Галина Георгиева

web

Конфигурацията от отношения, в която попада лириката в Русия непосредствено след социалните и естетическите трансформации, предизвикани от промяната на политическата линия след 1917 г., е сложна и многоизмерна, а статутът й като литературен род е поставен на изпитание и изисква предефиниране. Следреволюционната ситуация в Русия налага промени в начина на мислене и писане на литература (например незадоволителното вече се оказва свойството й да "деформира" и "измества" действителността). Лириката търпи специфични жанрови трансформации, предписват й се нови социални функции, тя се вписва в нови стратегии за усвояване и изговаряне на света (социален, политически, интимен, друг).

Могат да бъдат обособени две тенденции на осмисляне на лириката и съответно две различни функционални предназначения (по наблюдения върху интензивния и многопластов литературен живот на 20-те години). Според първата тенденция лириката трябва да провокира социално съзнание и активност, подриваща стария ("буржоазен") ред, като за това тя непрекъснато дистанцира, отчуждава читателя си, демонстрирайки му собствената си артифактичност, направеност. Като отчуждава и дистанцира читателя с помощта на иновационни, "шокиращи" похвати и техники, тя отчуждава и дистанцира читателя от социалната ситуация и ред, в които той пребивава. Така тя провокира у него действия в посока правене, създаване на нов социален ред¹. Лириката се оказва принудена да се натовари с практически, комуникативни функции, да се превърне в носител на информация, в достоверно свидетелство за желаните промени в социалния свят; тя се осъзнава откъм агитационните си ефекти и пропагандните си цели. Този възглед е ключов за революционния авангард от 20-те години и най-вече за групата Леф (Ляв фронт на изкуството) и лежи в основата на разбирането за "литературата на факта" (разработена от Осип Брик), в основата на експеримента, наречен "лирически фейлетон" (чийто водещ теоретик и практик е поетът Николай Асеев), на ранната поезия и "агитките" на Владимир Маяковски и пр.

Според втората тенденция лирическите текстове по-скоро запазват традиционните си формални и технически характеристики, чрез които скрито работят в полза на конвенционални модели на преживяване на света, в полза на (не)съзнавани техники за манипулация и контрол върху читателската аудитория. Тук основна ценност и цел е моделирането на субектно състояние, определимо единствено като пребиваване в положение на социална хармония и безметежност. Интимният свят на субекта остава оста, по която се прокарват социалните очаквания, осъществими обаче единствено по институционален (вече партиен) път. Тази метаморфоза крие опасност от заличаване на частния живот и вливането му в общото публично поле, пропито с партиен идеал и поради това податливо на контрол. Тази лирика трябва да тушира социалните напрежения и разгърналото се през периода (особено през 30-те) тотално господство и насилие. Тази втора тенденция на функциониране на лириката е резултат от работата на редица литературно-номенклатурни дейци от 20-те и 30-те години, съсредоточени основно около организацията РАПП. Тези дейци ще формират Оргкомитета, призван да организира и свика Първия конгрес на Съюза на Съветските писатели през 1934 г., където ще се избистри и кодифицира това, което ще бъде наречено "метод на социалистическия реализъм"; а дебатите на самия конгрес ще бъдат изключително важни тъкмо с оглед на въпроса за лириката.

Един от основните въпроси, свързан с "метода" на "соцреализма", разкрива и напреженията, наслоени през периода около самото понятие за "реализъм", като задава определен възглед за същността и характера на самата литература. Соцреализмът като "правдиво отражение на действителността" създава привидност за еднозначно миметическа концепция за литературата, натоварваща я с квази-познавателни функции. Но тъкмо тук идва и стратегическото питане за мястото на лириката. Формулата на соцреализма - ако се мисли изключително като настояване за миметично, подражателно възпроизвеждане на действителността или дори за конструиране на действителност - не може да подчини на себе си лириката, доколкото тя се постулира и възприема като немиметичен, неподражателен литературен род. Съответно тенденциите, свързани с формулировките на "социалистическия реализъм", непрестанно вмъкват модификации в своя инак "миметичен" проект в посока на набавяне на други стратегии, които разгръщат разбирането за "отражение" до граници, които вече могат да поемат и лириката (пример за това е понятието "нов", "революционен романтизъм", оповестено по време на самия конгрес)².

