БИТКАТА НА БУЗЛУДЖА И ЛОБНОТО МЯСТО НА ВОЙВОДАТА ХАДЖИ ДИМИТЪР

Христо Т. Христов

web

Кой не знае началото на най-известната Ботева балада "Хаджи Димитър":

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

и по-нататък в третия стих поетът ще доуточни къде е това място в Балкана:

Жътварка пее нейде в полето

Следователно някъде в планината, близо до полето, където може да се чуе жътварската песен. Както е известно, мястото Бузлуджа, арена на последната значима битка и наложило се като лобно място на Хаджи Димитър, се намира на 3-4 часа път пеша от най-близкото поле, където може да се чуе жътварската песен. Изниква логичният въпрос - къде е този Балкан и местността, приютила ранения войвода?

Няколко седмици след сражението сред българската емиграция във Влахия и Русия тръгва мълвата, че войводата е жив и броди с част от другарите си по планините. В. "Дунавска зора" от 15.VI.1868 г. пише за геройството на четниците и водените битки (Дунавска зора 1868а). В броя от 11.X.1868 г. на в. "Народност" се потвърждава, че войводата Х. Димитър е жив и четата му ще зимува в Рилския манастир (Народност 1868). Информация се препечатва на 20.X.1868 г. и във в. "Дунавска зора" (1868б). На другата, 1869 г., в четири свои броя в. "Дунавска зора" продължава да пише, че Х. Димитър е жив (Дунавска зора 1869).

В кореспонденцията между съвременниците също се прокрадват съобщения, че Хаджи Димитър е останал жив. Така например, Тодор Ковачов на 11.X.1868 г. известява войводата Панайот Хитов, че Х. Димитър е обграден при Сливен (Страшимиров 1908: 321-322). На 15.I.1869 г. Ковачев продължава да осведомява Хитов, че Хаджията е в Рилския манастир, а по-късно и към Солун (Страшимиров 1908: 326-327).

Странно, но тези сведения съвпадат с движението на двете групи Хаджи-Димитрови четници, оцелели след 18.VII.1868 г., денят на Бузлуджанската битка. Едната група е от 14 четници, отделили се и загубили се в нощта преди битката. Тя дава по-нататък пет жертви в сражения при движението си към Агликина поляна, накрая е обградена и пленена (девет човека) в Сливенския Балкан (с. Кечи дере, сега Козин дол). Другата е групата на Христо Македонски, който с другарите си Пенчо Стоянов и Илия Николов (Андрей Марков малко след побягването почива от раните си) след пробиването на обръча на турците на Бузлуджа продължава движението си на запад по Стара планина. След Сопот тя се прехвърля в Средна гора, а оттам в Рила. След като престояват известно време в Рилския манастир, преоблечени като монаси, се отправят към Солун и Атонските манастири. По-късно през Цариград се озовават в Румъния.

Консулите на западните страни в Русе също се питат един друг дали наистина войводата Х. Димитър се е спасил след битката на Бузлуджа.

От доживелите Освобождението участници в четата, само трима оставят спомени: Ангел Обретенов, Марин Нейков и Христо Македонски, като и на тримата други ги записват или публикуват. От тях само Македонски взема участие в битката на Бузлуджа. Спомените на Обретенов са предадени от Захари Стоянов в книгата му "Четите в България...". Марин Нейков е бил неграмотен и друг е писал под диктовка неговите спомени.

Сравнително най-пълни и точни сведения ни е оставил Христо Македонски, който е имал водени бележки, по които през 1896 г. Юрдан Ив. Мирчев подготвя книгата "Записки на Христо Н. Македонски 1852-1877" (Македонски 1973: 203).

Сражението на Бузлуджа е петото по ред и става в четвъртък 18 юли (30 н.ст.) 1868 г.

За Хр. Македонски теренът на битката е следният: "Местността, която избрахме за почивка, се казваше Бузлуджа, ...понеже мястото не беше толкова удобно, гората беше тук изсечена, редка и тук-там имаше дебели дървета." (Македонски 1973: 94).

Подобно описание дава и З. Стоянов. Това е рядка гора с тук-там дебели букаци (Стоянов 1983: 204). Едно от тези големи букови дървета ясно се вижда на задния план на снимката от 1898 г. (30 години след събитията). Направена е на Хашката поляна за спомен от участвалите в честването поборници, опълченци и войводи. Сред тях са войводите Христо Македонски със знамето на Караджата, Панайот Хитов и Филип Тотю (Стоянов, Михайлов 1961: 11).

Поборници на Хашката поляна през 1898 г.

Такива дървесни великани все още могат да се видят и сега в района, както и на снимката от 1922 г., правена по повод честване паметта на загиналите (Стоянов, Михайлов 1961: 19).

Битката се е състояла на 100 метра западно от старата хижа "Бузлуджа", където е лобното място и паметникът на четниците (Стоянов, Михайлов 1961: 21). Самата хижа е в западния край на Хашката (Крънската) поляна (Маркова 1968: 49).

З. Стоянов разказва, че откъм Хашката поляна са заели позиция петстотин башибозуци от Казанлъшко, предвождани от Куртчу Осман (Стоянов 1983: 206-207). Заптиите от Казанлък със своя началник Сюлейман ага се настанили от западната страна и настъпвали откъм хребета Пряслопът (там сега е скулптурната композиция "Факела") в посока на поляната. Пристигналата със закъснение една рота от 150-200 души редовна войска от търновското окръжие открила огън от север (откъм дома-паметник на БКП). Така общо силите на турците били към 700 души.

За участвалите в сражението четници сведенията са различни.

