертите му и застига селянин от Аджар. От дума на дума се оказало, че неговата бабичка е била годеница за една седмица на Левски. Дошъл бил Левски от Карлово, преоблечен като чобанин, с едно шарено овчарско куче в Аджар. Потърсил съдействието на селския първенец чорбаджи Вълко, за да си намери мома за жена и се засели в селото. С негова и на попа помощ станала работата и той се сгодил за Гена Боюва - на един селски сиромах Бою момичето. Цяла седмица ходил по седенки и гости, а накрая тръгнал за вула за венчило и не се видял повече. Театрото било нагласено, за да се замаскира пред властите целта на идването. Под този благовиден повод е основал революционния комитет и е приспал хорското любопитство при по-сетнешни негови посещения в Аджар.

Същата история описва и Теодосий Атанасов, написал разказа "Годеницата на Левски", излязъл във в. "Слово" през 1942 г. (Атанасов 1942). Спомена на 94-годишния Божко Христов Иванов и Филип Балтов от с. Свежен за същото събитие от онези времена, записва през 1963 г. уредничката от музея в Карлово, Ана Райкова (1963: 125-126).

Писателят Асен Клисурски под заглавие "На път за Ловеч" правдиво e описал последното пребиваване на Левски в Троян. Разказът на Клисурски е публикуван в книгата на Л. Дойчев (1943: 258-261)⁴. В него се излагат спомените на баба Дона Атанасова Милина, троянчанка, давала подслон на Апостола през 1871 г. и декември 1872 г. На нея великият българин й се представил като "търговецът от Аджар".

В Карлово Левски често отсядал в дома на близкия си приятел, калофереца доктор Киро Д. Попов. Докторът и брат му архимандрит Константин Попов са били членове на карловския революционен комитет. Брат на двамата е вече по-напред споменатият Стоил Попов (Стоил ефенди) (Начов 1927: 444).

Още една малко известна подробност за Левски е фактът, че два месеца след обесването му, майката Гина Кунчева не е знаела нищо за трагичната съдба на своя син. Карловци не смеели да й кажат. Това направил архимандрит Константин Попов (Попов 1986: 27).

За близките връзки между двамата титани на нашето национално-освободително движение е предполагал и братът на писателя Антон Страшимиров - Димитър Страшимиров. Като най-изявен историк, изучавал живота и делото на Апостола в книгата си с изворов материал за него, помества бележка към известното писмо на Ботев до Драсов (Страшимиров 1929: 423)⁵.

БЕЛЕЖКИ

1. Но отваряме "Първичка българска граматика" (1844) на Иван Богоров. В списъка на спомоществувателите от Калофер има две имена, които ни инетересуват: "Стою Петков, Дрђнь" и "Стою Стоилов, Дрђнь". Последният е бащата на Иванка Ботьовица. Че наистина се е казвал Стою, а не Стайко, пише и Найден Геров в писмото си до Н. Касапски от 7.X.1846 г. (Архив Н. Геров, писмо № 3002): "Заведоха ни после при Ботя. Ботевица е хубавица като калоферка. (...) Майка ти, като чула, че съм в дошъл в Калофер, тръгнала да ме търси и ме намери у дядови СТОЙОВИ, та й връчих там писмото."

Двамата братовчеди с прякор Дрян явно са кръстени на един и същ дядо Стою, следователно дядото на Христо Ботев по майчина линия се е казвал СТОЮ СТОИЛОВ, а прадядото е СТОИЛ. Вероятно на този прадядо е кръстен Стоил Попов, също от рода Дрянкови, когото Ботев години наред споменава в писанията си. [обратно]

2. Петър Велков (Вълков) роден през 1850 г. в с. Афкарик (Аджарик), Тулчанско. На 4 май 1877 г. постъпва в 4 дружина, 1. рота. Уволнен на 26 май 1877 г. поради непригодност за военна служба. [обратно]