Конгресът фиксира епоса в миметическото, а лириката в "романтическото". Тенденциите в развитието на лириката поемат в две посоки. Първа и водеща е тенденцията към разгърната повествователност, епичност и сюжетност. Утвърждава се превилегироваността на големите лиро-епически форми, представени предимно чрез поемата и баладата. Като запазва характеристиките на стиха (ритмика, метрика, рима и пр.), лириката придобива измеренията на епоса. Водещи критерии за "качествата" на поемата са актуалността и "правдивостта" на темите и мотивите - регистрите на "реалистическото". Наред с тенденцията към епизация в значително по-маргинален мащаб се запазва и практиката на писане на кратки лирически форми. Критерият за "качество" тук е изявеното отношение (на лирическия герой, говорител и пр.) към социални явления, процеси и факти, важни са ясните маркери на отношение и емоционалната ангажираност на поета. Тематичните ядра остават свързани с "темите на деня", с ретроспективния поглед към революцията и гражданската война, с перспективата на бъдещото социалистическо общество.

Лириката (както всъщност и лиро-епосът) е натоварена със задачата да изяви хармоничността и органичната свързаност между човека и социалния свят, между обществото и колектива, като презентира образа на отделната личност в хармонично единство със заобикалящия свят.

Системата на социалистическия реализъм напълно подчинява лириката на своя модел. Пробойни в него се появяват едва в началото на 40-те. Обобщена картина на ситуацията предлага руската изследователка Мариета Чудакова: "Лириката в тесния смисъл на думата в началото на 30-те е излязла от литературата и от средата на 30-те години е била практически напълно изхвърлена от печатните страници <...> била e унищожена от огъня на литературно-критическата дидактика и оргмерки (от пленуми и т.н.). Тя е била заменена от сюжетните повествования в стихове, от баладата, от епическите, разказвателните форми (завърнала се е традицията на некрасовските стихотворни повести)" (Чудакова 2002). Кризата, в която попада лириката през 30-те, вещае да бъде продължителна и безизходна - след самоубийството на Маяковски, след споровете за Есенин, след оттеглянето на Пастернак от официалния литературен живот, след доклада за лириката на Бухарин от Първия конгрес на ССП въпросите за това как, каква и доколко е нужна лириката в условията на монументалното социалистическо строителство, остават без отговор. В процеса на изграждане на модернизирано индустриално общество, почти мистично сплотено от тъканта на трудово-техническата интимност, "индивидуалистичният" характер на лириката би обезпокоил целостта на колективната сплав. Процесът на голямото строителство и индустриалния подем обаче почти се срива в окопите на Втората световна война, в която Русия бива въвлечена по-скоро неочаквано и принудително. Въпросът пред тогавашния генерален секретар Й. В. Сталин и обкръжаващата го партийна номенклатура е как да стимулират и мобилизират огромното множество трудово население и как то да се превърне в "ударен" военен контингент. "Реабилитацията" на лирическата тема и формирането на такъв военен контингент са събития с еднакъв хронотоп.