Съгласно доклада на углавния съд в Русе от 16.VIII.1868 г. и публикуваното във в. "Дунав", те са 34 (Зора 1931), (Дунав 1868). Знае се, че турската официална власт всячески се е старала да омаловажи фактите за движението и битките на четата, както и броя на бунтовниците (Панчев 1911: 659-660).

Според З. Стоянов "с Хаджията за Бузлуджа заминали 36 души момчета" (Стоянов 1983: 211). Толкова излизат и след изваждането на 22 (всички загубили се, оставени ранени и отделили се според автора) от 58, колкото са се преброили след четвъртата битка. На друга страница, по-напред, същият пише за 25-30, останали с Х. Димитър (Стоянов 1983: 202).

За 58 четника, останали живи след четвъртото сражение при Канлъ дере, ни е оставил сведения Бачо Киро (Начов 1910: 62). З. Стоянов е разполагал с тях и многократно ги цитира в книгата си за четите.

Христо Македонски, като прави равносметка на загубите след четвъртата битка, казва същото: "...преброихме се и се оказа, че четата ни се състои всичко от 58 души..." (Македонски 1973: 79).

На Бузлуджа Македонски брои 44 души, които са участвали в сражението (Македонски 1973: 93).

В телеграма до Високата порта от 18 юли (30 н.ст.) Митхад паша пише за 40 души при Бузлуджа (Четата 1988: 188, док. № 104). Същата цифра потвърждава и няколко дни по-късно. В доклада си до Али паша в Цариград от 23 юли (н.ст. 4 август) отчита броя на четниците в Габровския балкан - "около 40 души заедно с водителя им Хаджи Димитър", които били "блокирани в Шипченския балкан, в местността Бузлуджа" (Четата 1988: 198, док. № 112).

Така излиза според повечето източници, че участвалите в боя на балканския връх четници е четиридесет заедно с войводата. Толкова приема и професор Николай Генчев.

На всеки от бранителите са се падали по около 18 нападащи турци.

Кога е започнал боят и колко време трае?

Башибозукът начело с Куртчията, съгласно З. Стоянов пристигнал в 12 часа (по пладне) и очаквал редовната войска от север (Стоянов 1983: 206-207). И по-нататък същият автор влиза в противоречие с по-рано изказаното: "Битката захвана пред обяд и трая до икиндия" (Стоянов 1983: 246).

В Найден-Геровия речник за думата пладне е казано, че е точен час и това е средата на деня (Геров 1977: 37). А икиндия е средата на втората половина - от пладне до залез (Геров 1976: 325). За 18 юли денят е дълъг почти 15 часа (изгрев в 6 ч. и 4 мин. Залез в 21 ч. и 1 мин.). Пладне е 13 ч. и 30 мин. и икиндия 17 ч. и 15 мин.

Оставеният за стража Хр. Македонски видял потерята по пладне (Македонски 1973: 94). След това цялата дълбоко заспала чета повече от час се разбужда (Македонски 1973: 95). Оказва се, че началото на битката е около 14,30-15 часа следобед.

За Македонски и другарите му след пробива на обръча на противника, времето тече така - половин час бяг и "Беше вече късно и скоро щеше да падне мрак." (Македонски 1973: 97). А мрак в този ден пада малко след 21 часа. Излиза, че сражението е траяло около пет часа.

За пет часа сражение пише и цариградския вестник "Курие д’Ориан" от 8.VIII.1868 г.: "И от двете страни боят стана с жестоко упорство. Борбата продължи повече от 5 часа.".

Излизащият в Цариград "Куриер д`Ориент" от 18 юли (30 по н.ст.) пише, че "Борбата се продължи повече от пет часа".

В доклада на Митхад паша сражението "траяло 3 часа и половина". И е започнало в петък вечерта (Четата 1988: 198, док. № 112). Но третият петък от месец юли се пада 19 юли. Явно Митхад е сгрешил и правилно е да се смята, че битката се е провела в четвъртък, 18.VII.1868 г.

Колко души са се спасили от куршумите и ятаганите на турците?

Захари Стоянов уверява, че шипченските овчари, които били единствените външни свидетели на сражението, са видели, че десет момчета успели да избягат в гората (Стоянов 1983: 210). Как са видели тези овчари през рядката гора, и то отдалеч, е малко непонятно. Авторът не би могъл да се позове на сведенията на оцелелите, от 14-те заблудили се, защото сам признава, че те преди боя са минали от северната страна (Тъпана) на билото и не са могли да бъдат очевидци на битката на четата (Стоянов 1983: 204).

Откъде тогава писателят знае, че точно Христо Македонски е единият от побягналите и спасил се? Явно някой друг от сражаващите се и спасил се с друга група побягнали му е дал сведенията след Освобождението, но за него той и дума не обелва.

Самият Македонски на две места в записките си утвърждава, че 13 четници са се вдигнали за пробив (Македонски 1973: 96, 98). Преди да стане това, пак според същия "три четвърти от нашите момчета бяха избити" (Македонски 1973: 95). При 40 сражавали се, една четвърт останали живи правят 10 души.

След като в началото на доклада си от 23 юли (н.ст. 4 август) Митхад паша пише за 40 участници в сражението, по-нататък съобщава, че "Най-после 34 четници са изтребени на Бузлуджа". По този начин косвено признава, че шест четници са избягали (Четата 1988: 198-202, док. № 112).

Цариградският вестник "Курие д’Ориан" от 8 август описва битката и споменава за четирима избягали.

Колко души са загинали на Бузлуджа?