3. За казанлъшкия зограф Петьо Ганин и майка му баба Гана, по спомените на неговия син, е известно следното: "Омъжила се за пътуващ търговец от Пирот Илия Стефанов, който имал хан в Казанлък и магазин за килими в Бруса. Наричат го "Ганин" по името на майка му, известната сподвижничка и укривателка на Левски в Казанлък, баба Гана, която е от Калофер". [обратно]

4. Апостолът в Троян

Писателят Асен Клисурски* бе така любезен да ни предаде за печат своето исторически правдиво описание за последното пребиваване на Левски в Троян, под заглавие "На път за Ловеч". Данните, които изнася г. Клисурски, по негово уверение, са черпани от съвременници на описаната случка, както и от самата баба Дона, доживяла до дълбока старост.

Разказът е следният:

"Когато, сутрин, слънцето се покаже от "Капинча"** и надникне над Троян, лъчите му обагрят отсрещните височини на "Турлата" и "Церито". А щом неговите лъчи заслизат надолу към долината и наближат града, най-напред се спират върху кубето на черквата "Св. Параскева" и усамотената къщица на баба Дона Милина***.

През 1872 година, мразовита декемврийска нощ тръпнеше над малкия градец. Из снежната белина раздрипено се чернееха кумини, надвесени стрехи и оголени дървета.

Баба Дона, с вретено, чекрък и стан, от ранни зори до късна нощ, край огнището - при борина, газениче или вощеница, посрещаше крайно ограничените си нужди за преживяване. Беше доволна, добродушна - с открита душа. Затова се ползваше с обичта и уважението на всички. Черквата "Св. Параскева" беше едничка черква не само за града, но и за десетките околни махали, разпръснати из горите. На големи праздници, особено по Великден, при нощни черковни бдения, на баба Дона пристигаха гости от махалите, които, налягали около огнището, из двора и градината, дочакваха нощните църковни камбани.

- Кой тропа? - попита тя, като се отправи към вратата.

- Аз съм, бабо Доне!... Търговецът от Аджар.

Баба Дона си спомни за тримата търговци, които бяха пренощували в нейната къща преди една година.

Тя потегли резето на вратата и отвори.

- Откакто обраха царската хазна на Арабаконак, денем и нощем се провървят. Казват, всички пътища били бастисвали. Хванали комитата, дето обрал хазната, и писма намерили у него, та сега знаели всичко. Личи си, че не ги свърта на едно място.

- Щом са го хванали, какво повече искат?

- Искат да хванат баш комитата и затова са плъзнали навсякъде.

- Че кой е тоя баш комита?

- Нашият карловец Васил Левски.

- Че ти откъде знаеш за Левски?

- Ха, няма да зная! Кой не е чувал за него.

- Ти виждала ли си го?

- Не съм… Откъде ще го видя! През тука често минавал. Него мъчно ще го хванат. Той из Тракия между турчата ходи и не могат да го хванат, та тука ли! Дисаги с пари давали, който го изкаже.

- Ето как може човек веднага да стане чорбаджия.

- От такива пари няма да хаироса. Па може ли да има българин да направи това? Може ли такова нещо!... Той ще е Юда Искариотски! Той човекът се бори за доброто на цял народ. На какви мъки, на какви тегла е!... Да не знаеш къде ще замръкнеш и къде ще осъмнеш!... Бил здравеняк, плещест като тебе. Ти като ми влезе вкъщи, сякаш синът ми си дойде. Така се зарадвах.

- Бабо Доне, аз съм Васил Левски."

* Асен Иванов Клисурски е роден в гр. София на 9.V.1886 г. Син на поборник опълченец, той още 6-годишен е останал кръгъл сирак, поради което отрано изпитал несгодите в живота. Започнал е да пише от 1900 г. (б.а., Л.Д.).