На 14 януари 1942 г. на страниците на вестник "Правда" се появява стихотворение, силно контрастиращо с всичко, определяно като "поезия от съветски тип". Изненадващо е и мястото на появата - то е вестник, популярен с това, че не печата художествени текстове, още повече лирически. Негов автор е военният кореспондент на вестник "Красная звезда", Константин Симонов, известен дотогава с няколко поеми (като "Ледовое побоище", 1938 и "Суворов", 1939) и две пиеси ("История одной любви", 1940 и "Парень из нашего города", 1941). Историята на това стихотворение свидетелства, че то е написано през лятото на 1941 г. след завръщането на Симонов в Москва от градчето Вязем, откъдето е отразявал събитията на Западния фронт. Стихотворението, първата строфа на което гласи "Чакай ме и ще се върна", е посветено на тогавашната любима на поета, Валентина Серова, за което свидетелстват и инициалите В. С. Стихотворението напомня изповед, молитва, а според Чудакова и заклинание (Чудакова 2002), и тематизира вярата на един мъж, че ще бъде дочакан от своята любима - тази, която може да чака "както никой друг". Авторът на стихотворението обаче изглежда не е очаквал, че то ще се появи в обществения печат и ще бъде по своеобразен начин въвлечено в "общото дело", както се случва с фронтовите му балади, писани по същото време: "смятах, че това стихотворение е мое лично дело <...> просто заминах на война, а жената, която обичах, беше на Урал. И аз й написах писмо в стихове. После това писмо беше напечатано във вестник и стана стихотворение" (Симонов 1982: 572).

През есента на 1941 г. Симонов чете за първи път въпросното стихотворение пред свои приятели войници, по повод на което по-късно пише: "Гриша Зелма първи ме подтикна да прочета тези стихове, после по време на нашето пътуване <...> ме караше отново и отново да ги чета ту пред едни, ту пред други хора, тъй като, по думите му, те били за него като лекарство за тъгата му по евакуираната му съпруга" (Симонов 1977: 456). В спомените на поета четем още: "и най-различни хора десетки пъти под светлината на газова лампа или ръчно фенерче преписваха върху парче хартия стихотворението "Чакай ме", което, както по-рано ми се струваше, бях написал за един конкретен човек" (Симонов 1982: 41). Историята на стихотворението свидетелства, че то прозвучава от радио-ефира през декември 1941 г., когато немската армия е на крачка от Москва. Листчета със заветните стихове са откривани в джобовете на ризите на загиналите войници.

Първият опит на Симонов да публикува явно въздействащата по начин неочакван за него творба, е свързан с военния вестник "На щурм", издание на 44-та армия. Редакторът на вестника, макар и впечатлен от стихотворението, не се осмелява да го публикува по силата на установената практика: "Беше неочаквано. Започнах да бръщолевя нещо от рода, че вестникът се нуждае от нещо героическо, а не интимно-лирическо. И се удрях след това по плешивата глава, когато "Правда" публикува това стихотворение" (Симонов 1977: 38). Публикацията във водещия партийно-държавен печатен орган, какъвто е вестник "Правда", е свързана с набор от като че ли случайни преплитания. След завръщането си на 9 януари 1942 г. от градчето Теодосий - този път на Южния фронт, Симонов отива в редакцията на "Красная звезда", която тогава е била в една сграда с редакцията на "Правда". По коридорите той среща главния редактор на "Правда" Пьотр Поспелов³, който учтиво го кани в кабинета си на чай, за да си побъбрят за войната, за това "колко малко стихотворения има напоследък" и за това дали пък той самият няма нещо ново, последният въпрос е в резултат на слуховете, които вече се носят за стихотворението "Чакай ме" (по думи на Поспелов). Симонов отговаря неуверено, а смисълът на изказването му е, че има нещо написано, но то въобще не е за вестник, още по-малко за "Правда". След настойчивата подкана на редактора Симонов прочита стихотворението; междувременно публиката в редакционния кабинет е нараснала, което води до втори прочит, след третия прочит всички са убедени, че стихотворението трябва да бъде отпечатано в "Правда". Единствената забележка на Поспелов е свързана с епитета "жълти", отнесен към дъждовете в четвъртия стих на творбата. Не е бил убеден редакторът, че това е подходящият (реалистичен?) цвят за дъжд. След продължителни дискусии друг писател - И. Еренбург - успява да го склони да остави епитета с помощта на множество примери от канонизирания по това време Маяковски за нестандартни сравнения (Эренбург 1966: 48).

