|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ФИЛОМ: ГЕНИТЕ НА ПРИЯТЕЛСТВОТОГеорги Чалдъков Nitric oxide (NO, азотен оксид) е газ с многофункционално биологично значение - от разширяване на кръвоносните съдове на сърцето (като нитроглицерин) до Homo erectus (като виагра), всичко се опосредства от NO - затова беше избран за "Молекула на годината 1992" и удостоен с Нобелова награда за медицина - 1998. А професор Карл Джераси написа книга, озаглавена "NO". За разлика от научната фантастика (science fiction), "NO" е science-in-fiction; "Филом" е опит за това.
От гръцкото "тяло" (soma) са родени много биомедицински науки - геномиката изследва гените, протеомиката - протеините, интерактомиката - взаимодействието на протеините. По тази етимология науката за гените на приятелството се нарича филомика (гр. filos и soma). В началото на века бяха публикувани резултатите от Проекта "Човешки геном" - броят на гените на човека. Сега много интензивно се изследва протеом, транскриптом, метаболом, интерактом, наскоро в "Мозъчната дъга" (Brainbow) писах за конектом. Сега - за филом - гените на приятелството.
IQ - intelligence quotient, EQ - emotional intelligence quotient, FQ - friendship quotient. През 1995 г. Даниел Голман публикува книгата си "Емоционална интелигентност: защо тя е по-значима от IQ". През 2008 г. бе публикуван "Човекът: IQ + EQ" (Чалдъков, Чалдъков 2008). Приятелят Петър Доков прочете книгата и ми каза, че "много често нещата са триархични. Ако включиш трети елемент, "Човекът" ще бъде по-задълбочено представен." Това ми напомни Антонио Мачадо:
Послушах Доков и Мачадо и включих "третия елемент" и "по-важното": приятелството - удоволствие от общуването, споделянето на радости и страдания с Другия, възможност за постигане на eudaimonia - да живееш по-добре (Чалдъков, Чалдъков 2010).
На 24 ноември 1859 г. "Произход на видовете" на Чарлз Дарвин е била в книжарниците на Обединеното Кралство. Там е изписано едно от сакралните послания на еволюцията: "алтруизмът започва от мотивацията, която е учила човека, че даването на другия може да води към получаването от другия." Следователно, оцелява не само най-приспособеният (survival of the fittest), а и най-хубавият (survival of the nicest) - не в козметичния, а в колаборативния смисъл. Въпреки че от всекидневния опит човек може да не се съгласи с такъв сценарий, все пак ще спомена dо ut des (дай и получи) на старите римляни, "реципрочен алтруизъм" на Робърт Тривърс и tit-for-tat (взаимно съгласие) на Робърт Акселрод, Уилям Хамилтън и Мат Ридли (Trivers 1971: 46: 35-57; Axelrod, Hamilton 1981: 1390-13961). И още, live and let live (живей и остави другите да живеят) - поведение на толерантност и приятелство, възникнало спонтанно между войниците по време на продължителното стоене в окопите на Първата световна война - когато сте в West Kensington, Лондон и вървите по East End Road ще стигнете кръчмата "The Live and Let Live" - влезте и кажете поне едно уиски на някой Джон или Стюарт. Защото "нещата, които даваш с удоволстивие на другите, ти продължаваш да ги притежаваш" - знам го от Джой Мак Крий - канадски лекар, поет и войник в Първата световна война.
През 1940-те идват нео-дарвинистите, водени от "модерния еволюционен синтез" на Юлиан Хъксли2, а след това - и ген-ориентираните еволюционни биолози - Уилям Хамилтън и Джордж Уилямс. През 1966 г. именно Уилямс написа: "индивид, който стимулира приятелството и потиска антагонизма си, има еволюционна привилегия и подборът ще благоприятства тези индивиди, които оптимизират приятелството." И разбира се, Ричард Доукинс - влюбен в гените и скаран с Бога, той написа най-провокиращата книга за еволюцията - The Selfish Gene (Себичният ген), където наред с биологичните, представи и социалните гени - меми (гр. mimeme - имитирам) - те пренасят от поколение на поколение културни и морални парадигми. Подобно на imprinting (отпечатването) при птиците, по-точно при сивите гъски край Виена, описани от нобелиста Конрад Лоренц. "Ние сме родени като генетични машини и отгледани като машини на мемите, но ние имаме силата да преодолеем нашата природа - тиранията на себичните гени" - писа Ричард Доукинс през 1976 г.