З. Стоянов пише за 26 паднали заедно с войводата (Стоянов 1983: 232). Толкова са и в книгите на Христо Милев (1886) и Г. Димитров (1896: 309). Последните двама автори явно са взели наготово числото на загиналите от З. Стоянов. От участвалите свещеници и селяни от селата Хасът и Енина в погребението на четниците на Бузлуджа на 20.VII.1868 г. се е знаело, че са заровени 24 трупа и една човешка глава. Останките на толкова души се намират през 1896 г. при разкопаването на гробовете по указание на извършилите погребението (за случая е съставен акт, поместен във в. "Юнак" (1898).

За това, че "8 глави на бузлуджанските юнаци били занесени през Шипка в Казанлък, а 17 - в Търново." е научил З. Стоянов (1983: 210).

Малко по-различно е съотношението и бройката в донесение (от това време) от Казанлък до английския консул в Одрин - г-н Блант. Четири глави турската тълпа разнасяла из Казанлък, а двайсет били изпратени през Шипка за Габрово и Търновско (Зарев 2003).

За две глави отрежда място в спомените си роденият в Габровската Нова махала (събирателно за махали Коприва, Потока, Котовци, Баланци и Ломът) през 1854 г. Ботев четник Димитър Тодоров-Димитрото. "В 1868 г. през лятото през наше село, идейки от Балкана - върха Бузлуджа, около 200 души войници и си заминаха, като закачиха на една слива главите на двама юнаци от Хаджидимитровата чета." (Тодоров-Димитрото 1986: 226).

Съгласно тези съвременници излиза, че 22 глави са занесени към Габрово, но те не са пристигнали в Търново.

Друг Ботев четник, Йордан Н. Йорданов-Инджето, от 9.VII.1868 г. е в търновския затвор. Той ни е оставил подробни записки как е разговарял с пленения Ст. Караджа, как са докарали на 5 август последните пленени четници (от онези 14, които се загубват преди боя на Бузлуджа) при Кечи дере заедно с една глава. Разказва в детайли и за другите четници, минали през затвора, както и за Кръстьо Минков от Казанлък. А той се е познавал отлично с двамата войводи още от тригодишната си служба в румънската армия и в 1865 г. дори е шетал с чета на Караджата по Балкана (Йорданов-Инджето 1986: 449-450). На 28 май дори получава писмо от Ст. Караджа да е готов за 4 юли. Щом научава, че четата е минала Дунава на 6 юли, той открадва коня на търновската ханджийка Бяла Бона и бърза да се присъедини към другарите си. По подозрение в комитаджилък е заловен при Горна Липница, но в крайна сметка лежи осем месеца в този затвор за кражба на кон (Драганова 1968: 89-93).

Никъде Инджето не споменава, че е била донесена главата на Хаджи Димитър. Едва ли би пропуснал това извънредно събитие. В докладите на западните консули в Русе също не е отредено място за други, освен за две глави на паднали двама русенци още в първите сражения и хвърлени в Дунав (Четата 1988: 150-151, док. № 74).

Изолирано остава съобщението на Захари Стоянов, че плененият и озовал се в търновския затвор Кръстьо Минков бил видял главата на Хаджията¹ (Стоянов 1983: 212). Същата тази глава според Чудомир, като цитира книгата на Христо Милев (1886), живи свидетели са видели татуирана при закопаването на труповете на Бузлуджа (Чудомир 1935).

До Али паша в Цариград Митхад паша докладва, че "най-после Хаджи Димитър паднал убит, ранен на три места." (Четата 1988: 198, док. № 112).

Италианският консул в Русе А. ди Донато в доклада си до външния министър граф Л. Ф. Менабреа от 20.VII.1868 г. (н.с. 1 август) не хваща вяра на турските доклади относно четата (Четата 1988: 190-192, док. № 107). В следващото си донесение четири дни по-късно той отново повтаря съмненията си за правдоподобността на турските източници на информация (Четата 1988: 205-206, док. № 116).

В писмо от 22.VIII.1869 г. до колегата си в Одрин Иван А. Иванов руският консул в Пловдив Найден Геров споделя за манталитета на Митхад паша да лъже правителството на султана, както и за невярна информация относно български четници, публикувана в официоза на Дунавския вилает в. "Дунав" (Панчев 1911: 659-660, писмо № 1104).

Участникът в битката Хр. Македонски също твърди, че Хаджи Димитър е паднал убит. Да, но както сам той обяснява, четниците са били "разделени на групи и при закрития". И по-нататък уточнява, че едно отделение турци на юруш е нападнало онова място, където се е намирал войводата, следователно не и при тяхната позиция (Македонски 1973: 95). Одързостили се от тази атака, и друго отделение башибозуци нападнало на нож този път тяхната позиция. Вероятно той е чул да викат, че е ударен Хаджията и видял да пада ранен в окопа, но скоро след това тяхната група е побягнала и не би могъл да знае съдбата на войводата и групата четници, където е той. Накрая пояснява, че 13 души са тръгнали на пробив (Македонски 1973: 96).

Вече след Освобождението в официоза на Източна Румелия в. "Марица" на 11.XI.1880 г. се появява кратко съобщение: "От Аджар ни пишат, че напоследък се намерило там близо, в Средна гора, на един връх, именуем Кадравил, тялото на сливенский войвода Х. Димитър, който бил убит на това място, когато предвождал една въстаническа чета през август 1868 лято. Казва, че още и досега се познавал левът, който той имал изобразен на едната ръка. След намерването на тялото, 6 того, то се занесло в Аджар, гдето Н. Боголюбие Левскийски г. Гервасий, който случайно се намира там, го посрещнал и вземал участие в опялото, което станало доста тържествено." (Марица 1880). Аджарският поп Петър Стоянов и поп Минчо Тачев от с. Рахманлий (Розовец) са помагали в опелото на архимандрит Гервасий, който тогава е викарен епископ на Пловдивската митрополия.