Без напълно да съзнава начина, по който работи поетическият език, и без съзнание за това, че лириката и реалността не са нито взаимозаменяеми, нито огледално отразяващи се пространства, друга номенклатурно-властова фигура, още повече разширява и улеснява пътя, по който "Чакай ме" ще достигне до голямата трибуна и голямата публика. Това е тогавашният секретар на Московския градски комитет на партията Щербаков, който през април на 1942 г. кани Симонов в кабинета си отново на задушевен разговор. "Разговорът се оказа толкова неочакван, колкото и самата покана за него" (Симонов 1977: 198-199) - пише по-късно Симонов. Малко преди въпросната среща младият военен кореспондент се е опитал да убеди, без успех, издателство "Молодая гвардия" да отпечата набор от негови лирически стихотворения, които впоследствие съставят корпуса на изключително популярната за времето си стихосбирка "С теб и без теб". Издателството приема да отпечата само някои от всичките 25 любовни, интимно-изповедни стихотворения, в които образът на войната и бойната храброст е силно притиснат, почти изместен от образа на влюбения мъж, откровено обезоръжен пред своя "неясен обект на желание". Разбира се, опасността редовият читател да бъде примамен от "дискретния чар на буржоазията", като рецидиви на която се припознават интимно-индивидуалистичните копнежи и чувствено-лирическите признания, е била съзнавана от ръководството на издателството (още повече че по това време изплъзващият се на Симонов "обект", вдъхновител на неговата лирика, е била бохемско-фриволната, живееща в завиден, на фона на военната нищета, буржоазен разкош, филмова и театрална актриса Валентина Серова - факт, който не е останал скрит за публиката). Лирическата тема, на която се е посветил Симонов, обаче не притеснява секретаря на Московския партиен комитет, който обещава, че стихосбирката ще излезе, при това в пълния си обем. Същият дори опонира на Симонов, когато последният изразява колебания в "своевременността" на някои стихове с потенциал да провокират съмнение в универсалните морални устои, ангажименти и отдадености (предимно от семейно-интимен характер). След излизането на стихосбирката "С теб и без теб", в която е включено знаменитото стихотворение "Чакай ме", Сталин е един от първите, които получават екземпляр с личен автограф от автора й. Любопитна в случая е и ехидната му забележка, свързана с отношенията между Симонов и Серова, а именно, че "трябвало да издадат книгата в два екземпляра, единият за него, а другият за нея" (Пушнова 2003: 148).

Като коментира отношенията между Серова и Симонов, мястото, което заема в тях стихотворението "Чакай ме", както и ролята на стихотворението по време на войната, руската изследователка Ирина Жерьобкина отбелязва: "Чакай ме" изиграва немаловажна мобилизираща роля при формирането на военен патриотизъм у руснаците след първите месеци на жестоко поражение във войната, на обща обърканост, на психологическа неподготвеност и стремително отстъпване на съветските войски под ударите на немско-фашистките окупатори. <...> Когато той написва знаменитото "Чакай ме", стиховете започват да се рецитират от целия мъжки фронт и целия женски тил. След "Чакай ме" Симонов и Серова се превръщат в най-красивата, най-вярната и най-пропагандирана двойка по времето на войната" (Жерьобкина 2007: 132-138).

Биографията на стихотворението "Чакай ме" може да бъде снабдена и с още факти, анализът на които може да се разгръща и детайлизира; още тук обаче могат да се маркират няколко обобщени извода.

