ВСЯКА САМОТА МЕ СТЯГА В РАМЕНЕТЕ

web

Живях с години до прозореца.
През него виждах
тъмните върби край къщата,
нататък пътя през полето -
към реката,
която просто идва и си тръгва,
оставяйки ми бряг, вода и мост.
И тъмнината оттатък моста.

Така живях.
А самотата
пристигаше отнейде всяка вечер,
изтриваше краката си и влизаше
при мене, в стаята с прозореца.
Допиваше ми виното, допушваше
последната цигара
и ми казваше:
"Заспивай вече.
Няма страшно, тук съм!"

Прозорец беше всичко.
И върби.
И бряг.
И мост към тъмнината.
Ала веднъж ми рече самотата:
"Омръзнахте ми всичките! До смърт!
Ако не дойда утре -
кой си ти, какво си?"

Прозорецът е същият.
И аз.
Реката все така пристига и си тръгва.
Но чувам - самотата вие като пес
пред портите ми, заковани с глухи гвоздеи.
За нещо моли, стене, настоява...

Мълча
и си допивам виното,
допушвам сам последната цигара.

И виждам:
няма самота,
която да ми е по мярка.

© Гриша Трифонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.03.2012, № 3 (148)

Стихотворението печели Първа награда от националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови (2008).