Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КАКВО СИ КАЗВАМЕ НА ЧАША ВИНО
С ГРОБАРЯ И ОБЩИНСКИЯ КУЧКАР
web
Когато,
казва ми кучкарят,
уличните кучета
сдадат общинските табелки от ушите си
и се усмихнат за последно в тъмното,
от рижите им козини изчезват
бълхи и други -
все безсмъртни -
паразити.
Понеже е дошъл студът.
Освен че са безсмъртни, те остават
без дом
подслон,
приют,
без топла къща.
И аз не мисля кучетата вече,
мисля паразитите -
в чии тела ще се заселят,
къде са жълтите табелки на живота им,
къде е топлината.
Те къде са?
Така е, отговаря му гробарят.
Аз пък, щом затрупам
със пръст и пръсти
най-последното отечество,
дочувам как напускат
изстиналата памет
страховете на човека
и се понасят в бяг
по улиците на живота.
И не помислям за мъртвеца вече -
той е окончателен,
за страховете мисля аз.
И се страхувам.
За тях
и за живота им насетне.
И млъкват двамата.
И аз мълча.
Но си припомням:
виждал съм ги тия страхове -
как се укриват в сенките и дебнат
случайни минувачи посред нощ;
и как се плашат
по-малките от по-големи страхове;
как - жълти - две по две
се топлят детски страхчета...
И как на всичките очите са големи.
Припомням си как се събуждат:
с агорафобия - водачът на тълпите,
с клаустрофобия - миньорът,
с аерофобия -
водачът на алпийски експедиции.
И не разбират откъде им е дошло.
Тогава казвам на кучкаря и гробаря:
„Най-страшни са бездомните ни страхове.”
А може би - бездомните ни ярости?
А може би
бездомната ни радост.
© Гриша Трифонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.06.2012, № 6 (151)
Стихотворението печели Втора награда от националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови (2012).
|