Любопитното в биографията на Гервасий е, че от 1867 г. става игумен на Араповския манастир "Света Неделя", Асеновградско и шест години го ръководи. По него време често е давал убежище на Левски в обителта. Нищо чудно от Апостола да е бил запознат с гибелта на Хаджията и не случайно се е озовал в Аджар, за да опее тленните останки на войводата.

Новината за писаното във вестника достига до майката на Х. Димитър, Марина Хаджиниколова. Снабдила се с пълномощно (издадено на 18 ноември) от сливенските първенци, за да пренесе тленните останки в Сливен, тя на 30.XII.1880 г. пристига в с. Долни Омарбас (сега с. Домлян). Поради падналия дебел сняг и невъзможността възрастната жена да продължи, написано било писмо от нейно име до аджарци с молба да се изпратят костите на сина ѝ. Родолюбците от с. Аджар (днешно с. Свежен, Карловско) ги изкопали от църковния двор, където били препогребани, и ги проводили с едно писмо на майката. Като съжаляват, че не са могли да посрещнат в селото си тази, която е отгледала легендарния войвода, те коригират в писмото си дописката - "която е поместена във в. "Марица" в 234 брой, има погрешка, гдето е казано, че и до днес личи лъвът, изобразен на ръката му; той е личал, когато са е намерил на 1868 г., а не сега..." (Ферманджиев 1973).

Захари Стоянов отрича новината за гроба на войводата при Аджар и настоява с "историческа претенция"², че Хаджи Димитър е загинал на Бузлуджа (Стоянов 1884). Той се позовава на сведенията от оцелелите седем души, всички те пленени при с. Кечи дере, и от групата на четиринадесетте отделили се преди битката³ (Стоянов 1983: 111). Но както по-горе се отбеляза, те не са били свидетели нa сражението и много преди това са минали от северната страна на билото на Балкана. Привежда и факта, че участвалият в погребението на Бузлуджа на загиналите четници, извършено на 20 юли, и опял тленните им останки, свещеник Иван от с. Хасът (сега Крън) разпознал в един труп войводата Х. Димитър. Според него той видял на ръцете му изписани с барут "сабли, левове и буквите Х. Д.", които букви тълкува, че означават Х(аджи) Д(имитър) (Стоянов 1983: 211). За същия труп обаче друг участник в погребението Иван Хр. Креслев съобщава, че имал татуировка "С. Хаджиев", което трети участник - Христо Червенков, сметнал за името Симо Хаджиев (Зарев 2003).

В книгата си "Четите в България на..." (издадена 1885 г.) З. Стоянов пише, че на Кадрафил е починал Христо Македонски (Стоянов 1983: 211)⁴. Да, но с появяването си от емиграция в Румъния след Освобождението и то много след смъртта (1889 г.) на писателя, Македонски опровергава неговата теза. На свой ред той поставя в своите "Записки..." на Кадрафил брата на войводата Х. Димитър, Тодор Асенов (Македонски 1973: 189, 245). За него отдавна е доказано, че е оставен тежко ранен и неможещ да върви още преди битката на Бузлуджа, в с. Дебели дял, Габровско, където е убит от своя укривател Петко Бурунсуза. Както и по-напред се спомена, групата на Македонски не е ходила при движението си на запад по Балкана към Средна гора в района на Кадрафил. Той не би могъл да знае кой е загиналият там, затова и произволно е писал, че това е братът на войводата.

По-нататък през годините в подкрепа на становището, че лобното място на Х. Димитър е на Кадрафил, са статиите от 1911 г. във в. "Дневник" на Т. Стойчев и на Хр. Дидов във в. "Отечествен глас" (Стойчев 1911; Дидов 1966). Най-общо те информират, че в баталното сражение на Бузлуджа на 18.VII.1868 г. (30 н.ст.) войводата е само ранен. Трима негови четници го измъкнали от полесражението и с помощта на млад селянин от с. Енина, на носилка от клони успели да го пренесат до местността Кадрафил над с. Аджар в Средна гора. Според едни бил ранен в тила, а според други в гърдите и не можел да се движи. Четниците и раненият останали на това място близо месец, хранени от местни овчари и говедари. По разказа на Т. Стойчев в края на август трупът на Хаджията е намерен съблечен само по фанела и погребан от неговите ятаци на същото място, като го означили с голям камък. Участниците в тъжното събитие пазели в дълбока тайна мястото до Освобождението.

Малко по-различно е предал станалото Хр. Дидов: "Една сутрин, през първата половина на август, те (ятаците - б.м., Х.T.Х.) намерили Хаджи Димитър починал, с оглозгани ръце до лактите, а другарите му ги нямало. Те погребали войводата и обозначили гроба му с камък, взет от околността...".

Вече след Освобождението кметът на Аджар, чорбаджи Вълко, срещнал в Пловдив един от четниците, които донесли Х. Димитър в местността Кадрафил. Той отново свидетелствал, че погребаният е войводата Хаджи Димитър. В статията си Хр. Дидов казва нещо важно, че е имало някаква подозрителна група въоръжени хора, която е минала покрай четниците и те е трябвало бързо да се отдалечат от това място. Пак според същия автор майката на войводата познала останките на сина си "по изкъртен зъб от челюстта на своя син". В разговори с аджарския учител Цв. Цъклев и кмета чорбаджи Вълко, З. Стоянов споделил: "То всичко се знае, но оставете героя да си умре на Бузлуджа". Същото казал и пред нарочната делегация от Аджар, изпратена да протестира в София, след излизането на книгата му "Четите в България..." - 1885 г. Още ги посъветвали да не повдигат повече този въпрос (Ферманджиев 1973).