Първо. Войната бива преживяна чрез интимно-приватния свят на едно стихотворение (на една стихосбирка). В нея се устоява чрез немаловажния факт на надеждата на дочакания - надежда написана, произнесена, огласена, агитираща, манипулативна, съзаклятническа, но чута и ефективна. Формулата на преживяването и спечелването на войната е проекция на формулата, по която аз-ът преживява себе си - в хармония, без конфликт със света и себе си, приел единствения изход на победата, доколкото участта му, произнесена и напечатана (при това върху авторитетните страници на необоримата "Правда"), е тази на върналия се от войната, на спасения по силата на "тази, която може да чака"⁴.

Второ. Едно лирическо стихотворение бива използвано идеологически, с цел спечелване на война. Стихотворението бива префункционализирано - протича уподобяване по траекториите на две оси. Първата е тази на субекта на изказа (лирическия аз), който, въпреки че не назовава причината за временната си отделеност от любимата - тъкмо поради времето, в което излиза стихотворението - е възприет като участник във фронтовите действия, а оттук и като събирателен образ на всички, изпратени на фронта. Освен тази му читателска предопределеност, лирическият субект се намира и в една друга не по-малко интересна позиция - тази на очакващия да бъде дочакан. Тази му наглед квази-пасивна позиция бива функционално трансформирана в активна чрез поетологическата специфика на стихотворението (при съответния детайлен анализ това би проличало ясно), доколкото по силата на заклинанието и словесно-ритуалния ефект, активиращи действие (т.е. момента на дочакване), субектът на изказа е в позиция на воюващия за своето дочакване. Втората ос е тази на чакащата (но не по-малко активна, доколкото е другият участник в "съзаклятническата ситуация"), тази в името и със спомена за която трябва да се воюва, тя - като събирателен образ на Русия, на щастливия живот, на по-добрата идеология. Интимно преживяваният акт на очакването и надеждата като стимул за изход (единствения справедлив) от сблъсъка между две идеологии е линията, по която бива използвано стихотворението.

Трето. Една война бива използвана идеологически за целите на определен режим. Врагът в лицето на фашистката капиталистическа машина трябва да бъде спрян, тъй като може да попречи на това да се построи "социализъм в една страна" - цел, която Йосиф Висарионович огласява още през 1924 г., непосредствено след избирането му като уж временен заместник на Владимир Улянов и която може да бъде прочетена в скрижалите на 14-та партийна конференция през март 1925 г.

Четвърто. Ако се върнем към тесните рамки на литературно-теоретичната сфера, можем да кажем, че лириката остава "ахилесовата пета" на теорията и практиката на експеримента, наречен "метод на социалистическия реализъм". Стихотворението "Чакай ме", характеризиращо се с биографичен генезис и изповедално-молитвена "ориентация на изказа" (в смисъл на опоязовската "установка"), провокира, инициира, случва реални ситуации - то има реален практически ефект, подтиква към действие. Множество са случаите на признания на жени, споделяли пред Симонов, че са дочакали (или не са, но са чакали) своите мъже да се върнат от фронта, благодарение на ефекта на неговото стихотворение. Стихотворението има пряко утилитарно действие (без значение дали авторът му цели това или не), актът на неговото изричане се родее с ритуала - перформативно изказване, символно действие, сбъдващо реално събитие или действие. За читателя на този лирически текст е водещо съзнанието за уникален субект на изказа, реално положен по времевата ос и отговорен за своето изказване, въпреки отсъствието в стихотворението на каквито и да е маркери, обособяващи време и място на действието и на изказването. Налице е субектната позиция на изказването, включваща модалност без познавателна сигурност и с подчертано комуникативно-прагматична насоченост. Според някои теоретици на литературата като К. Хамбургер и Ж. Жанет (Hamburger 1993, Женетт 1998) в момента, в който в дадено художествено произведение, а това най-често се случва с лирическите текстове, надделее негова практическа, утилитарна, комуникативна функция, то престава да се разпознава като литература, доколкото разграничаването на неговата художествена от неговата практическа функция е вече почти невъзможно. Лириката (и поради своя адресат, който може да е и самият автор) стои най-близко до извънлитературните форми на изказ, до ежедневната реч. Неслучайно още в първата голяма статия за стихосбирката на Симонов известният в довоенните години критик В. Александров (В. Б. Келлер) пише: "Чакай ме" е най-общото от стихотворенията на Симонов. Това стихотворение няма нужда да бъде цитирано. Знаят го всички" (Александров 1943: 160). И не само защото придобива масова популярност, а придобива такава, защото функционира като обобщен вопъл на масовата надежда. Това стихотворение звучи като събирателна молитва, като колективна любовна песен, изпята неловко на прощаване, като предсмъртния копнеж на хилядите от фронта. Това стихотворение не отразява войната; то провокира състояние, поведение, практика - на очакване, на възможен живот след края на войната.

