СЛЕДОБЕДНА ИСТОРИЯ

Галина Налбантова

web

1.

Усещаше вечерния ветрец по бедрата си, по-нежен от ръката на опитен любовник. Стоеше в бялата си рокля, която той щеше да мисли за твърде прозрачна. Чакаше трамвая, вечерното лятно слънце следваше линията на раменете й и блестеше в бледолилаво по дългата й тъмнокестенява коса. Не беше нервна, което изненадваше самата нея. Отиваше на среща, за която смяташе, че беше предопределена от съдбата пет години по-рано, когато го видя за първи път, пресичащ улицата, с метната през рамо чанта. Тогава слънцето блестеше през бледозлатистите листа на брезите и той вървеше самоуверено и същевременно небрежно, пределно ясно осъзнавайки, че десетки погледи са отправени към него. По това време той вече беше придобил известност с таланта си да пише и името му беше станало синоним на модерното и новото. Още тогава, под блестящите брези и пред всички вперени очи, на нея й се искаше да го провокира с думи, но беше твърде притеснителна и твърде млада, за да знае как. Взе автограф на препрочитаната десетки пъти негова книга и се върна при приятелите си, които нямаха и толкова смелост.

И сега, тя стоеше на спирката, чакаше трамвая и мислеше за това, че няма билетче. Бялата й рокля се полюшкваше около краката й, държеше здраво чантата си под рамо и си припомняше последния им словесен дуел, случил се само преди двадесет и четири часа в жилището на общи познати. Тя му подхвърляше цитати от неговите книги, а той отвръщаше с цитати на класици и любими автори. Думите им често не се чуваха сред всеобщия шум и подрънкване на чаши, затова се налагаше все по-често той да й нашепва на ухо своите отговори на нейните кратки провокации. Виждаха се за трети път, но тя вече беше успяла да подпали в очите му онази искра на ловец, която се появаваше при разпознаването на нов текст в главата му или на нова жена в обкръжението му. Тогава, в края на вечерта, когато всички си тръгваха развеселени и уморени от безкрайните думи, смислени и безсмислени, той успя, без да привлича излишно внимание, да вземе телефонния й номер.

Няколко часа по-късно, когато вече заспиваше, тя получи есемес. "За да има край, трябва и начало. Утре в 7, на Седмочисленици". Тя прочете съобщението десетки пъти. Въртя го нагоре и надолу по екрана на телефона си. После си помисли, че той вероятно е очаквал точно тази реакция, а може би и незабавен отговор, затова остави телефона под възглавницата си и се опита да не мисли за това. Не, че беше възможно.

На сутринта, докато си вареше кафето и гледаше босите си ходила, написа: "В началото бе словото... до 7".

Трамваят дойде с потракване и много резки спирачки. Тя се качи. Вътре беше задушно и както винаги ставаше, когато се качваше в градския транспорт, стори й се, че всички се взряха в нея. Трамваят тръгна рязко, тя залитна и подпря изпотената си длан на вратата на ватмана.

Той я погледна в огледалото.

Изпотеното му лице, пожълтелите зъби, покрити с гъсти мустаци, синята риза с къс ръкав излъчваха миризмата на душен зноен ден и напечени от слънцето домати.

Не спираше да я гледа.

- Едно билетче, моля - каза тя, поруменяла от притеснение и жега. Започна да рови в чантата си за портмонето.

- Няма - отговори той, все така гледащ в огледалото някъде между ключиците и гърдите й.

Тя спря да рови в чантата си. Отвърна на погледа му в огледалото.

- Седни там - каза той, посочвайки с очи първата седалка до вратата.

Тя се подчини, останала без дъх и без идея какво друго да направи. Седна на затоплената от слънцето седалка и сложи слънчевите си очила. Загледа се навън.

Ватманът гледаше в огледалото. Нея. Очите му на пресекулки, като избухващи на хоризонта светкавици, я оглеждаха. Краката, прикрити от прозрачната бяла рокля. Бедрата, добре очертани под тънкия плат, обещаващи много топлина. Лицето й. Поруменяло, изпотено. Раменете. Голи, леко загорели, кожата толкова гладка и толкова нежна, че и най-лекият допир на пръстите му би я наранил. Ключиците. Гърдите. Сякаш между тях се спускаше струйка пот.