За гроба на Кадрафил са писали още Чудомир, Николай Хайтов, Петя Александрова и Радослав Цеков (Цеков 2004). Един от доводите на казанлъшкия "нашенец" е, че Розовата долина е прекалено гъсто заселена с турски селища и не биха могли четниците да я преминат (Чудомир 1935). Той не взима под внимание, че предната 1867 г. Филип Тотю с хората си, подгонен от потерите по Балкана, я пресича почти по същия маршрут от подножието на Бузлуджа до Средна гора. Тази маневра на Ф. Тотю с четиримата си оцелели четници, е описана от Филип Симидов още през 1900 г. в книгата "Прочутият Филип Тотю войвода (наречен "хвърковатият Тотю"). По личния разказ и забележките на войводата".

Знае се и пътят, който малката група четници и раненият войвода изминава. Племенницата на Чудомир, Лилия Димитрова, е записала спомените на своя роднина Стефан Бучакчиев (роден 1891 г.), който ѝ предава разказа на стария поп Колю от Турия⁵. Една вечер, два дни след битката на Бузлуджа, те потропали на портата на свещеника. Гостоприемно били нагостени и проводени за пътеката, която води към Аджар, която била позната на едно от момчетата, родом от същото село. Според четниците първата нощ те стигнали до полите на Балкана, а след това за една нощ минали пътя от Енина покрай Секиречево (сега с. Хаджидимитрово) и на утрото се скрили в една воденица (сега на дъното на язовир Копринка) на река Тунджа, разположена срещу десния ѝ приток Гюрля. На следващата нощ все покрай Тунджа минали край село Карагитлий (сега с. Виден) и късно вечерта стигнали до къщата на поп Колю от Турия (Димитрова 2008).

Трябва да се отбележи една подробност, че в дописката до в. "Марица" се твърди, че войводата е "бил убит на това място". Че чорбаджията от съседното на Аджар село Рахманлий, Маню Денев, събрал една въоръжена група и ходил да гони Хаджи-Димитрови четници, пише в края на книгата си за четите З. Стоянов. Дори цитира част от едно писмо до пловдивския паша от същия М. Денев: "В местността Кадрафил, находяща се между селата Аджар и Мраченик, едного от хъшовете (ашканън) оставихме, т.е. убихме"... За награда за тази си "заслуга" изедникът получава една пушка-чифте с позлатен надпис от пловдивския мютесариф-паша⁶ (Стоянов 1983: 284-285).

В спомените си революционерът Иван Андонов изнася, че при двумесечното си гостуване на поета от устата на Хр. Ботев научил, че заради убийството на Кадрафил, Левски устроил убийството на бащата на Маню Денев, Деню Манев (Андонов 1927: 67-68).

Излиза, че поетът-революционер Христо Ботев много добре е бил запознат с историята за гибелта на войводата Хаджи Димитър. От книгата за рода на Хр. Ботев става ясно, че той е имал роднини в Аджар (Чолов 2000: 109). Сестрата на Ботевия майчин дядо Стойо Дрянков, Тана Ст. Дрянкова е била омъжена в Аджар, а и произходът на майчиния му род е от същото село (Александрова 2005). Напълно вероятно е Хр. Ботев и по роднинска линия да е получавал информация за това, че войводата е все още жив "Там на Балкана", но не на Бузлуджа, а на Аджарския Балкан.

В новия XXI век вече покойният Атанас Хр. Генчев разкрива във в. "Трета възраст", през 2003 г., че в погребението на войводата е участвал прадядо му от Аджар, Димо Божиков (Генчев 2003). Заедно с мраченишките козари Гърди Пандурски и Тодор Ботьовски и аджарският говедар Паско Пасков един ден в края на август отишли пак да носят храна на войводата, но го заварили мъртъв. Погребали го, поставили голям камък и пазели тайната строго до Освобождението. По-нататък разказът на Атанас Генчев малко се различава от описаното от Т. Стойчев и Хр. Дидов. Новото е, че и той е участвал в поставянето на паметника в местността Кадрафил, построен през 1935 г. от родолюбивата свеженска общественост. Осветен е от селския свещеник П. Божков, като същият произнася трогателно слово.

Досега най-подробно въпросът за гибелта и лобното място на войводата е разгледал Никола Ферманджиев (1973). Но и той, въпреки тогавашната партийно-политическата повеля да не се противоречи на официалната версия за героичната смърт на Х. Димитър на Бузлуджа, е завършил материала си така: "Дотогава въпросът чии кости са погребани в Аджар, а след това в сливенската черква "Свети Никола", ще остане открит."

Снимките на паметника са заснети през август 2007 г. в местността Кадрафил, намираща се на един час път пеша на северозапад от с. Свежен между върховете на Средна гора, Дряновица и Свети Марко. Пътят за местността се отделя на разстояние половината път по шосето между селата Мраченик и Свежен и води право на север. За половин час се стига до паметника.

Карта с пътя до паметника на Хаджи Димитър

Надписът на метална табела наблизо указва, че той е бил обновен и възстановен от бригада "Хаджи Димитър" на цех 169300 от предприятие в гр. Калофер по повод 120 години от смъртта на войводата. Тогава е поставена метална ограда и отстрани малък мраморен барелеф (вече пропукан), вероятно работа на скулптора Леонид Мицов.