Пето. По парадоксите на историята на социалистическия реализъм това стихотворение се превръща в символ на военната лирика, в образец за това как трябва да се пише такава. В годините на войната любовната лирика става редовен гост на страниците на печатните издания и важен участник в обществено-агитационния живот на страната (Ершов 1988: 319-332). От представителите на "поколението на фронтовите поети" (понятие, появило се в критиката след войната) Симонов е първият в хронологично отношение и не само в него. Темите, които той въвежда: любовта към любимата (с инварианти като любов към другаря, майката, Русия); надеждата и упованието; привързаността към "земното" и "земното щастие", спомагаща преминаването през ужаса на кървавата война (по определение на съветския критик Абрамов (1975: 93); мъжеството и мъжествеността със своите моменти на храброст и стаено отчаяние (почти отсъстващи в руската лирика от времето на Гумильов) и др., съставят основното съдържателно ядро на т.нар. "военна лирика" и заемат обширно място в литературната критика. Въвежда се и нов тип лирически персонаж - отдаденият мъж, мъжът с интимни преживявания, емоции и желания, уплътнен чрез своя вътрешен живот. Този мъж измества щастливия труженик, усърдния комсомолски секретар, вожда и пр. Биографичната опора, откритостта на личната емоция, директното обръщение, трагическата тоналност, романтическото очакване, тъгата и недостигът - всички те заменят социалната фактологичност (строежа на завода, петилетката, града), заменят прекомерната величавост на моралната и идеологическа отдаденост, патетичната увереност и неразколебимост в победата. Изповедта пред една жена няма нищо общо с колективното, общото, общностното, съборното, епическото, тя ни въвежда в различна лирическа ситуация. Симонов променя тематиката и езика на печатната съветска лирика и по парадоксалната логика на идеологическата пропускливост или всеядност тази тематика и език придобиват всенародна известност, употребени са за колективни цели, префункционализират се в епически разказ (и надежда).

Изборът за край на този текст е наблюдение на Чудакова, чертаещо мост между лириката на Симонов и тази от почти две десетилетия по-късно. "За любителите на лириката в това време "фронтовите" стихотворения на Симонов от военните години ще се окажат основен запас от четиво, редуващ се със слушането на песните на инвалидите в следвоенните вагони <...> Неговата "фронтова" лирика се чете и преписва и самият контакт на читателя с нея носи особен отпечатък: този на "лириката до пролетта на 1953 г.". Тя ще остане жива и действена до момента, когато в средата на 50-те бурните води на размразяването ще изведат на повърхността ново поколение стихотворци (Е. Евтушенко, А. Вознесенски, Б. Ахмадулина)" (Чудакова 2002).