Тя преодоля смущението си и зад слънчевите очила погледна към неговото огледало. Видя очите му. Гледаха я така, все едно са две мъжки ръце, които непохватно, но пълни с нега и желание докосват тялото й.

Билетчета нямаше. И той я гледаше.

Когато слезе, бялото на роклята й беше някак неуместно. Би предпочела да е синьо, или може би зелено.

Вървеше към срещата и си мислеше дали той щеше да разбере, че досега друг мъж е бил с нея. Дали по някакъв начин погледът на ватмана е оставил белези по кожата й. Като от изгорено.

Спря се.

Докосна лицето си. Заглади косата си.

Видя го. Стоеше прав и пушеше. Погледна я. Не се усмихна. Само стъпка цигарата. Тя се приближи. Той се наведе и я целуна. Без да бърза.

По-късно същата вечер, светкавиците от наближаващата буря се отразяваха в забравената на една пейка сребърна табакера.

2.

Целувките им винаги оставяха по кожата на лицето й червени белези, защото той винаги беше с набола брада, когато се виждаше с нея. Целуваше я неистово понякога, понякога бавно, винаги следобед, и винаги през лятото. Или поне тя така щеше да си го спомня, щеше да кръсти цялото лято на него...само заради няколкото седмици прекарани в очакване на срещите им, в осъществяване на срещите им и в разделите без обещания. Това лято остави червени белези по душата й, сърцето й, надеждите и копнежите й. Всеки следващ мъж беше сравняван с него или с история от него.

Защото той обичаше да разказва следобедни истории. За очакване на срещи, за срещи и за раздели без обещания. За пчели и мухи, жужащи в лятната омара, за нацъфтели и презрели череши, за спомени от време, в което тя беше живяла по-малко от десетилетие. Никой нямаше неговите сини очи, никой друг не можеше да се прибере вкъщи при жена си със синка на врата, така както той.

Видя го отново след 7 години. Отново беше лято.

Тя вървеше по централната улица на малкия крайморски град, където беше на море с приятели. Косата й, прибрана с фиби около главата, блестеше в различни нюанси на златното, докато се спираше по магазинчетата и сергийките за сувенири, търсейки подаръци и спомени. Беше облечена в червена рокля с цвят на чай от рози и вървеше бавно, оставяйки продавачите и минувачите да се обръщат след нея.

Той беше с жена си и дъщеря си. Висок, както винаги, но мъжката сила, която преди се излъчваше от него, беше омекотена от присъствието на малкото момиченце и липсата на вечната цигара. Жена му също я позна. Направи се, че не я вижда, когато се разминаха. Той осъзна кой го е поздравил секунди след това. Обърна се след нея и погледите им отново се сблъскаха в спонтанна прегръдка. За миг. Тя отмести поглед, той също, а червените обувки продължиха напред по проблясващите като злато плочки.

В една от онези луди летни вечери, изпълнени с намерения за много алкохол и малко пясък в косите, попаднаха на едно и също място, на една и съща маса, сред множество общи познати. Очите му веднага я уловиха в сините си мрежи, но двамата упорито се правеха, че не си спомнят как той успя да й вземе телефона сред почти същите хора преди 7 години. Жена му почти не седеше до него, заета да гони дъщеря им около ресторанта. А той сякаш не забелязваше липсата й, макар че се стараеше да забелязва присъствието й, когато тя седнеше за малко до него. Очите му следяха роклята с цвят на чай от рози, но думите му този път не можеха да стигнат до жената, облечена в нея. Той гледаше как тя се усмихва, как говори с тези около нея и малко им завиждаше. Виждаше как отблясъци на светкавици се раждат в очите й в миговете, когато се правеше, че не гледа към него. И всичко отново оживя. Следобедите, концертът на дъжда, когато за пръв път четоха заедно поезия, седнали на люлеещия се стол на неговия таен таван, далечния грохот на светкавиците и бавно умиращия ден.

В този миг той стана да вдигне тост. Замълча за миг, погледна я и каза:

- За летните следобеди.

© Галина Налбантова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.01.2011, № 1 (134)