Мраморен барелеф на войводата

Надписът в девет реда, изсечен в гранита на паметника, гласи:

ТУКЪ ПОЧИВА
Х. ДИМИТЪРЪ
ОТЪ ГР. СЛИВЕН
ПОЧ. 1868 ГОД. М. АВ
ГУСТЪ
ТОЗЪ КОЙТО
ПАДНЕ ВЪ БОЙ ЗА
СВОБОДА
ТОЙ НЕ УМИРА

Над надписа има две розови клонки с по два цвята, а над тях равнораменен християнски кръст. Гробът е очертан с гранитен правоъгълен бордюр и заобиколен от синджир, закрепен на шест метални кола.

Гроба и паметника на Хаджи Димитър на Кадрафил

И по нов, и по стар стил на летоброене, битката на Бузлуджа е станала все през месец юли 18 (30), а на този паметник предците ни са отбелязали месец август. Поради отдалечеността си в гората този паметник е оцелял, но не така стои въпросът с друг паметник.

Такъв един надгробен паметник на войводата има в църквата "Св. Никола" в квартал Клуцохор на Сливен. Там майката на Х. Димитър препогребала останките на своето чедо, след като са ѝ били предадени от аджарци. Изчукан надпис на паметника е видял като войник през 1953 г. Атанас Хр. Генчев. А надписът е гласял, че "Хаджи Димитър е починал в с. Аджар. Впоследствие думите Аджар и починал са заличени" според Генчев (2003). Когато е построен големият паметник (1936 г.) в центъра на Сливен, костите са извадени и сега се намират в дървен сандък в сливенския исторически музей (Александрова 2005).

И сега, да видим кой Балкан е имал предвид поетът Христо Ботев. На една карта на английски, отпечатана от клише, изработено на 29 май 1893 г. в Лондон за рекламни цели на казанлъшкия розотърговец Тео К. Шипков, черно на бяло за планината Средна гора (и то за района на Аджар), е написано "LITTLE BALKANS", преведено "МАЛКИ БАЛКАНИ". Нея публикувах преди известно време в казанлъшкия в. "Долина" и списание "LiterNet" (Христов 2007). Оригиналът на тази карта е английска военна карта отпреди Освобождението, от времето на бузлуджанската битка.

Още на Захари Стоянов и на деятелите на Съединението им е трябвало място, обвеяно с героичната смърт на войводата и неговите четници. Затова така настървено той отстоява, че Х. Димитър е загинал там. Вече след 9.IX.1944 г. БКП превръща това място в арена на ежегодно поклонение и то най-вече затова, че там е била първата им сбирка, на която основават партията си. За тях Бузлуджа става сакрално място, което трябва да има по-легендарна история. Затова им е бил необходим гробът на Хаджи Димитър на Бузлуджа.

Тези обстоятелства не омаловажават саможертвата на шепата патриоти, загинали на Бузлуджа за свободата на майка България.

По повод 140 години от гибелта на войводата Хаджи Димитър на лобното място и гроба му в гората Кадрафил над село Свежен, Карловско на 23 август 2008 г. (събота) е отслужена панихида. Да почетат паметта му се събрали над хиляда души от околните селища и страната. Положени били венци и цветя на скромния паметник на легендарния герой. На поклонението са присъствали кмета на община Брезово, кмета на община Карлово и кметицата на Калофер (Спасов 2008).

За маркиране на пътя към паметника, на отклонението на шосето между с. Свежен и с. Мраченик към горския път, е поставена табела от община Брезово с описание на събитията от 1868 г. на български и английски. На нея е изобразен и войводата в пълно бойно снаряжение от известната снимка, правена преди да минат Дунава. Втора подобна табела е поставена до паметника на Кадрафил.

Нова указателна табела до гроба на войводата в гората Кадрафил

БЕЛЕЖКИ

1. "В Търново сварихме само трима души живи от нашите другари, а повечето бяха избесили. Караджата отдавна бе изпратен за Русчук, а на Хаджията била донесена главата и дрехите. Ние видяхме само дрехите, които на часа познахме" (Стоянов 1983: 212). [обратно]

2. "На 18-ти той осъмна на гората Бузлуджа, отгоре над с. Хасът и Енина. Тук дружината биде заобиколена от редовна войска после обяд. Борбата се захвана за живот или за смърт между полумесеца и лъва. После няколко часа върху зелената морава лежаха около тридесет обезглавени трупове, в това число и клуцофорският герой, гордостта и славата на Сливен - Хаджи Димитър хаджи Николов! Тук той падна, а не при Аджар, отгдето по погрешка изкопаха уж неговите кости във време на окупацията. Седем души от неговите другари, които се хванаха в Кечедере, утвърдяват, че му видели дрехите и главата в Търново. Следователно костите, изкопани от Аджар, над които стърчи скромен паметник в клуцофорската църква "Св. Никола" - не са на Хаджи Димитра. Това аз оспорявам с историческа претенция.

А Караджата умря в Русчушкия затвор между 27-28 юли. Той се погреба без свещеник и без никакви християнски обреди. От Хаджидимитровата чета днес живеят само четирима души. Няколко има обесени, а най-голямата част паднаха на бойното поле.

С това съкращение от своите записки аз побързах да запозная читателите с четата на Хаджията, тъй като тя съставлява дълбока тайна за мнозина." [обратно]

3. "Най-после една дописка във в. Марица (1878 г.) тури край на народното недоумение. Дописката беше от с. Аджар, в която неизвестен господин пишеше, че гробът на Хаджи Димитра се намерил в околността на селото им, в гората Катрафил. От какво именно се е познало гробът на юнака след изтичането на единадесет години, кой го е погребал и пр., за това г. дописникът не говори нищо. Той прилага тоя смешен факт, доколкото помня, че и левът, който Хаджията имал изписан на ръката си, можел да се познае (!?).Така или инак, но казаният гроб се разкопа и находяшите се в него кости се пренесоха в Сливен. А истината, както ще видят читателите в настоящата ми книга, е, че Хаджията е паднал в последната битка на Бузлуджа; главата му е отнесена в Търново.