БЕЛЕЖКИ

1. Според немския изследовател Петер Бюргер това е общо място за авангардите (Bürger 1984). [обратно]

2. Вж. Жданов (1953) и Моциэно (2004). [обратно]

3. Пьотр Поспелов е главен редактор на "Правда" в периода 1940-1949, партиен деец, историк, академик, един от авторите на небезизвестния "Кратък курс на историята на ВКП (б)", на подробна биография на Сталин и пр., след смъртта му е и един от авторите на прословутия доклад на Хрушчов от ХХ партиен конгрес, с който се слага началото на развенчаването на култа към Сталин. [обратно]

4. Тук би могъл да се разгърне паралел (както в психоаналитична, така и в социално-културологична перспектива) между начина, по който години по-късно Симонов "преодолява" невярната си, недочакала го Серова, и начина, по който след войната, в знак на "благодарност" към народа за устойчивостта му, Сталин авторитарно утвърждава своето "мъжко господство", а репресивният държавен апарат на съветската власт "потиска" с фриволността и "лиричността" на литературния живот. Симонов маха всички посвещения на Серова - инициалите В. С. - от стихотворенията си, като остава само това върху "Чакай ме". Още през 1946 г. Жданов произнася доклад за новия курс, по който трябва да поеме литературата, заклеймявайки творчеството на писатели като Ахматова, Зощенко, Манделщам и др., като една от линиите, върху които се гради критиката му, са именно "личните преживявания" и "душевните емоции" (отнесено към Ахматова). Призивът на Жданов е, че писателят, "ръководейки се от метода на социалистическия реализъм <...> трябва да възпитава народа и да го въоръжава идейно". Докладът, одобрен и препоръчан за публикация лично от Сталин, има изключително влияние не само върху по-нататъшната литературна съдба на критикуваните автори, но и върху целия литературен живот в Русия. Вж. Доклад (1946). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Абрамов 1975: Абрамов, А. Лирика и эпос великой отечественной войны. Москва, 1975.

Александров 1943: Александров, В. Письма в Москву (К. Симонов: "С тобой и без тебя" и "Стихи 1941 г."). // Знамя, 1943, № 1.

Доклад 1946: Доклад А. Жданова "О журналах "Звезда" и "Ленинград". // Звезда, 1946, № 7-8. с. 7-22. Също: Советская литература: библиография <http://www.sovlit.ru/articles/doklad_zhdanova1946.html> (26.12.2008).

Ершов 1988: Ершов, Л. История русской советской литературы. Москва, 1988.

Жданов 1953: Жданов, А. Советская литература - самая идейная, самая передавая литература в мире. Речь на Первом Всесоюзном съезде советских писателей 17 августа 1934 года. Москва, 1953.

Женетт 1998: Женетт, Ж. Введение в архитекст. // Ж. Женетт. Фигуры. Т. 2. Москва, 1998.

Жерьобкина 2007: Жерьобкина, И. Места на любовта. (В текстовете на десет източноевропейки). София, 2007.

Моциэнок, 2004: Моциэнок, В. Первый Всесоюзный съезд советских писателей (1934 г.) и его место в литературной жизни СССР. // Commentarii de Historia, 2000, № 7, декември 2004 <http://www.hist.vsu.ru/cdh/Articles/07-04.htm> (26.12.2008).

Пушнова 2003: Пушнова, Н. Валентина Серова. Круг отчуждения. Москва, 2003.

Симонов 1977: Симонов, К. Разные дни войны: Дневник писателя. Т. І. 1941. Москва, 1977.

Симонов 1982: Симонов, К. Стихотворения и поэмы. Ленинград, 1982.

Чудакова 2002: Чудакова, М. "Военное" стихотворение Симонова "Жди меня..." (июль 1941 г.) в литературном процессе советского времени. // НЛО, 2002, № 58 <http://magazines.russ.ru/nlo/2002/58/chuda.html> (26.12.2008).

Эренбург 1966: Эренбург, И. Люди, годы, жизнь. Кн. 5 и 6. Москва, 1966.

Bürger 1984: Bürger, Peter. Theory of the Avant-Garde. Minneapolis: University of Minnesota Press, 1984.

Hamburger 1993: Hamburger, K. The Logic of Literature. Bloomington and Indianapolis: Indiana University Press, 1993.

© Галина Георгиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2008, № 12 (109)