И ако всичко това е модерната част на "най-голямото шоу на земята" (The Greatest Show on Earth: Evidence for Evolution - заглавие на новата книга на Доукинс), то аурата е през 1865 г. в една манастирска градина в Бърно - там Грегор Мендел кръстосва семена от грах и открива първите закони на наследствеността, и в началото на 20-ти век е обявен за баща на генетиката. През 1869 г. Фридрих Мишер изолира вещество от ядрото (nucleus) на левкоцити и го нарича "нуклеин". Историческият момент обаче е на 23 февруари 1953 г. в кръчмата The Eagle (Орелът) в Кембридж - Францис Крик и 25-годишният Джеймс Уотсън съобщават на приятелите си, че са открили "структурата на живота" - двойната спирала на ядрената дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК). ДНК има и в клетъчни структури, наричани митохондрии - тя е кръгла, прилича на бактериалната и е в значително по-малко количество от ядрената ДНК, но това не й пречи да контролира когнитивните функции и да повишава стойностите на IQ (Thomas, Miller, Thomas, Mascie-Taylor 1998: 167-173). От 25 април 1953 г., когато в Nature (171: 737-738) бе публикувана структурата на ДНК, продължавам да се учудвам защо всеки се обижда, когато му кажат, че е глупав, а никой не се обижда, когато му кажат, че очите му са зелени или кафяви? За да намери отговора на тези въпроси, Националният институт за здравето на САЩ вложи през 1990 г. три милиарда долара за проучване на човешкия геном. През 2005 г. ръководителят на проекта - онова 25-годишно момче от "Орелът" в Кембридж - съобщи, че са открити около 30 000 гена, но само два процента от тях имат работещи кодове, останалите са junk DNA - "боклук", неизползвана ДНК. И още, "между двама човека има 0.5% разлика в профила на ДНК - разликите между шимпанзе и човек са само 1.23%. Ние сме генетично по-близо до шимпанзетата, отколкото е мишката спрямо плъха." Това още повече разгневи анти-дезоксирибонуклеиновият Денис Нобъл - професор по физиология в Оксфорд - и той публикува книгата си "Музиката на живота. Биология извън генома" (Noble 2006). Нобъл посочи, че броят на човешките гени е в порядъка на броя на тръбите на двата най-големи органа в света - единият е във Филаделфия и има 28 482 тръби, другият - в Атлантик сити и има 33 114 тръби. Органите в Royal Albert Hall в Лондон и в Sydney Opera House са с по-малък генетичен заряд - всеки един има 9 999 тръби, докато органът в катедралата Notre Dame в Париж - само 8 523.
"Приятелят е masterpiece на Природата" - писа американският романтик Ралф Емерсън, но след това добави: "и като повечето естествени неща, приятелството е биодеградиращо" - идва време, когато "приятел завинаги" се заменя с "разприятелим"(англ. unfriend - Дума на 2009 г. според The New Oxford American Dictionary). По-точна е гръцката apoptosis (отпадане) - в биологията означава програмирана клетъчна смърт. Ако това е така, може ли да се репрограмира приятелството? Да си прощаваме и да започваме отново, като репрограмираните клетки - новата надежда за лекуване на болести.
Наскоро Nucleix, Ltd - компания за анализ на ДНК - публикува статия, озаглавена "Автентичност на ДНК пробите за съдебната медицина" (PRWeb eBooks, 17 August 2009). Тъй като съвременните методи позволяват синтезиране на ДНК в голямо количество и с различни профили, пробите могат лесно да се фалшифицират - този технологичен регрес се нарича "кой е новият баща?" и е чиста кражба на биологична идентичност. Технологията на Nucleix обаче може да различи истинската от фалшивата ДНК - това ще помага на криминалисти, съдебни лекари и съдии да определят истинския престъпник - убиец, крадец, министър, цар, премиер, президент. И верния, автентичния приятел? Кои обаче са гените на приятелството? Кой ще организира проект за човешкия филом? Ще проговорят ли гените на "зелената брада" (Keller, Ross 1998: 573-575)3? Или краят на приятелството, както краят на живота, е в износването на крайните части (теломери) на хромозомите? Въпреки че Нобеловата награда за медицина - 2009, получиха учени, открили теломеразите (ензими, поддържащи теломерите), данни за теломери на приятелството все още няма. Или приятелството е кодирано в микробиома, гените на бактериите, които са ни колонизирали? Установено е, че човек съжителства с повече от 40 000 различни бактерии - 10 пъти повече от общия брой на клетките на възрастен човек (Turnbaugh, Ley, Mahowald at al. 2006: 1027-1031)4.