Сведенията за четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджа са разказ на седем души хъшове, всичките участвующи в тая чета. Те са: Ангел Т. Обретенов из Русчук, Дончо Стоянов из Стара Загора, Сава Кънчев из Търново, Марин Нейков из Свищов, Тодор Симеонов из с. Галич (Ряховско) и Кръстю Минков из Казанлък. Следователно, тук не може и да се помисли даже, че ще да има нещо погрешено и неточно в изложените факти. Стоян Заимов в разстояние на няколко месеца се е трудил да провери тия фактове измежду седемте другари, които са ги допълнили и потвърдявали в негово присъствие. После това аз сам имах възможност да ги проверя и допълня втори път. Тук съм длъжен да кажа, че освен поменатите по-горе седем души, които бяха заточени до живот в Акийската крепост и освободени след С. Стефанския договор, няма други живи лица, останали от Хаджи Димитровата чета...".

"...Пловдив, 20 септември 1884 г." (Стоянов 1884). [обратно]

4. "Знае се за положително само това обстоятелство, че един от борците, Христо Македончето, който бил легнал нарочно между убитите, щом битката престанала и турците се впуснали да режат глави, той скочил на крака и с оръжие в ръката сполучил да избяга към запад, само наранен. Той слязъл в тунджанската долина, прегазил реката и умрял от раната си около Аджар, в местността, називаема Кадрафил, гдето бил погребан от местните овчари. Родителите и някои сливенски граждани неговите кости именно разкопаха после десет години и ги отнесоха в Сливен наместо Хаджи-Димитровите. Те са погребани в тамошната черкова "Св. Никола", над които се издига скромна постройка във форма на паметник...

...Колкото за гроба на бузлуджанския херой Хаджи Димитра, дали той е паднал на Бузлуджа, или в аджарската планина Кадрафил, аз се повръщам да засвидетелствувам казаното вече, т.е. че не на Кадрафил, а на Бузлуджа падна той между другарите си в четвъртък, на 18 юли после пладне. Свещеник Иван от с. Хасът, комуто е било позволено от правителството да прибере костите на юнаците, и други още очевидци разказват, че видели един труп измежду падналите, който имал на ръцете си изписани с барут сабли, левове и буквите Х. Д., а подобни знакове той е имал. Освен това живите му другари, които били закарани в Търново в началото на месец август, видели в тамошния конак войводската му униформа и саблята му; а един от другарите им, Христо Минков, който бил докаран в Търново по-рано, видял и главата на Хаджията" (Стоянов 1983: 211). [обратно]

5. "Като малък обичах да обикалям около попа. Свещеникът беше поп Колю, стария. Носех му светилника. След Освободителната война синовете му се преместиха в Павел Баня, но той остана в Турия. И все споделяше с мене:

- Една вечер - казва, бях се застоял по до-късно и четях псалтиря. Къщата тогава беше до скока. Бабата предеше на кандилото. По едно време кучето залая, зачука се като на хора. Чух, че някой викна: - Хей, хора, българи сме! Отворете!

Отвори попадията. Влязоха четири-пет души, които носеха на ръце носилка. Свалиха носилката в стаята. В нея пъшкаше човек, завит с ямурлук. Запитахме ги гладни ли са, попадията се разшета да ги нахрани.

Оня от носилката силно изпъшка.

- Почакай още малко, Хаджи! - обади се един от другарите му. - Да излезем веднъж от тука, нататък сме спасени!

Когато разговаряха с него все му викаха "Хаджи", или "Войводо". Той беше някак по-друг от останалите. Лицето му по-хубаво, очите по-дълбоки...

Разбрахме, че е от четата, дето я разбили. Разказваха ни, че като слезли през нощта в Балкана, минали през Секеречево и се скрили на разсъмване във воденицата срещу Гюрля. Като се мръкнало, процепили по Тунджа, край Карагитлий, стигнали до Турия. Едно от момчетата беше аджарче, идвало насам и знаело къщата на попа. Видели, че свети и почукали.

Нахранихме ги, запалих фенер и по пътеката ги изведох на пътя, който се отделя от Излянската река и Дългите поляни. Аджарчето каза, че оттам нататък знаело добре пътя." [обратно]

6. Тук, под тая рубрика, му е мястото да спомена и нещо за подвизите на друга една черна чорбаджийска душа, която е действала против Х. Димитра не с мъртвата буква на махзарите, но с грубата действителност. В с. Рахманлий, Сърнегорска околия, живял по онова време Маню Денев. Както виждате, той имал име българско, говорел на тоя език, но душата му била черна, убежденията му читашки, сърцето му рабско. Когато се чуло в с. Рахманлий, че Хаджи Димитър носи байряк Свобода или смърт, нашият брат Маню плюл на това име и казал, че тоя Хаджи Димитър трябва да е най-големият чапкънин. За да покаже и на дело тоя Маню, че душата му е поганска, ето що направя. Събира той една чета от голи цигани, турски и български, примамил и няколко души още нему подобни българи, въоръжил ги и тръгнал за Балкана. Участвал Маню в няколко битки с Х. Димитра, бил и на Бузлуджа, клал и хващал своите братя, псувал много повече, отколкото самите турци, и пак се завърнал в своето село здраво и читаво. Разказвал Маню, хвалил се на своите съселяни на колко души хъшове отрязал главите, как намирал в гръцмулите им жито и ечемик (които те яли от глад) и най-после почвал да псува и кръст и вяра, и свобода и България... За тая заслуга пловдивският паша подарил на Маня една добра пушка.