** "Капинчо" - височина в източната страна на гр. Троян (б.а., Л.Д.).

*** Дона Атанасова Милина се е поминала преди няколко години в гр. Троян на 111-годишна възраст (б.а., Л.Д.). [обратно]

5. Бележка на Димитър Страшимиров към публикуваното писмо на Ботев до приятеля му Иван Драсов, цитирано от биографията на поета от З. Стоянов.

"1) Писмо на Хр. Ботев до Ив. Драсов. Не притежаваме оригинала. Изобщо в Народната библиотека нямаме нищо от кореспонденцията на Ботева. Архивът на великия поет се намира в частни ръце и додето той не се откупи и не получи достъп за всички научни сили в страната, няма да имаме пълно осветление върху истинските отношения между Ботев и Левски и въобще върху действителната политическа дейност на Ботева." [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Атанасов 1942: Атанасов, Т. Годеницата на Левски. // Слово, бр. 5881, 23.02.1942.

Бурмов 1945-1946: Бурмов, А. Христо Ботев. Стихотворения. Редакция и коментар от Александър Бурмов. София, 1945-1946.

Ведрин 1903: Ведрин, К. (Христов, К.). Левски се сгодява. // Просвета (Карлово), 1903, № 18.

Възвъзова-Каратеодорова, Нонева, Тилева 1987а: Възвъзова-Каратеодорова, К., Нонева, Здр., Тилева, В. Васил Левски. Документален летопис 1837-1873 г. София, 1987.

Възвъзова-Каратеодорова, Нонева, Тилева 1987б: Възвъзова, К., Нонева, Здр., Тилева, В. Личният бележник (джобното тефтерче) на Васил Левски. София, 1987.

Гигова 2003: Гигова, М. Левски и Ботев - рода. // Нощен труд, г. XII, бр. 35 (2702), 19-20.02.2003.

Делийски 1996: Делийски, Д. Няма да си зачерня лицето пред вас. // Антени, 10.01.1996.

Делийски 2007: Делийски, Д. Не "ирландска следа", а "византийска мечта" има в Мъглижкия манастир. // Казанлък в миналото и днес. Кн. 7. Казанлък, 2007.

Димитров 1949: Димитров, М. Ботьо Петков. // Христо Ботев. Сборник по случай сто години от рождението му. София, 1949.

Дойчев 1943: Дойчев Л. Левски в светлина. София, 1943.

Заимов 1897: Заимов, Ст. Васил Левски. София, 1897.

Каракостов 1977: Каракостов, Ст. Ботев в спомените на съвременниците си. София, 1977.

Начов 1903: Начов, Н. Спомени за Левски. // Сборниче Васил Левски. Пловдив, 1903.

Начов 1927: Начов, Н. Калофер в миналото. 1707-1877. София, 1927.

Попов 1986: Попов, Ж. Без сън, без покой. София, 1986.

Райкова 1963: Райкова, А. Легенди за Васил Левски в карловския край. // Велик и безсмъртен. Пловдив, 1963.

Стоянов 1983а: Стоянов, З. Съчинения Т. II. Васил Левски - Дяконът. Чърти из живота му. София, 1983.

Стоянов 1983б: Стоянов, З. Христо Ботйов. Съчинения. Т. II. София, 1983.

Страшимиров 1929: Страшимиров, Д. Васил Левски. Извори. София, 1929.

Унджиев 1947: Унджиев, И. Васил Левски. Биография. София, 1947.

Ферманджиев 1975: Ферманджиев, Н. Родът на Васил Левски. Родови хроники. София, 1975.

Христов и др. 1999: Христов, Тодоров, Петкова, Гиндузов, Гочева, Николова. Българско опълчение 1877-1878. // Биографичен и библиографски справочник. Т. 2. Ст. Загора, 1999.

Чолов 2003: Чолов, П. Българските въоръжени чети и отряди през ХIX в. София, 2003.

© Христо Т. Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.07.2008, № 7 (104)

Други публикации:
Долина (Казанлък), г. VII, бр. 7 (287), 14.02.-04.04.2008.