Мозъчните зони и молекулите, които медиират приятелството и неговите изяви - любов, съпричастност, емпатия, сътрудничество, алтруизъм, вече се визуализират с функцонален магнитен резонанс (functional magnetic resonance imaging - fMRI).При алтруистични прояви се активират мозъчни неврони, които формират "възнаграждаващата система" (reward system) - същата, която се акгивира и при удоволствието от чаровна жена и хубаво вино - това вече е невронална рецензия на хедонизма в "Жени и вино! Вино и жени!" на Кирил Христов. Може би и на Je est un autre (аз е някой друг) на Артюр Рембо. "Другият в мен", защото на дъното на моето аз има нещо, което идва от другите - родителите, учителите, приятелите. То "има отношение към удоволствията и страданията, които пораждат приятелството". Но има ли "музика на приятелството извън филома"? Колко са тръбите и регистрите на органите на моите и вашите приятели? Разбираме ли техните акорди? Или както някой беше казал: "приятели са само онези хора, които не познавам добре". Защо ми напомни за "О веселост маскирана! Ти с веселост маскирана печал" на Гео Милев?
БЕЛЕЖКИ 1. През 2006 г. Robert Axelrod публикува книгата "Complexity of Cooperation". [обратно] 2. Сър Юлиан Хъксли е роден през 1917 г. в Хампстед - един от най-богатите и артистични райони на Лондон - на една миля от кръчмата "The George" и Royal Free Hospital School of Medicine. През 1992 г., когато работих в това училище, неговият брат сър Андрю Хъксли - нобелист - 1963 за медицина - изнесе лекция за молекулните мотори на мускулите на емоциите, описани през 1872 г. от Дарвин в книгата "The Expression of the Emotions in Man and Animals". Андрю и Юлиан Хъксли са от известен британски род - баща им е писател, дядо им Томас Хъксли е приятел и колега на Дарвин - той за първи път обсъжда знаменитата си лекция за етика на еволюцията в известния през 1864-1893 г. лондонски "X Club". [обратно] 3. Гените на зелената брада са метафора на Ричард Доукинс, която вече се доказва научно - те кодират синтеза и разпознаването на алтруистични сигнали (феромони) при огнено-червените мравки, преселени в САЩ. [обратно] 4. Изследвани са гените на микроби в червата на затлъстели мишки и хора - установено е, че микробите на "дебелите" преработват повече въглехидрати и липиди, които се натрупват в организма на домакините и така те затлъстяват. Пренасянето на тези бактерии в червата на слаби мишки води до тяхното затлъствяване. Засега не е изследвано дали чревните бактерии могат да влият на някои поведенчески реакции на своя домакин. "Absence of proof is not proof of absence" - писаха преди години холандски колеги в списанието "Biomedical Reviews". [обратно]
БИБЛИОГРАФИЯ Чалдъков, Чалдъков 2008: Чалдъков, Г., Чалдъков, Н. Човекът: IQ + EQ. Есета и фотографии. Варна: Aтелие’89, 2008. Чалдъков, Чалдъков 2010: Чалдъков, Г., Чалдъков, Н. Човекът. Мисли, чувства, приятелство. Есета и фотографии. Варна: Aтелие’89, 2010. Axelrod, Hamilton 1981: Axelrod, R., Hamilton, W. The evolution of cooperation. // Science, 1981, 211, 1390-1396. Keller, Ross 1998: Keller, L, Ross, K. G. Selfish genes: a green beard in the red fire ant. // Nature, 1998, 394, 573-575. Noble 2006: Noble, D. The Music of Life. Biology Beyond the Genome. New York: Oxford University Press Inc., 2006. Thomas, Miller, Thomas, Mascie-Taylor 1998: M. G., Miller, K. W. P., Mascie-Taylor, C. G. N. Mitochondrial DNA and IQ in Europe. // Intelligence, 1998, 26, 167-173. Trivers 1971: Trivers, R. The evolution of reciprocal altruism. // Quаrt Rev Biol, 1971, 46, 35-57. Turnbaugh, Ley, Mahowald at al. 2006: Turnbaugh, P. J., Ley, R. E., Mahowald, M. A., Magrini, V., Mardis, E. R., Gordon, J. I. An obesity-associated gut microbiome with increased capacity for energy harvest. // Nature, 2006, 444, 1027-1031.
© Георги Чалдъков
|