Ето съдържанието на едно писмо, изпратено до пловдивския паша и подписано от Маня:

"В местността Кадрафил, находяща се между селата Аджар и Мраченик, едного от хъшовете (ашканън) оставихме, т.е. убихме" (Стоянов 1983: 284-285). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Александрова 2005: Александрова, П. Костите на Хаджи Димитър лежат в музеен склад. // Седмичен Труд, бр. 50, 14.12.2005.

Андонов 1927: Андонов, Ив. Изъ спомените ми отъ турско време. Ч. I. Пловдив, 1927.

Генчев 2003: Генчев Хр. За лобното място на Хаджи Димитър. // Трета възраст (София), г. XII, бр. 30 , 23.-29.07.2003.

Геров 1976: Геров, Н. Речник на българския език. Ч. II. София, 1976.

Геров 1977: Геров, Н. Речник на българския език. Ч. IV. София, 1977.

Дидов 1966: Дидов, Хр. Легенда за Хаджи Димитър. // Отечествен глас (Пловдив), № 6686, 13.05.1966.

Димитров 1896: Димитров, Г. Княжество България. Ч. II. Пловдив, 1896.

Димитрова 2008: Димитрова, Л. Легенда ли е това? // Долина (Казанлък), г. VII, бр. 31 (311), 31.07.2008.

Драганова 1968: Драганова, Т. Стефан Караджа и Йордан Инджето в търновския затвор през 1868 г. (Из записките на Йордан Инджето) // Прослава на хайдутството. В. Търново: Окръжен исторически музей - Велико Търново, 1968.

Дунав 1868: Дунав, бр. 301, 11.08.1868.

Дунавска зора 1868а: Дунавска зора (Браила), г. I, бр. 39, 15.08.1868.

Дунавска зора 1868б: Дунавска зора (Браила), г. I, бр. [...], 20.10.1868.

Дунавска зора 1869: Дунавска зора (Браила), г. II, бр. 19, 21, 22 и 39, 1869.

Зарев 2003: Зарев, К. Воеводата е заровен наистина на Бузлуджа. // Искра (Казанлък), бр. 27, 18.07.2003.

Зора 1931: Зора, бр. 3629, 07.08.1931.

Йорданов-Инджето 1986: Йорданов-Инджето, Й. // Ботевите четници разказват. София, 1986.

Марица 1880: Марица (Пловдив), бр. 234, 11.11.1880.

Маркова 1968: Маркова, З. По стъпките на четата на Х. Димитър и Ст. Караджа. София, 1968.

Македонски 1973: Македонски, Хр. Записки на Христо Н. Македонски (1852-1877). София, 1973.

Милев 1886: Милев, Хр. Избиването на Хаджидимитровата чета и черти от живота на въстаниците Орешков и Патрев. Пловдив, 1886.

Народност 1868: Народност (Букурещ), 11.10.1868.

Начов 1910: Начов, Н. Бачо Киро Петров. София, 1910.

Панчев 1911: Панчев, Т. Из архивата на Найден Геров. Писма, доклади и материали за възраждането на българския народ. Кн. I. София, 1911.

Спасов 2008: Спасов, Ог. 1000 почетоха Хаджи Димитър за 140 г. от смъртта му. // 24 часа (за Пловдив), бр. 234, 25.08.2008.

Стойчев 1911: Стойчев, Т. Где е умрял войводата Хаджи Димитър? // Дневник, бр. 3020, 08.01.1911.

Стоянов 1884: Стоянов, З. Хаджи Димитър и Стефан Караджа (По случай парастаса на Бузлуджа). // Южна България, г. II, бр. 106, 14.07.1884.

Стоянов 1983: Стоянов, З. Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата. // Стоянов, З. Съчинения в три тома. Т. II. София, 1983.

Стоянов, Михайлов 1961: Стоянов, К., Михайлов, Хр. Национален парк "Бузлуджа". Пътеводител, 1961.

Страшимиров 1908: Страшимиров, Д. Т. Архив на възраждането. Т. I. София, 1908.

Тодоров-Димитрото 1986: Тодоров-Димитрото, Д. // Ботевите четници разказват. София, 1986.

Ферманджиев 1973: Ферманджиев, Н. По следите на една легенда. Къде и как е загинал Хаджи Димитър? // Литературен фронт, бр. 31, 02.12.1973.

Христов 2007: Христов, Хр. Още за една от жертвите в Ботевите "Примери от турско правосъдие". // Долина (Казанлък), г. VI, бр. 22 (252), 31.05.2007.

Цеков 2004: Цеков, Р. Легенди се носели за Хаджи Димитър. // Седмичен труд, г. XIV, бр. 35, 18.08.2004.

Четата 1988: Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. София, 1988.

Чолов 2000: Чолов, П. Родът на Христо Ботев. София, 2000.

Чудомир 1934: Чудомир. Кой е извършил опелото на Хаджи Димитровата чета. // Казанлъшка искра (Казанлък), г. XI, бр. 243, 30.09.1934.

Чудомир 1935: Чудомир. Гробът на Хаджи Димитра. // Казанлъшка искра (Казанлък), г. XIV, бр. 263, 31.07.1935.

Юнак 1898: Юнак, бр. 26, 05.07.1898.

© Христо Т. Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.08.2020, № 8 (249)

Други публикации:
Долина (Казанлък), г. VII, бр. 29 (309), 17.07.2008, бр. 30 (310), 24.07.2008.